За безделието като едно от големите предизвикателства за онези, които са загрижени за оцеляването на културата, споделено от американския психолог - бихевиорист Бъръс Фредерик Скинър (1904 ~ 1990) в книгата му „Отвъд свободата и достойнството”.
Чувствителен тест за степента, до която културата подпомага собственото си бъдеще, е отношението към свободното време. Някои хора имат достатъчно власт, за да принуждават или да карат другите да работят за тях по такъв начин, че самите те няма какво толкова да правят. Те си „почиват”. Такива са и тези, които живеят в особено благоприятен климат. Такива са и децата, умствено изостаналите или психично болните, възрастните и другите, за които се грижат останалите хора. Такива са и членовете на охолните общества и тези на благосъстоянието. Те изглеждат способни да „правят каквото си поискат” и това е естествена цел за либерала. Свободното време е резюмето на свободата.
Видът е подготвен за кратки периоди на безделие – когато са напълно заситени след богата храна или когато опасността е успешно избягната, хората почиват или спят, така както правят и другите биологични видове. Ако това условие продължи малко по-дълго време, те дори могат да се ангажират в различни форми на игра – сериозно поведение, което в момента има не-сериозни последствия. Резултатът е обаче много различен, когато няма какво да се прави за дълги периоди от време. Затвореният в клетка лъв в зоологическата градина – добре нахранен и в безопасност, не се държи като заситения лъв в саваната. Сходно на институционализираното човешко същество, той се изправя пред проблема на свободното време в най-тежката му форма: няма какво да прави. Свободното време е условие, за което човешкият вид е много лошо подготвен, защото съвсем доскоро на него се е радвал само много ограничен кръг, който не е допринасял особено за генетичния пул. Големи групи от хора днес „са свободни” за чувствително по-дълги периоди от време, но не е имало никакъв шанс за ефективен подбор както на релевантното генетично наследство, така и на релевантната култура.
Когато вече не действат силните подкрепители, по-слабите заемат местата им. Сексуалното подкрепление оцелява и при охолството или благосъстоянието, защото се занимава с оцеляването на вида, а не толкова на индивида, а постигането на сексуално подкрепление не е нещо, което човек делегира на другите. Сексуалното поведение следователно заема видно място в свободното време. Подкрепителите, които остават ефективни, могат да бъдат измислени или открити като например храни, които продължават да подкрепят дори когато човек не е гладен, вещества като алкохол, марихуана или хероин, които случайно са подкрепящи поради не-релевантни причини, или масаж. Всеки слаб подкрепител става мощен, когато се получава по подходящ график и графикът на променливо отношение, който може да се открие във всички хазартни дейности, излиза на преден план в свободното време. Същият график обяснява отдадеността на ловеца, рибаря или колекционера, където онова, което се лови или колекционира, няма кой знае какво значение. В игрите и спорта условните връзки са специално измислени, за да направят тривиални събития изключително важни. Хората в свободното си време стават и зрители, гледащи сериозните поведения на другите, например в древно-римския цирк или съвременната футболна игра, в театъра или в киното, или слушат и четат обяснения за сериозното поведение на други хора, например в клюките или литературата. Малка част от това поведение допринася за личното оцеляване или за оцеляването на културата.
Свободното време отдавна се асоциира с художествена, литературна или научна продуктивност. Човек трябва да има свободно време, за да се отдаде на тези дейности и само достатъчно охолното общество може да ги подкрепя на широка основа. Самото свободно време обаче не води задължително до изкуство, литература или наука. Необходими са специални културни условия. Онези, които са загрижени за оцеляването на културата си, следователно ще отправят поглед към условностите, които остават, когато належащите условни връзки във всекидневния живот са били смекчени.
