„Свободата на човека не се състои в това да бяга от трудностите, а доброволно да ги търси, за да ги направи съставна част на своята радост.“
Из беседите върху смисъла на живота на индийския писател и мъдрец, изнесени по време на обиколката му из Америка и Европа през 1912 г.
(Rabindranath Tagore in Kolkata, 1909)
Проблемът за злото (фрагмент)
Нещата са си такива, каквито са, и ние трябва да ги познаваме, щом работим с тях. А можем да ги опознаем само защото собственото ни желание не е техен закон, те не зависят от него. Това познание е радост за нас, защото то е връзката ни с нещата; тя ги прави близки, наши и разширява нашето Аз..
На всяка крачка ние трябва да държим сметка и за другите, както за себе си, защото само в смъртта сме сами. Един поет само тогава е истински поет, когато може със своята лична идея да достави радост на всички, нещо, което не би могъл да направи, ако не притежаваше едно общо за всичките му слушатели средство. Това средство, общият език, си има свои собствени закони, които поетът трябва да открие и да следва; като спазва това, той става истински поет и стига до поетично безсмъртие.
И тъй, виждаме, че индивидуалността на човека не е най-висшата му същност; има в него и нещо друго, което е от Вселената. Ако човек беше оставен да живее в един свят само със своето Аз, това би било най-лошият затвор за него, защото най-дълбоката радост за човека е да се развива, да става по-голям, като все повече и повече се съединява с Всемира. Това, както видяхме, би било невъзможно, ако нямаше един общ за всичко закон . Само като откриваме и следваме този закон ние ставаме големи, постигаме Вселената; но ако нашите лични желания са в конфликт с вселенския закон, тогава изпитваме само мъка и сме безполезни.
Имало е време, когато, молейки се на Бога за отстъпки специално за нас, заради нашето удобство, ние сме се надявали, че действието на природните закони може да бъде спряно. Сега обаче сме отишли по-далеч в познанията си. Сега вече знаем, че законът не може да се заобиколи и с това познание сме силни. Защото законът не е извън нас - той е в нас, той е наш собствен. Вселенската сила, която се проявява във всемирния закон, е едно с нашата собствена сила. Тя ни противостои, когато сме малки, когато вървим срещу хода на нещата; но тя ни помага, когато сме големи, когато сме в хармония с Вселената. Така, като опознаваме с помощта на науката все повече от природните закони, ние ставаме по-силни и сме на път да опознаем Вселената. Нашите органи за зрение и за движение, нашата физическа сила стават универсални; парата и електричеството стават наши нерви и мускули. Ние виждаме, че както организацията на тялото ни се поддържа от един обединяващ принцип, благодарение на който можем да го наречем наше собствено тяло и да го използваме, така и във Вселената навсякъде владее принципът на непрекъснатата единност, благодарение на което можем да наречем целия свят наше по-голямо тяло и да го използваме.
Днес, във времето на науката, ние се стремим да установим напълно правото си върху нашето световно Аз. Все повече разбираме, че цялата ни бедност и всичките ни страдания произлизат само от това, че не сме били в състояние да осъществим това свое законно право. Всъщност няма граници за нашата сила, защото ние не сме вън от световната сила, която е израз на универсалния закон. Заели сме се да преодолеем болестите и смъртта, да победим страданието и бедността, защото чрез успехите на науката сме на път да опознаем Вселената в нейния физически вид. Като вървим все напред и напред, ние констатираме, че страданието, болестите и безсилието не са нещо абсолютно, че те съществуват, само защото не сме навикнали да съгласуваме личното си Аз със световното Аз.
Така е и с духовния ни живот. Когато индивидуалният човек у нас се съпротивлява срещу законното владичество на универсалния човек, тогава ставаме нравствено малки и трябва да страдаме. В такъв случай нашите успехи са най-големите ни несполуки, а удовлетворението на нашите страсти ни прави бедни. Ние жадуваме за особени придобивки, искаме да се ползваме от привилегии, които да не делим с никой друг. Ала всяко нещо, което е абсолютно отделно, трябва да води борба с общото. В такова положение на гражданска война човек живее винаги зад барикади. Във всяка егоистична цивилизация нашият дом не е същински дом, а изкуствена преграда, с която се ограждаме от другите. На това отгоре се оплакваме, че не сме щастливи, като че ли в природата на нещата е да ни прави нещастни. Универсалният дух чака да ни короняса с щастието, но нашият индивидуален дух не е съгласен с това. Нашият егоистичен живот създава навсякъде конфликти и усложнения, разстройва равновесието в обществото и причинява всякаква нищета. Той стига до там, че за да запазим реда, измисляме изкуствени принуди, създаваме организирани форми на тирания и търпим в средата си демонични институции, които са унижение за човечеството.
Видяхме, че за да сме силни, трябва да се подчиним на вселенските закони и да гледаме в практиката на тях като на наши собствени. Значи, за да бъдем щастливи, трябва да подчиним личната си воля на висшето владичество на всемирната воля и да осъзнаем, че тя е всъщност наша собствена воля. Когато стигнем до там ограниченото у нас да се слее напълно с безпределното, тогава дори страданието се превръща в благо и става мерило за истинската цена на радостта ни.
Най-важната поука, която човек може да извлече от живота си, не е, че на тоя свят изобщо има страдание, а, че в неговите ръце е възможността да обърне това страдание в добро, че е възможно да го обърне в радост. Тази поука е важна за нас. Няма нито един човек на тоя свят, който доброволно би отстъпил правото си на страдание, защото то е правото му да бъде човек.
Свободата на човека не се състои в това да бяга от трудностите, а доброволно да ги търси, за да ги направи съставна част на своята радост. Това можем да сторим, само когато разберем, че личното ни Аз не е най-висшият смисъл на нашия живот: че ние носим в себе си Всемирното Аз, което е безсмъртно, и поради това не се страхуваме от смъртта или страданията, а гледаме на мъката само като на обратна страна на радостта. Който е разбрал това, знае, че за нас, несъвършените същества, страданието е истинското ни богатство, че то ни прави велики и достойни да застанем на страната на съвършенството. Той знае, че не сме просяци, че страданието е монетата, с която трябва да заплащаме всичко ценно в живота - силата си, мъдростта си, любовта си; че страданието символизира безкрайната възможност на съвършенството, на вечното развитие на радостта и че тоя, който е изгубил удоволствието да понася страданието, потъва все по-дълбоко в нищета и унижение. Само когато викаме на помощ страданието в наша полза, то става вече зло и си отмъщава за причинения срам, като ни сгромолясва в мизерията. Защото то е като весталката, посветила се да служи на вечното съвършенство; и когато тая весталка заеме истинското си място пред олтара на безкрайността, тогава тя отхвърля тъмния воал и разкрива лицето си пред зрителя като откровение на най-висшата радост.
Из: „Сaдхана. Пътят към съвършенството“, Рабиндранат Тагор, изд. „Терзиев и синове“, 1994 г.
Снимка: Рабиндранат Тагор (1861-1941), bg.wikipedia.org
