Завистта е една от най-мощните причини за нещастие ♥ Бъртранд РЪСЕЛ

(1872 ~ 1970)

Завист

Редом с тревогата една от най-мощните причини за нещастие е може би завистта. Завистта, бих казал, е сред най-универсалните и дълбоко вкоренени човешки страсти. Това е ясно забележимо при всички деца допреди да навършат година и трябва да се третира възможно най-деликатно от страна на всеки педагог. Дори най-дребната проява на фаворизиране на едно дете за сметка на друго незабавно се отчита и се приема с негодувание. Всеки, който има деца и му се налага да се справя с тях, трябва да се придържа към разпределителната справедливост – абсолютно, твърдо и постоянно. Но децата са просто малко по-открити в проявите си на завист и ревност (която е особена форма на завистта) в сравнение със зрелите хора. Тази емоция е също толкова широко разпространена сред възрастните, колкото и сред децата. Вземете например прислужничките: помня как една от нашите омъжени домашни прислужници забременя и ние ѝ казахме да не вдига тежко; незабавно всички останали престанаха да вдигат тежко и се наложи сами да вършим тази работа. Завистта е в основата на демокрацията. Хераклит твърди, че всички граждани на Ефес би трябвало да бъдат избесени, защото рекли: „Няма да има пръв сред нас“. Демократичното развитие на гръцките държави трябва да е било почти изцяло вдъхновено от тази страст. Същото важи и за съвременната демокрация. Вярно, има и идеалистична теория, според която демокрацията е най-добрата форма на управление. Лично аз мисля, че тази теория е вярна. Но няма дял в практическата политика, където идеалистичните теории да са толкова влиятелни, че да предизвикат съществени промени; настъпят ли големи промени, теориите, които ги оправдават, винаги служат за камуфлаж на страстите. А страстта, която осигурява движещата сила на демократичните теории, е завистта. Прочетете мемоарите на Мадам Ролан, ревностна републиканка, упражнявала голямо влияние върху политиката на жирондистите чрез своя салон и често представяна като благородна жена, водена от своята преданост към хората. Ще откриете, че това, което я е превърнало в такава яростна защитничка на демокрацията, е отпращането ѝ в помещенията на прислугата, когато е имала случай да посети някой аристократичен замък.

Случвало ли ти се е, читателю, някога неблагоразумно да похвалиш художник в присъствието на негов колега? Някога хвалил ли си политик пред друг политик от същата партия? Изказвал ли си възхищение от някой египтолог пред друг египтолог? Ако е така, залагам сто към едно, че това е предизвикало взрив от ревност. Сред кореспонденцията между Готфрид Лайбниц и Кристиан Хюйгенс има редица писма, оплакващи горко предполагаемия факт, че Нютон е полудял. „Не е ли тъжно – пишат си те, – че несравнимият гений на Нютон е бил помрачен от загубата на разума?“ И тези двама изтъкнати мъже писмо подир писмо ронят крокодилски сълзи с очевидна наслада. Всъщност събитието, което те така лицемерно оплакват, никога не се е случвало, макар няколко случая на ексцентрично поведение от страна на Нютон да дават повод за плъзването на слухове.

От всички характеристики, типични за човешка природа, завистта е най-злощастната; завистникът не само желае да причини нещастие и винаги го прави, щом може да му се размине безнаказано, но и на свой ред се чувства нещастен заради завистта. Вместо да черпи удоволствие от това, което има, той страда заради онова, което другите притежават. Ако му се удаде, той лишава другите от техните преимущества, което за него е също толкова желано, колкото и сам да си осигури същите тези преимущества. Ако тази страст бъде оставена да се развихри, това би било фатално за всички добродетели, даже за най-полезните проявления на изключителни умения. Защо лекарят ходи на домашни посещения при пациентите си с кола, а работникът трябва да върви пеш до работата? Защо научният изследовател може да работи в топло помещение, докато всички останали са изложени на капризите на природните стихии? Защо на човек, притежаващ рядък талант, който е от огромно значение за света, му е спестена досадата на домашните задължения в неговото собствено домакинство? Завистта няма отговор на подобни въпроси. За щастие обаче, в човешката природа има и компенсираща страст, а именно възхищението. Който иска да увеличи човешкото щастие, би трябвало да желае умножаване на възхищението и намаляване на завистта.

Какъв е лекът срещу завистта? За светеца това е безкористността, макар че и при светците завистта един към друг никак не е невъзможна. Съмнявам се дали св. Симеон Стълпник щеше да е особено доволен, ако беше научил, че някой друг светец е издържал по-дълго от него на още по-тесен „стълп“. Но ако оставим светците настрана, единственият лек срещу завистта при простосмъртните мъже и жени е щастието; проблемът обаче идва от това, че сама по себе си завистта е ужасна пречка по пътя към щастието. По мое мнение на завистта изключително много помагат нещастията в детството. Детето, което открива, че брат му или сестра му са предпочитани пред него, придобива навика да завижда, а когато излезе в широкия свят, започва да търси несправедливостите, на които е било жертва, усеща ги веднага, щом се появят, или пък си ги въобразява, ако ги няма. Такъв човек е неизменно нещастен и се превръща в напаст за приятелите си, които невинаги могат да запомнят кои точно подводни камъни да избягват. След като е повярвал, че никой не го харесва, такъв човек най-накрая чрез поведението си превръща това свое убеждение в истина. Друго неблагополучие в детството, което води до същия резултат, е да имаш родители без особено силни родителски чувства. Така, без да има неправомерно облагодетелствани брат или сестра, едно дете може да установи, че в другите семейства децата са по-обичани от майка си и баща си, отколкото е то. Това ще го накара да намрази другите деца и собствените си родители, а когато порасне, ще се чувства като Исмаил. По рождение всекиму се пада определена доза щастие и лишаването от нея неизбежно деформира и озлобява човек.