Често се казва, че охолната култура може да си позволи свободното време, но не можем да бъдем сигурни в това. За онези, които работят усилено, е лесно да объркват състоянието на безделие с подкрепление, отчасти защото то често придружава подкреплението, и щастието (както и свободата) отдавна се асоциира с правенето „каквото душа поиска”, но същевременно фактическият ефект върху човешкото поведение може да заплашва оцеляването на културата. Огромният потенциал на онези, които няма какво да правят, не може да се пренебрегва. Те могат да са продуктивни или деструктивни, запазващи или консумиращи. Могат да стигнат границата на своите възможности или да бъдат превърнати в машини. Могат да подкрепят културата, ако са силно подкрепяни от нея, или да дезертират, ако животът е скучен. Те могат да бъдат или да не бъдат подготвени да действат ефективно, когато безделието свърши.
Безделието е едно от големите предизвикателства за онези, които са загрижени за оцеляването на културата, защото всеки опит да се контролира какво човекът прави, когато не му се налага да прави нищо, е особено вероятно да бъде атакуван като неправомерна намеса. Животът, свободата и преследването на щастие са основни права. Но това са правата на отделния човек и са отбелязани като такива по времето, когато литературата за свободата и достойнството се е занимавала с превъзнасянето на индивида. Те имат много слабо отношение към оцеляването на културата.
Планиращият културата не е нито натрапник, нито „шило”. Той не се намесва, за да пречи на естествен процес, той е част от естествения процес. Генетикът, който променя характеристиките на вида чрез селективно отглеждане или чрез промяна на гените, може да изглежда, че се меси в биологичната еволюция, но той прави това, защото неговият вид е еволюирал до степен, в която е бил способен да развие науката генетика и културата, караща членовете си да имат предвид бъдещето на вида.
Тези, които са били накарани от културата си да действат за подпомагането на оцеляването й чрез планирането, трябва да приемат факта, че променят условията, при които хората живеят, и следователно се ангажират в контрол върху човешкото поведение. Добрата среда е също толкова въпрос на контрол на човешкото поведение, колкото и лошата, добрите условия на заплащане – също колкото и експлоатацията, доброто преподаване – също колкото и наказателните упражнения. Нищо няма да спечелим, като използваме по-мека дума. Ако сме доволни просто да „влияем” върху хората, няма да стигнем по-далеч от първоначалното значение на тази дума – „етерният поток, за който се е смятало, че тече от звездите и влияе върху действията на хората”.
Атакуването на контролиращите практики е, разбира се, форма на контраконтрол. То може да донесе неоценима полза, ако по този начин се под-берат по-добри контролиращи практики. Литературата за свободата и достойнството обаче е допуснала грешката да смята, че потиска контрола, а не че го коригира. По този начин се разстройва реципрочният контрол, чрез който културата еволюира. Да откажеш да упражняваш контрол, защото в някакъв смисъл целият контрол е погрешен, значи да оттегляш възможността за съществени форми на контраконтрол. Видяхме някои от последствията. Наказателните мерки, които иначе литературата за свободата и достойнството е спомогнала да се ели-минират, вместо това се подпомагат. Предпочитанието към методи, които правят контрола невидим или позволяват той да бъде дегизиран, е заклеймило онези, които са в позицията да упражняват конструктивен контраконтрол с използването на слаби мерки.
Това може да е летална културна мутация. Нашата култура е произвела нужната наука и технология за спасяване на себе си. Тя има богатството, необходимо за ефективно действие. В значителна степен тя е загрижена за собственото си бъдеще. Ако обаче продължава да приема свободата и достойнството, а не собственото си оцеляване за основна ценност, тогава е възможно някоя друга култура да има по-голям принос за бъдещето. Защитникът на свободата и достойнството може тогава като Сатаната на Милтън да продължи да си казва, че има „ум, който не трябва да се променя от мястото и времето” и напълно самодостатъчна лична идентичност („Какво значение има къде, ако аз ще съм си все същият?”), но независимо от това ще открие себе си в ада с никаква друга утеха освен с илюзията, че „тук поне ще бъдем свободни”.
От: „Отвъд свободата и достойнството“, Б. Ф. Скинър, изд. „Наука и изкуство“, София, 1996 г.
Снимка: Бъръс Фредерик Скинър (1904-1990); newlearningonline.com
