„Тази беседа има за цел да обясни чрез каква верига от чудеса силният се е съгласил да служи на слабия, а народът - да купи някакво въображаемо спокойствие с цената на едно истинско благоденствие.“
(Rousseau by Maurice Quentin de La Tour, 1753)
Беседа върху произхода и основите на неравенството между хората (1754 г., откъс)
Аз схващам в човешкия род два вида неравенство: едното наричам естествено или физическо, защото е установено от природата, и което се състои в различието по възраст, здраве, телесни сили, способности на ума или на душата; и другото, което може да се нарече нравствено или политическо неравенство, тъй като зависи от един вид договор, и което е установено или поне одобрено от хората. Последният вид равенство се състои в различните привилегии, на които някои се радват за сметка на други, както например да бъдат по-богати, по-силни от тях и даже да ги подчиняват на себе си...
Впрочем за какво точно се говори в тази беседа? Тя има за цел да отбележи в развитието на нещата момента, когато, след като правото замени насилието, природата бе подчинена на закона; да обясни чрез каква верига от чудеса силният се е съгласил да служи на слабия, а народът — да купи някакво въображаемо спокойствие с цената на едно истинско благоденствие.
Хобс поддържа, че човекът по природа е безстрашен и не търси нищо освен нападения и битки. Обратното, един прочут философ мисли, Камбърленд и Пуфендорф ни уверяват в същото, че нищо не е така боязливо, както човекът в естествено състояние, и че той винаги трепери готов да бяга при най-слабия шум, който чува, при най-слабото движение, което забелязва... Но дивият човек, живеейки на различни места между животните и имайки отрано възможност да премери силите си с тях, се е сравнил с тях веднага, и разбирайки, че той повече ги надвишава по сръчност, отколкото те него - по сила, той се е научил да не се бои от тях...
Всяко животно притежава идеи, тъй като има сетива: до известна степен то дори съчетава своите идеи; и в това отношение човекът не се дава малко или повече от животното. Някои философи даже са изтъквали, че има по-голяма разлика между отделните хора, отколкото между човека и животното. Впрочем не толкова разумът е, който между животните създава специфичната отлика на човека, а неговото качество на свободен деятел. Природата заповядва на всяко животно и животното се подчинява. Човекът изпитва същото въздействие, но той познава себе си като свободен да се съгласява или да се съпротивлява; и духовността на душата му се проявява особено в съзнанието за тая свобода. Защото физиката обяснява по някакъв начин механизма на сетивата и образуването на идеите; но в силата да искаме или по-скоро да избираме и в чувството за тази сила ние намираме само чисто духовни актове, нищо от което не се обяснява посредством законите на механиката.
Но докато трудностите, които окръжават всички тези въпроси, биха позволили донякъде да се спори относно разликата между човека и животното, има едно друго специфично качество, което ги различава и по което не може да има спор: това е способността за усъвършенствуване - способност, която при помощта на условията развива последователно всички останали способности и се намира както в човешкия род, така и в отделния индивид...
Дивакът, предаден от природата единствено на инстинкта или по-скоро обезщетен за това, което му липсва, може би от способности, които отначало могат да допълнят инстинкта, а впоследствие да го издигнат високо над природата, ще започне с чисто животински функции да възприема и да усеща ще бъде неговото първо състояние, което ще бъде общо за него и за всички животни; да иска и да не иска, да желае и да се страхува ще бъдат първите и почти единствени дейности на неговата душа, докато нови обстоятелства ще предизвикат в нея ново развитие.
Каквото и да казват моралистите, човешкият разум дължи много на страстите, които по общо признание също му дължат много: именно от тяхната дейност нашият разум се усъвършенствува; ние търсим знанието само защото желаем да се наслаждаваме: и не е възможно да разберем защо този, който не би имал нито желания, нито страхове, ще си направи труд да разсъждава. Страстите на свой ред водят своя произход от нашите потребности, а техният прогрес - от нашите познания; защото ние можем да желаем или да се боим от нещата само след като имаме за тях идеи или пък поради простия подтик на природата...
Лесно бих могъл, ако това би ми се налагало, да покажа, че във всички нации по света напредъкът на разума е в точно съотношение спрямо нуждите, дадени на народите от природата или наложени им от обстоятелства, и следователно спрямо страстите, които ги карат да задоволяват тези нужди. Бих показал как в Египет изкуствата се раждат и разпространяват с разливането на Нил и т.н...
