Д-р Габор Мате развенчава общоприетите митове за причините за заболяванията, разкривайки връзките между индивидуалните страдания и упадъка на здравото общество, като същевременно предлага състрадателни напътствия за здраве и изцеление. Книгата „Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура“, която излезе в края на ноември, благодарение на ИК „Кибеа“, е най-амбициозният и значим труд на Мате, написан в съавторство с неговия син Даниел. 

Защо нормалното е мит (и защо това има значение)

„Фактът, че милиони хора споделят едни и същи пороци, не превръща тези пороци в добродетели. Фактът, че милиони хора споделят толкова много грешки, не превръща грешките в истини. А от това, че милиони хора споделят едни и същи форми на душевна патология, тези хора не стават душевно здрави.“ ~ Ерих ФРОМ, „Душевно здравото общество“

Нашето вманиачено на здравословни теми общество изглежда все по-нездраво.

Здравето и добрата форма са се превърнали в модерна фиксация. Множество индустрии с милиардни обороти разчитат на несекващите психични, емоционални и финансови инвестиции на хората в безкрайния им стремеж да се хранят по-добре, да изглеждат по-млади, да живеят по-дълго, да се чувстват по-жизнени или просто да страдат по-малко. Кориците на списанията, телевизионните предавания, вездесъщите реклами и публикациите в интернет всекидневно ни заливат с бомбастични заглавия за един или друг път към самоусъвършенстването. Правим всичко по силите си да не изоставаме: вземаме добавки, ходим на йога, сменяме диети, подлагаме се на генетични изследвания, чертаем стратегии за превенция на рака и деменцията, търсим медицински съвети и алтернативни терапии за всички болести на тялото, психиката и душата.

И въпреки това колективното ни здраве се влошава.

Какво става? Как да разбираме факта, че в съвременния свят и апогея на медицината хората страдат от все повече хронични заболявания, психични проблеми и зависимости? Нещо повече: как така това не ни тревожи, ако изобщо го забелязваме? И как да намерим пътя към превенцията и изцелението на множеството болести, които ни връхлитат, дори да оставим настрана внезапни катастрофи като пандемията от COVID-19?

Като лекар с над 30-годишен опит, вариращ от израждане на бебета до ръководство на палиативно отделение, винаги са ме поразявали връзките между индивидуалното и социалното, както и емоционалният контекст, в който се разгръща животът ни в болест и здраве. Това любопитство – по-точно увлечение – ме подтикна да се заинтересувам от съвременната наука, която елегантно очертава подобни връзки. В предишните си книги изследвах някои от тях, най-вече по отношение на синдрома на дефицит на вниманието, злокачествените и автоимунните заболявания и зависимостите. Писал съм също и за детското развитие – най-определящия период от живота.

Настоящата книга – „Митът за нормалното“, се фокусира върху нещо далеч по-всеобхватно. Стигнах до извода, че зад епидемията от хронични заболявания – психични и физически, които бележат настоящето, стои нещо сбъркано в самата култура, която генерира едновременно потоп от страдания и идеологически слепи петна, пречещи ни да видим ясно проблема, за да можем да направим нещо. Тези слепи петна – преобладаващи в цялата ни култура, но ендемични до трагична степен в собствената ми професия – подхранват невежеството за връзките между здравето и социално-емоционалния ни живот.

Нека го формулирам и по друг начин: хроничното заболяване – физическо или психично, до голяма степен е функция или характеристика на сегашното състояние на нещата, а не случайна грешка; последствие от начина на живот, а не загадъчно отклонение.

Изразът „токсична култура“ в подзаглавието на книгата може би навява асоциации с екологично замърсяване, каквото имаме в изобилие от зората на индустриалната епоха и което се отразява твърде зле на човешкото здраве. Факт е, че сме заобиколени от реални, физически токсини – от азбестов прах до невнятни количества въглероден диоксид. А можем да разглеждаме думата „токсичен“ и в по-съвременен, по-психологичен смисъл: на ширещ се негативизъм, недоверие, враждебност и поляризация, които без съмнение описват социално-политическото настояще.

