„Способността ни да държим отрицателните си емоции под контрол е ключът към емоционалното благоденствие.“
Роби на страстта
Самообладанието, способността на човека да устоява на емоционалните бури, които съдбата изпраща срещу него, вместо да си остава „раб на свойте страсти“, е всепризната добродетел още от времето на Платон. Старогръцката дума за това е „софросюне“ - „загриженост и мисъл за собствения си живот, умереност и мъдрост“, според превода на специалистката по класическа филология Пейдж Дюбоа. Римляните и ранните християни говорят за „temperantia“ - умереност на характера и обуздаване на емоционалните крайности. Целта е равновесие, а не потискане на чувствата, тъй като всяко чувство има своя стойност и значение. Живот без страст би бил сива, неутрална пустиня, откъсната от богатото разнообразие на живота. Но, както е отбелязал още Аристотел, необходима ни е адекватна емоция, която да съответства на обстоятелствата. Когато чувствата ни са твърде приглушени, те водят до безличие и дистанцираност; когато обаче излязат извън контрол и станат твърде крайни и трудни за овладяване, те се превръщат в патология - в парализираща депресия, в съсипваща тревожност, в неудържим гняв или маниакално вълнение.
Способността ни да държим отрицателните си емоции под контрол е ключът към емоционалното благоденствие. Крайностите - емоции, които са твърде силни или ни държат в плен твърде дълго - подкопават стабилността ни. Разбира се, няма как да изпитваме само едно-единствено чувство; пълното щастие през цялото време някак си напомня за онези значки с ужасяващо ухилени лица, които бяха на мода през седемдесетте.
Страданието също има своя градивен принос за творческия и духовен живот - то може да кали душата. И възходите, и паденията придават цвят на живота, но само ако са балансирани. В сърдечното счетоводство именно съотношението между положителни и отрицателни емоции определя чувството ни за благосъстояние - поне такъв е изводът от едно изследване върху настроенията, в което стотици мъже и жени са били снабдени с апарати, които в произволно избрани моменти да им напомнят да запишат онова, което чувстват.
Не е необходимо хората да избягват неприятните чувства, за да се чувстват доволни; целта е по-скоро бурните емоции да не вилнеят на воля и да не изхвърлят от сцената всички приятни моменти. Хора с тежки пристъпи на гняв или потиснатост могат все пак да се чувстват добре, ако преживяват и радостни моменти. Тези изследвания доказват също така, че емоционалната интелигентност е независима от академичната, и почти не намират връзка между коефициента на интелигентност и емоционалното благосъстояние на участниците.
Също както в ума тече непрекъснат поток от „задни“ мисли, съществува и непрекъснат емоционален фон: независимо дали ще проверим някого в шест сутринта или седем вечерта, той всеки път ще бъде в някакво настроение. Разбира се, в две различни сутрини настроенията могат да варират, но когато претеглим средната им стойност за седмици или месеци, те като цяло отразяват общото чувство за благосъстояние на дадения човек. Оказва се, че за повечето хора неудържимите чувства са рядкост; повечето от нас демонстрират безлични стойности с малки върхове и падове по вълните на живота.
И все пак управлението на емоциите си е тежка работа: голяма част от онова, което правим (и то най-вече през свободното си време), е опит за овладяване на дадено настроение. Всяко наше действие може да се дължи на опит да се почувстваме по-добре, независимо дали става въпрос за четене, гледане на телевизия или избор на някакви дейности или на хора, с които да прекараме известно време. Изкуството да утешаваме себе си е едно от основните жизнени умения; някои теоретици на психоанализата като Джон Боулби и Д. У. Уиникът дори смятат, че то е най-важният ни психически инструмент. Според тяхната теория емоционално здравите деца се научават да се утешават, като правят същото, което са правили и хората, които са се грижили за тях, и така стават по-малко уязвими за сътресенията в емоционалния мозък.
Както вече видяхме, самата структура на мозъка е такава, че понякога нямаме почти никакъв контрол върху това кога ще попаднем под неумолимата власт на емоцията, както и каква точно ще бъде тази емоция. Можем да повлияем обаче на това колко дълго ще трае тя. Тук не става въпрос за обичайните чувства на тъга, притеснение или гняв; обикновено подобни настроения отминават бързо, стига да проявим малко търпение. Когато обаче подобни емоции са много силни и преминат определена граница, те могат да се развихрят до разрушителни крайности - хронично безпокойство, неконтролируем гняв, депресия. В най-тежките случаи за облекчаването им може да се окажат необходими лекарства или психотерапия, или пък и двете.
В подобни моменти - когато хроничното вълнение на емоционалния мозък е твърде силно, за да се преодолее без помощта на лекарства - дори един-единствен акт на емоционална саморегулация може да се окаже достатъчен. Две трети от хората с маниакално-депресивни разстройства например така и не стигат до лечение. Само че литият, както и ред други нови медикаменти, могат да прекратят характерното за болестта редуване на парализираща депресия и маниакални епизоди, в които се смесват хаотичен възторг, мания за величие, раздразнителност и гняв. Един от проблемите при подобни пациенти е, че в маниакалната си фаза те са толкова самоуверени, че не виждат нужда да търсят каквато и да е помощ, въпреки че непрекъснато взимат катастрофални решения. При такива тежки емоционални разстройства психиатричните лекарства са важен инструмент за подобряване на качеството на живота.
Но когато се наложи да се борим с по-обичайните си лоши настроения, можем да разчитаме единствено на себе си. За съжаление това далеч не винаги помага - поне до това заключение е стигнала Даян Тайс, психолог в университета „Кейс Уестърн Ризърв“, която е интервюирала повече от четиристотин мъже и жени за стратегиите, които използват, за да победят лошото настроение, и доколко успяват да се справят с това. Далеч не всички са съгласни с философската предпоставка, че с лошите настроения трябва да се води борба: Тайс открива немалко „емоционални пуристи“ (около 5% от участниците), които казват, че не е необходимо едно настроение да се променя, тъй като всички емоции са „естествени“ и трябва да бъдат изживявани такива, каквито са, независимо колко са неприятни. Има и други участници, които нарочно се стремят към лошо настроение, но с определена цел: лекари, които трябва да са мрачни, за да съобщят на някой свой пациент лоша новина, социални активисти, които подхранват възмущението си срещу несправедливостта, за да се борят по-ефективно с нея, та дори и един младеж, който заявил, че нарочно култивира гнева си, за да помогне на малкия си брат да се справи с грубияните на детската площадка. Намерили се и хора, които се отнасяли напълно опортюнистично към манипулирането на настроенията си - един съдия-изпълнител например непрекъснато подхранвал гнева си, за да бъде възможно най-твърд с неизрядните длъжници.
Но с изключение на тези редки случаи на съзнателен контрол над неприятните чувства, всички останали участници се оплакали, че плуват по течението на настроенията си без път и посока. Със сигурност опитите на различните хора да овладеят настроенията си не могат да бъдат подведени под общ знаменател.
Избрано от: „Емоционалната интелигентност“, Даниъл Голман, изд. „Изток-Запад“, 2011 г.
Картини: DALL-E