Въображението на първобитния човек не му рисува нищо, сърцето му не иска нищо от него. Неговите скромни нужди се задоволяват с неща, намиращи се под ръка, и той е тъй далеч от тая степен на познание, която е необходима, за да пожелае да придобие нещо повече, че не може да притежава нито предвидливост, нито любопитство. Зрелището на природата му става безразлично, понеже му е станало познато: все същият ред, все същите изменения; той няма ум и не се удивява и от най-големите чудеса; и не в него трябва да търсим философията, от която човекът има нужда, за да знае как да наблюдава веднъж онова, което е виждал всеки ден.
Колкото повече разсъждаваме по този въпрос, толкова повече разстоянието между чистите усещания и най-простите познания се увеличава пред нашите очи и е невъзможно да се разбере как човек би могъл със собствени сили без помощта на общението и жилото на необходимостта да измине това голямо разстояние. Колко векове може би са изтекли, преди хората да са в състояние да видят друг огън освен този на небето! Колко различни случайности са им били нужни, за да научат най-простите начини на използуване на тая стихия! Колко пъти са го оставяли да угасне, преди да придобият изкуството да го запалят отново, и колко пъти тези тайни може би са умирали заедно с тоя, който ги е откривал!..
В действителност лесно е да се забележи, че много от различията, които отличават хората едни от други, минават за естествени, когато са само дело на навика и на различни начини на живот, които хората усвояват в обществото. Така здравият или нежният темперамент и силата или слабостта, които зависят от него, по-често идват от изнежения или строг начин на възпитание, отколкото от първоначалното устройство на тялото. Същото важи и за умствените сили; и възпитанието не само че поражда разлика между просветените и непросветените умове, но то даже я увеличава между първите пропорционално с културата, защото, ако един гигант и едно джудже вървят по един и същ път, всяка крачка, направена и от единия, и от другия, ще даде ново предимство на гиганта. Ако обаче се сравни огромното разнообразие на възпитания и начини на живот, които господствуват в различните строеве на гражданско състояние, с простотата и еднообразието на животинския живот и този на дивака, при който всички се хранят с една и съща храна, живеят по един същ начин и вършат съвсем едни и същи неща, ще се разбере колко по-малка трябва да бъде разликата между хората, живеещи в естествено състояние, отколкото в общество, и колко естественото неравенство в човешкия род ще се увеличава от неравенството на институциите.
Но даже природата да е вложила толкова предпочитание при разпределянето на своите дарове, колкото се смята, какво предимство биха получили от това облагодетелствуваните за сметка на другите при такова състояние на нещата, което не би допуснало почти никакво сношение помежду им? Там, където няма никаква обич, за какво ще служи красотата? За какво ще служи умът на хората, които не говорят, и хитростта на тези, които не вършат сделки? Аз чувам непрекъснато да се повтаря, че по-силните ще потискат слабите. Но нека ми се обясни какво се разбира под думата „потискане“. Едните ще господствуват с насилие, а другите ще пъшкат под ярема на всичките им капризи. Ето какво точно наблюдавам аз между нас, но не виждам как това би могло да се каже за диваците, на които дори с голям труд ще може да се обясни що е това робство и господство. Един човек би могъл да си присвои плодовете, които друг е набрал, дивеча, който е убил, или леговището, което му е служило за убежище; но как ще успее да го накара да се покори? И какви могат да бъдат веригите на зависимостта между хората, които не притежават нищо?...
Без да продължаваме с тия безполезни подробности, всеки е длъжен да разбере, че тъй като връзките на робството са се образували само от взаимната зависимост между хората и взаимните нужди, които ги свързват, невъзможно е един човек да бъде поробен, ако преди това не бъде поставен в такова състояние, че да не може да мине без друг; положение, което, като не съществува в естественото състояние на хората, оставя в него всеки свободен от игото и прави закона на по-силния безпредметен.
Из „Европейска философия XVII - XVIII в. Антология”, Том 1; Университетско издателство „Св. Климент Охридски”; 1994 г.
*Rousseau by Maurice Quentin de La Tour, 1753; commons.wikimedia.org