Безспорно, тези тълкувания могат да намерят място в дискусията, но за мен изразът „токсична култура“ обозначава нещо още по-широко и дълбоко вкоренено: целият контекст на обществени структури, системи от вярвания, презумпции и ценности, които ни заобикалят и проникват във всички аспекти на живота ни.

Идеята, че социалният живот влияе на здравословното състояние, не е нова, но сега е по-важно от всякога да я осмислим. За мен това е най-същественият и значим фактор за здравето в днешния свят, белязан от нарастващ стрес, неравенство и климатична катастрофа. Концепцията за благополучие трябва да се пренасочи от индивидуалното към глобалното във всеки смисъл на тази дума. Това важи с особена сила в епохата на глобализиран капитализъм, който, по думите на културния историк Морис Берман, се е превърнал в „тотална търговска среда, дефинираща цял душевен свят“. Като се има предвид единството на ум и тяло, на което ще наблегнем в настоящата книга, бих добавил, че той представлява и тотална физиологична среда.

Твърдя, че по силата на самата си природа социалната и икономическата ни култура генерира хронични стресори, които сериозно подкопават здравето и благополучието, при това с нарастваща сила през последните десетилетия.

Бих искал да предложа една аналогия. В лабораторията „култура“ наричаме биохимичната каша, подпомагаща развитието на един или друг организъм. Ако приемем, че в началото микробите са здрави и без генетични увреждания, подходящата и добре поддържана култура би трябвало да способства за щастливия им растеж и размножаване. Започнат ли да проявяват патологии в особено големи размери или да не се развиват оптимално, причината ще бъде или замърсяване на културата, или грешна смес от самото начало. И в двата случая с право можем да я наречем „токсична“ – неподходяща за съществата, които е създадена да подкрепя. Или по-лошо: опасна за тяхното съществуване. Същото важи за човешките общества. Както радиоводещият, активист и писател Том Хартман казва: „Културата може да бъде здравословна или токсична, подкрепяща или убиваща“. 

От гледна точка на човешкото добруване съвременната култура, погледната като лабораторен експеримент, е глобализирана демонстрация на сериозно объркване. На фона на несметни икономически, технологични и медицински ресурси то провокира безброй страдания от болести, породени от стрес, невежество, неравенство, влошаване на околната среда, климатични промени, бедност и социална изолация. Милиони хора умират без време от болести, които знаем как да предотвратим, и от лишения, които имаме повече от достатъчно ресурси да задоволим.

В Съединените щати – най-богатата страна в историята и епицентър на глобалната икономическа система, 60% от възрастните имат хронични проблеми като високо кръвно налягане и диабет, а над 40% – по две и повече такива заболявания. Близо 70% от американците приемат поне едно лекарство по рецепта, а над половината – по две. Ако тенденцията продължи, в моята страна (Канада) близо половината от поколението на бейби бума ще имат високо кръвно налягане. Сред жените се наблюдава непропорционално увеличение на диагнозите за потенциално инвалидизиращи автоимунни заболявания като множествена склероза.

Сред младите изглежда се забелязва повишаване на онкологичните заболявания, несвързани с тютюнопушене. Нарастват случаите на затлъстяване с всички съпътстващи го здравословни рискове в много страни, включително Канада, Австралия и особено САЩ, където над 30% от възрастното население отговаря на критериите. Неотдавна Мексико задмина северната си съседка в тази незавидна категория, диагностицирайки по 38 жители с диабет на час. Благодарение на глобализацията Азия бързо ни настига. „Китай навлезе в ерата на затлъстяването“ – каза Дзи Чънйе, изследовател в областта на детското здраве в Пекин. – „Темпото на нарастване е шокиращо“ .