Но един завистлив човек би възразил: „Каква е ползата от това да ми казваш, че щастието е лекът срещу завистта? Аз не мога да намеря щастие, докато чувствам завист, а ти твърдиш, че не мога да престана да завиждам, докато не открия щастието“. Реалният живот обаче никога не е толкова логичен. Достатъчно е човек да осъзнае причините за своята завист, за да направи голямата крачка към нейното излекуване. Навикът да се мисли единствено и само от гледна точка на сравнението, е фатален. Когато на човек му се случи нещо хубаво, той трябва изцяло да му се наслади, без непрекъснато да мисли, че то не е чак толкова хубаво като онова, което вероятно се случва на някой друг. „Да – казва завистникът, – денят е слънчев и е пролет, птичките пеят, цветята цъфтят, но наскоро научих, че пролетта в Сицилия е хилядократно по-красива, че птиците пеят много по-сладко в дъбравата на гръцката планина Хеликон и хибискусът е много по-прелестен от този в моята градина.“ И докато си мисли това, слънцето помръква, песента на птиците се превръща в безсмислен цвъртеж, а цветята сякаш вече не заслужават и миг внимание. По същия начин се отнася той и към всички останали радости в живота.

Умният човек не спира да се радва на онова, което има, само защото някой друг притежава нещо друго. На практика завистта е форма на порок, отчасти морален, отчасти интелектуален, който се състои в това да виждаме нещата не сами по себе си, а единствено в техните отношения. Нека кажем, че печеля толкова, колкото е достатъчно за задоволяване на собствените ми нужди. В такъв случай би трябвало да съм доволен, но дочувам как някой, за когото не смятам, че ме превъзхожда, печели двойно повече. Ако имам завистлив характер, удовлетворението от това, което имам, незабавно намалява и отвътре започва да ме разяжда чувство за несправедливост. Лекът за това е умствената дисциплина, навикът да не се товарим с безполезни мисли. В крайна сметка има ли нещо по-завидно от щастието? Успея ли да се излекувам от завистта, аз ще постигна щастието и самият ще стана за завиждане. Човекът, който печели два пъти повече от мен, несъмнено се измъчва от мисълта, че някой друг печели двойно повече от него, и така продължава до безкрай. Ако жадувате за слава, сигурно завиждате на Наполеон. Но Наполеон е завиждал на Юлий Цезар, Цезар – на Александър Велики, а Александър, смея да кажа, е завиждал на Херкулес, който не е реална, а митологична фигура. Следователно не можете да се отървете от завистта единствено чрез успеха, защото винаги ще има някоя историческа или легендарна личност, завоювала по-голям от вашия успех. Спасението от завистта е възможно, като се наслаждавате на удоволствията, които срещате по пътя си; като изпълнявате работата, която трябва да свършите, и като избягвате да се сравнявате с тези, за които си въобразявате – може би съвсем погрешно, – че имат повече късмет от вас.

Общият сбор от удоволствия в живота на съвременния човек несъмнено е нараснал в сравнение с по-примитивните общества, но успоредно с това е нараснало и усещането, че би могъл да има дори повече. Всеки път, като водите децата си в зоопарка, сигурно ще забележите в очите на маймуните – стига да не извършват гимнастически подвизи и не чупят черупчести ядки и плодове – някаква странна, съпроводена от напрежение тъга. Човек лесно би могъл да си представи как те усещат, че трябва да станат хора, но не могат да открият тайната да го постигнат. По пътя на еволюцията някак са изгубили посоката; братовчедите им са продължили напред, а те са изостанали. Изглежда, нещо от същото напрежение и мъка е проникнало и в душата на съвременния човек. Той знае, че на почти ръка разстояние има нещо по-добро и въпреки това не е наясно къде да го търси и как да го открие. И в своето отчаяние вилнее срещу ближния, който е също толкова изгубен и нещастен. Ние сме достигнали стадий в еволюцията, който не е финален. Трябва да го преминем бързо, защото не го ли направим, мнозина от нас ще загинат по пътя, а останалите ще се изгубят в дебрите на съмнението и страха. Следователно завистта, макар да е зло и каквито и да са нейните последици, не е изцяло от дявола. Тя отчасти е израз на героична болка, болката на онези, които вървят слепешком през нощта, запътили се може би към едно по-добро място на покой, а може би единствено към смъртта и причините за нещастие. За да намери верния излаз от това отчаяние, цивилизованият човек трябва да отвори и сърцето си така, както е отворил ума си. Той трябва да се научи да надскача собственото си „аз“ и постигайки това, да придобие вселенска свобода.

От: „Покоряване на щастието“, Бъртранд Ръсел, изд. „Сиела“
Снимка: Bertrand Russell (1872-1970)