„Дилемата на алекситимиците: ако нямаш думи за чувствата, няма как да усетиш тези чувства като свои собствени.“

Алекситимиците - хора, които нямат представа за своите чувства

Гари вбесявал годеницата си Елън, защото макар че бил интелигентен, задълбочен и успешен хирург, емоционалният му живот бил доста безцветен, а самият той изобщо не реагирал на каквато и да е проява на емоции. Можел да говори блестящо за наука и изкуство, но когато станело дума за чувства - дори и за чувствата му към Елън, - Гари изведнъж млъквал. Колкото и да се опитвала годеницата му да събуди някаква страст. Гари си оставал безчувствен и студен. „Обикновено не изразявам чувствата си“ - казал той на терапевта, с който се консултирал по настояване на Елън. Когато станало дума за емоционалния му живот, той добавил: „Не знам за какво да говоря; не изпитвам силни чувства - нито положителни, нито отрицателни“.

Не само Елън се ядосвала на дистанцираността на Гари; както доверил на терапевта си, той не бил в състояние да говори открито за чувствата си пред когото и да е. Причината за това била, че май изобщо не знаел какво чувства. Доколкото можел да прецени, той не чувствал нито гняв, нито тъга или радост (Случаят на Гари е описан в Hillel I. Swiller, „Alexithymia: Treatment Utilizing Combined Individual and Group Psychotherapy”, International Journal for Group Psychotherapy)

Както отбелязва терапевтът на Гари, тази безчувственост прави Гари и другите като него изключително безцветни: „Те отегчават всички. Ето защо жените им ги пращат на терапия“. Емоционалната сивота на Гари е пример за така наречената алекситимия - от гръцките думи а- (частица за отрицание), лексис „дума“ и тимос - „дух“ или „емоция“. Такива хора нямат думи за своите чувства. Те като че ли изобщо нямат чувства, но вероятно това се дължи по-скоро на неспособността им да изразяват емоциите си, отколкото на отсъствието на емоции като такива. Психоаналитиците им обръщат внимание за пръв път, когато се сблъскват с пациенти, които не се поддават на лечение с психоанализа, тъй като не разказват за никакви чувства, фантазии и черно-бели сънища - с други думи, нямат никакъв емоционален живот, за който да говорят („Емоционална неграмотност“ е термин, използван от М. Б. Фрийман и Б. С. Суийт, вж. М. В. Freedman and В. S. Sweet, „Some Specific Features of Group Psychotherapy" international Journal for Group Psychoterapy). 

Клиничните белези на алекситимията включват затруднения при описването на чувства, независимо дали собствени или чужди, и силно ограничен емоционален речник. Нещо повече - алекситимиците трудно правят разлика между емоциите, както и между емоция и телесно чувство, затова и често се оплакват от свиване в стомаха, сърцебиене, потене, замаяност - но изобщо не осъзнават, че всъщност изпитват тревога. „Те са като някакви различни, извънземни същества, които идват от съвсем различен свят и изведнъж се оказват насред общество, доминирано от чувствата.“ - казва д-р Питър Сифнеос, психиатърът от Харвард, който през 1972 г. създава термина „алекситимия“.

Алекситимиците например плачат рядко, но ако все пак се случи, сълзите им текат като водопад. Те обаче ще се объркат, ако ги попитат за какво плачат. Една алекситимичка била толкова развълнувана, след като гледала филм за жена с осем деца, която умряла от рак, че плакала, докато заспала. Когато терапевтът предположил, че се е развълнувала, защото филмът ѝ е напомнил за собствената ѝ майка, която тогава била в терминален стадий на рак, пациентката седяла неподвижно, объркана и безмълвна. Лекарят я попитал как се чувства, а тя отговорила, че се чувства „ужасно“, но не можела да даде опише по-подробно онова, което изпитва. Освен това добавила, че от време на време плаче, но не знае за какво точно. В това е и същината на проблема. Не че алекситимиците нямат никакви чувства - те просто не са в състояние да разберат какви точно са чувствата им, да не говорим за словесното им изразяване. Те са лишени от основното умение на емоционалната интелигентност - самоосъзнатостта, знанието какво точно изпитваме, докато емоциите още ни владеят. Алекситимиците са аргумент срещу представата, че чувствата ни личат от само себе си: те нямат и най-малка представа за тях. Когато нещо - или някой, какъвто по-често е случаят - събуди у тях някакво чувство, преживяването е озадачаващо и тревожно, нещо, което се стараят да избягват на всяка цена. Когато чувствата достигнат до тях - ако това изобщо стане, - те са просто объркващи, неприятни усещания; също като пациентката, която плакала след филма, те се чувстват „ужасно“, но не могат да кажат коя точно разновидност на „ужасното“ изпитват.

Основното объркване по отношение на чувствата често ги кара да се оплакват от неясни здравословни проблеми, докато всъщност изпитват емоционален дистрес - явление, известно в психиатрията като соматизиране, или замяна на емоционалната болка с физическа. (Това явление не бива да се бърка с психо- соматичните заболявания, при които емоционалните проблеми причиняват съвсем реални физически увреждания.) Всъщност основният психиатричен интерес към алекситимиците е с цел те да бъдат отсети от онези, които идват при лекаря, за да търсят помощ за реални заболявания, тъй като са склонни дълго и безплодно да се опитват да се доберат до медицинска диагноза и лечение за проблем, който всъщност е емоционален.

Макар и още никой да не може да каже какво точно причинява алекситимията, д-р Сифнеос предполага, че тя се дължи на нарушаване на връзките между лимбичната система и неокортекса, и особено на езиковите му центрове - картина, която съответства напълно на онова, което знаем за емоционалния мозък. Сифнеос отбелязва, че пациентите с тежки психотични пристъпи, при които тази връзка е прекъсната по хирургичен път с цел симптомите да се облекчат, губят пълнотата на емоциите си и също като пациентите с алекситимия не могат да изразяват с думи чувствата си, а фантазията им изчезва яко дим. Накратко казано, въпреки че невронните мрежи в емоционалния мозък реагират на чувствата, неокортексът не е в състояние да ги осмисли и да добави към тях езиков нюанс. В своя роман „Call It Sleep“ Хенри Рот казва за тази сила на езика: „Само назови онова, което чувстваш, и вече си го овладял“. Ето го и паралелът с дилемата на алекситимиците: ако нямаш думи за чувствата, няма как да усетиш тези чувства като свои собствени.

Избрано от: „Емоционалната интелигентност“, Даниъл Голман, превод Петьо Ангелов, изд. „Изток-Запад“, 2011 г.
Картина: DALL-E