В целия западен свят се отчита ескалация на психичните диагнози при хора в млада, зряла и напреднала възраст. Най-бързо разпространяващите се диагнози в Канада са депресията и тревожността, а през 2019 г. над 50 милиона американци (над 20% от възрастното население в САЩ) са преживели епизод на психично заболяване. Според авторите на ново международно проучване за Европа психичните заболявания са се превърнали в „най-голямото здравно предизвикателство на XXI в.“ Милиони деца и младежи в Северна Америка се лекуват със стимуланти, антидепресанти и дори антипсихотични медикаменти, чиито дългосрочни ефекти върху развиващия се мозък още не са съвсем ясни. Пред погледа ни тече страховит социален експеримент за химичния контрол над мозъка и поведението на младите хора. Едно смразяващо заглавие от сайта за новини ScienceAlert от 2019 г. е твърде красноречиво: „Опитите за самоубийство при децата в САЩ стигат невиждани размери, но никой не знае защо“. Подобна е картината във Великобритания, където неотдавна „Гардиън“ писа: „Британските университети преживяват вълна от внезапна тревожност, емоционални сривове и депресия“. Светът е обгърнат от глобализация и характерните за развитите страни условия се промъкват в други части на земното кълбо. 

Настъпващата климатична катастрофа е съпроводена от изцяло нови рискове за здравето – увеличена версия, доколкото е възможно, на екзистенциалната заплаха от ядрена война от Хирошима насам. „Стресът от климатичните промени се свързва с усещането на младите хора за липса на бъдеще, за обреченост на човечеството“ – установяват авторите на проучване за нагласите сред над 10 000 жители в 42 страни през 2021 г. Наред с чувството, че са предадени и изоставени от правителствата и възрастните, унинието и безнадеждността се превръщат в „хронични стресори, които ще имат значителни, дълготрайни и нарастващи негативни последици върху психичното здраве на децата и младежите“.

Ако погледнем на себе си като на лабораторни организми, тези и други показатели ясно ще ни покажат, че живеем в токсична култура. И не само това: настъпила е акултурация (явление, при което чужда култура навлиза масово в дадена обществена система и измества голяма част от традиционните ѝ елементи), при която сме свикнали с много от мъчителните ѝ елементи. Те са се превърнали – поради липсата на по-добра дума – в нещо нормално.

В медицинската практика думата „нормално“ има различни значения, но едно от тях е „състояние, към което лекарите се стремят, очертавайки границите между здравето и болестта“. Когато прилагаме определени терапии и медикаменти, ние целим да постигнем „нормални нива“ и „нормално функциониране“. Измерваме успеха и неуспеха си според статистическите норми; успокояваме разтревожените пациенти, че едни или други симптоми или странични ефекти са „съвсем нормални“ и очаквани. Това са все специфични и обичайни употреби на думата, които ни позволяват да оценим реалистично ситуацията и да насочим усилията си в правилната посока.

В заглавието на книгата обаче тя има друго, по-коварно значение, което, вместо да ни помага да вървим към по-здраво бъдеще, прекъсва пътя ни към него още в зародиш.

За добро или лошо, хората имат таланта да се приспособяват, особено когато промените са постепенни. Новоизобретеният глагол „нормализирам“ отразява механизма, по който нещо, доскоро смятано за отклонение, вече се приема за достатъчно нормално и незабележимо. В този дух „нормален“ често означава нещо, което не си струва да се отбелязва: всички системи функционират, както трябва; не се налага изследване.

Само че аз виждам една съвсем различна действителност.

В своя реч покойният Дейвид Фостър Уолас – майстор на словото, писател и есеист, разказа забавна притча, която добре илюстрира проблема с нормалността. Два рибока се засекли в океана с по-възрастен екземпляр от същия вид, който бодро ги поздравил:

– Добрутро, момчета. Как е водата?

Младежите поплували още малко напред, докато единият накрая погледнал към другия и го попитал:

– Какво, по дяволите, значи „вода“?

Уолас искаше публиката да се замисли над факта, че „често е най-трудно да забележим и да поговорим за най-очевидните, всеобщи и важни реалности“. На пръв поглед може да звучи банално, но „в траншеите на ежедневието баналностите нерядко добиват значение на живот и смърт“.

