Хората ценят много повече властта, отколкото свободата ♥ Джон Стюарт МИЛ

Из радикалната творба „За свободата“ (1859) на изтъкнатия английски философ и политически икономист Джон Стюарт Мил (1806-1873) - един от най-влиятелните мислители в историята на класическия либерализъм със значителен принос за социалната теория, политическата теория и политическата икономия. 

(Replica of a portrait commissioned to G.F. Watts by Sir Charles Dikes; 1873; © bg.wikipedia.org)

За границите на властта на обществото над индивида (фрагмент)

Вече отбелязах, че поради липса на установени общи принципи много често свобода се дава или отнема там, където не трябва. Един от случаите, където в съвременния европейски свят най-силно се проявява чувството за свобода, е според мен напълно неуместен. Човек трябва да е свободен да прави каквото иска в собствените си работи, но не трябва да бъде свободен да своеволничи, когато действа вместо някой друг под предлог, че чуждите дела са негови собствени. Държавата трябва едновременно да зачита свободата на индивида в нещата, които засягат само него и зорко да следи как той упражнява върху другите властта си, който тя му е дала. Това задължение е напълно пренебрегнато по отношение на семейните отношения - област, която влияе пряко върху човешкото щастие и поради това е по-важна от всички останали взето заедно. Няма да се спираме подробно върху въпроса за почти деспотичната власт на съпрузите върху съпругите, защото за да се премахне това зло, жените трябва просто да получат същите права и същата защита на закона, както всички останали хора и защото на тази тема поддръжниците на установената неправда не се позовават на правото на свобода, а открито се обявяват в защита на силата. Неправилното разбиране на свободата пречи сериозно на държавата да изпълнява задълженията си в отношението към децата. Човек изглежда склонен да приеме буквално, а не метафорично, че децата му са част от него - общественото мнение ревниво следи да не би законът да посегне върху неговия единствен и абсолютен контрол над тях, по-ревниво отколкото във всякакви други случаи на намеса в свободата на действие на възрастния индивид. Хората ценят много повече властта, отколкото свободата. Да разгледаме образованието, например. Не е ли почти очевидна аксиомата, че държавата трябва да изисква и да задължава всеки свой гражданин да получи образование на някакво що-годе добро равнище? Но кой има куража да приеме и потвърди тази истина? Никой не би отрекъл, че едно от най-свещените задължения на родителите (или на бащата, както гласи законът и обичаят) е, когато създадат рожба, да дадат образование, което ще я направи годна да изпълни добре ролята си в живота спрямо другите и спрямо самата себе си. Единодушно се приема, че това е дълг на бащата, но никой в нашата страна няма да поиска и да чуе бащите да се задължават да изпълняват този дълг. Вместо да се изисква от тях да направят някакво усилие или жертва, за да осигурят образованието на децата си, оставя се на личния им избор да го приемат или не, когато им се предлага безплатно! Все още не е прието да се мисли, че да се създаде дете без да му се осигури не само храна за тялото, но и обучение за ума, това е морално престъпление както срещу самото злощастно дете, така и срещу обществото и ако родителят не изпълни това си задължение, държавата трябва да го принуди да го направи за негова сметка, доколкото е възможно.

Ако задължението да се наложи всеобщо образование се приемеше веднъж завинаги, щеше да се сложи край на трудностите около въпроса какво и как трябва да учи държавата. Тези трудности днес са го превърнали в бойно поле, където воюват секти и партии, прахосвайки време в караници за образованието, вместо да го използват за същинско образование. Ако държавата реши да изисква всяко дете да получи добро образование, ще си спести труда да осигурява такова. Тя би могла да остави родителите да дадат образование на децата си, където искат и както искат и на нея ще остане само да помага при плащането на училищните такси на по-бедните деца или да поема изцяло разноските по обучението на онези, за които няма кой да плати. Възраженията, които основателно се изтъкват срещу държавното обучение, не се отнасят до налагането на задължително образование от държавата, а до държавното управление на образованието. Това е съвсем друго нещо. Аз съм напълно против цялото образование или голяма част от него да бъде в ръцете на държавата. Всичко, което се каза за значението на индивидуалността на характера, за многообразието на мнения и начини на поведение, предполага многообразие и на образованието, което има същата огромна важност. Едно всеобщо държавно образование е чисто и просто начин за моделиране на хората по един калъп и тъй като този калъп е в угода на управляващата власт, било то монарх, духовенство, аристокрация или пък мнозинството от активното и преуспяващо поколение, това е една тирания за духа, което естествено води и до тирания върху тялото. Образование, създадено и контролирано от държавата, трябва да съществува, ако изобщо съществува, единствено като един от многото конкуриращи се експерименти, за да бъде един пример и стимул за поддържане на високи стандарти от останалите. Разбира се, ако обществото е толкова изостанало, че не е в състояние или не желае да си осигури необходимите образователни институции, то управлението трябва да поеме тази задача - тогава да, държавата може като по-малко зло, да се заеме със създаване на училища и университети, също както акционерни дружества, когато няма частна инициатива в страната, която да се занимава с промишлена дейност в голям мащаб. Иначе, ако страната разполага с достатъчен брой хора, които са в състояние да организират образование под закрилата на държавата, тези хора ще могат и ще искат да дадат еднакво добро образование съвсем доброволно, като им се гарантира възнаграждение чрез закон за задължително образование, като държавата подпомогне онези, които не могат да си покрият разноските.

Има и други области освен образованието, където зле разбрани понятия пречат на родителите да поемат моралните си задължения, а юридическите изобщо не се налагат, макар че за първите винаги съществуват най-дълбоки основания, а за вторите - в многобройни случаи. Самият факт на даване на живот на човешко същество е едно от най-отговорните действия в живота. Поемането на такава отговорност - даването на живот, който може да бъде благодат или проклятие, е само по себе си престъпление срещу роденото, ако то не получи поне обикновения шанс за едно приемливо съществуване. В една пренаселена държава или държава, в която подобна опасност съществува, създаването на поколение над един минимум, което предизвиква намаляване на трудовото възнаграждение поради конкуренцията е сериозно нарушение срещу всички, които живеят от труда си. Законите; които в много европейски страни разрешават брак само при условие, че двамата партньори могат да докажат, че са в състояние да издържат семейство, не надвишават законните права на държавата, независимо дали тези закони са целесъобразни или не (това зависи главно от местните условия и отношение) те не будят възражение като нарушения на свободата. Тези закони представляват намеса на държавата за предотвратяване на вредни действия, засягащи другите, които би трябвало да бъдат обект на всеобщо осъждане, на социално клеймосване, дори когато не се смята уместно към това да се прибавя и юридическо наказание. Въпреки това сегашните разбирания за свободата много лесно допускат действителните посегателства върху свободата на индивида в неща, засягащи изключително него самия, но те биха отхвърлили всеки опит да се ограничат други негови наклонности, чиито последствия могат да бъдат злочестина и поквара за потомството, както и най-различни злини за други хора, достатъчно близки до него, за да вкусят горчивите плодове на действията му. Ако сравним странното уважение на хората към свободата с още по-странната липса на уважение към нея, може да си помислим, че човек притежава неотменимото право да нанася вреди на другите и никакво право да угажда на себе си, без да причинява страдание на другите.

Из: „За свободата“, Джон Стюарт Мил, изд. Център за изследване на демокрацията, София, 1993
*Replica of a portrait commissioned to G.F. Watts by Sir Charles Dikes; 1873; bg.wikipedia.org