Все едно говори за тезата на тази книга. Животът и смъртта на човешките индивиди, тяхното качество, а в много случаи и продължителност, са тясно свързани с аспекти на модерното общество, които най-мъчно забелязваме и обсъждаме; явления, които, също като водата за рибите, са едновременно твърде обширни и твърде близки, за да ги оценим. Иначе казано, тъкмо онези особености на ежедневието, които ни се струват нормални, най-силно ни зоват за внимание. Това е основното ми твърдение. А главното ми намерение е да предложа нов поглед към тези явления, който да ги върне на преден план, за да можем по-скоро да намерим нужните лекове за тях.

Твърдя, че много от нещата, които минават за нормални в нашето общество, не са нито естествени, нито здравословни, както и че за да минаваме самите ние за нормални, в много отношения се налага да се подчиняваме на изисквания, които са дълбоко анормални спрямо потребностите, дадени от природата – с други думи, нездравословни и вредни на физиологично, психично и дори духовно ниво.

Разбирането, че много болести не са жестока прищявка на съдбата или нечестива загадка, а очаквана и следователно нормална последица на ненормални, неестествени условия, би променило из основи подхода ни към всички здравословни проблеми. Болните тела и умове вече няма да се разглеждат като индивидуална патология, а като жива аларма, която насочва вниманието към аспектите, в които обществото ни е поело в грешен коловоз, и общоприетите схващания и презумпции относно здравето, които на практика се оказват измислици. Погледнати с ясни очи, те биха могли да ни покажат и какво трябва да променим, за да обърнем курса и да изградим по-здрав свят.

Ако трябва да посочим една основна пречка пред създаването на по-здрав свят, то тя би била не липсата на технологични изобретения, финансиране и нови открития, а изкривеното схващане за нормалност в нашата култура, което ни пречи да се възползваме дори от нещата, които вече знаем. Нейните ограничаващи ефекти доминират с особена яснота в сферата, в която имаме най-силна нужда от ясен поглед: медицината.

Благодарение на твърдия си научен уклон, който в някои отношения напомня повече на идеология, отколкото на емпирично познание, съвременната медицинска парадигма допуска двойна грешка. Тя свежда сложни събития до биологични процеси и разграничава ума от тялото, като се занимава само с едното или другото, без да отчита същностното им единство. Този недостатък не отменя безспорно чудотворните постижения на медицината, нито помрачава добрите намерения на множеството хора, които я практикуват, но сериозно ограничава благотворния ефект, който би могла да има.

Един от най-упоритите и пагубни проблеми, осакатяващи здравните ни системи, е невежеството – поради незнание или активно игнориране – относно неща, които науката вече е установила. Говоря най-вече за изобилните и нарастващи доказателства, че живите хора не могат да бъдат раздробени на органи и системи, нито дори на ум и тяло. Медицинският свят като цяло не желае или не може да смели тези доказателства и да адаптира методите си според тях. Новата наука – голяма част от която концептуално изобщо не е толкова нова – все още няма сериозен ефект върху обучението по медицина, поради което здравните работници, макар и водени от най-добри намерения, са оставени да действат слепешката. Мнозина от тях се мъчат сами „да свържат точките“.

Лично за мен процесът по сглобяване на пъзела започна преди няколко десетилетия, когато интуитивно излязох от рамките на сухите докторски въпроси за симптоми и предишни заболявания и започнах да разпитвам пациентите си за по-широкия контекст на здравословните им проблеми: иначе казано, за живота им. Благодарен съм за всичко, на което ме научиха тези мъже и жени с живота и смъртта си, със страданията и оздравяването си, с историите, които споделяха с мен. А основният извод, при това в пълно съгласие с науката, е следният: здравето и болестта не са случайни състояния на дадено тяло или част от него. Те са израз на цял един живот, който от своя страна също не може да се разглежда в изолация, защото е повлиян – или още по-точно, възникнал – от плетеница от обстоятелства, взаимоотношения, събития и преживявания

Из: „Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура“, Габор Мате, Даниел Мате, превод Ирина Манушева, изд. „Кибеа“, 2022 г.
Източник: kibea.net
Изображение: DALL-E