„Той не разполага нито с ухажващо-завладяващата, нито с прелъстяващо-отдаващата се страна. Нежността, вербалния или емоционален израз на благосклонност са му чужди, липсва му умението да се постави на мястото на другия.“
~ Фриц РИМАН, „Основни форми на страх” (Изд. „Лик“)
(„Selfish Man“)
♥ Шизоидният човек и любовта
В проблем за шизоидния човек се превръщат онези стъпки в развитието, при които става дума за непосредствен контакт с хората: тръгването на детска градина, на училище; пубертетът и първите срещи с противоположния пол; партньорските отношения и всякакъв тип обвързване. Тъй като всяка близост предизвиква страх у него, той ще се затваря толкова повече в себе си, колкото повече се приближава към някого, колкото повече се излага на опасността да обича и да бъде обичан, което той може да си представи единствено като себепредоставяне и ставане зависим.
Още по-проблематично за шизоидните личности обикновено е времето на напиращия за партньорство следпубертет. Защото в любовта ние най-много се приближаваме един към друг, душевно и телесно. Всяка любовна среща сякаш застрашава нашето собствено биване и нашата независимост, толкова повече, колкото повече ние се отваряме към другия, но и толкова повече, колкото повече искаме да запазим самите себе си. Затова тези срещи често се оказват подводните скали, в сблъсъка с които шизоидните хора болезнено осъзнават своите проблеми, може би все още несъзнавани досега, дори скрити от самите тях. Как един такъв човек пренася към другия растящия сега копнеж за близост и взаимност, за нежност и любов и преди всичко прииждащата сексуална страст? Въз основа на описаните празноти в контактите и на липсващите „средни тонове“ в общуването, което в тази възраст вече е довело до значителна непохватност в отношенията с хората, за него е особено трудно интегрирането на сексуалността. И тук в начина му на поведение липсват междинните тонове: той не разполага нито с ухажващо-завладяващата, нито с прелъстяващо-отдаващата се страна. Нежността, вербалния или емоционален израз на благосклонност са му чужди, липсва му до голяма степен и способността за вчувстване, умението да се поставиш на мястото на другия.
Опитите за разрешаване на конфликта между напиращата страст и страха от човешка близост могат да изглеждат по различен начин. Често шизоидният се впуска само в необвързващи, лесни за прекъсване, или чисто сексуални връзки, в които той сякаш откъсва сексуалността от чувствените си преживявания. В този случай партньорът е само „сексуален обект“, който служи за задоволяване на плътските му желания, без да представлява друг интерес за него. Но партньорските му връзки са лесно заменяеми и заради неговата емоционална безучастност. По този начин той се предпазва от опасностите на любовта, от това, да не би в задълбочаването на близостта с другия да излезе наяве цялата му безпомощност и неопитност в сферата на чувствата. По същата причина той обикновено отблъсква и знаците на благосклонност от страна на партньора – той не знае как да им отговори, те по-скоро го карат да се чувства неловко.
Един мъж отишъл в посредническо бюро за брачни контакти и от предложените му снимки избрал жената, която най-малко му харесала – тя поне не би представлявала заплаха за него, не би могла да пробуди никакви любовни чувства в душата му… Една жена била в състояние да се отдаде физически на някой мъж само ако знаела, че навярно никога не би го срещнала отново.
Примерите ни показват колко голям е страхът на шизоидните хора от обвързване, установяване, зависимост или подчиняване; само така можем да проумеем техните реакции, които често ни се струват странни и неразбираеми. Единственото, което шизоидният човек действително притежава и което до известна степен му е познато, е той самият; оттук и чувствителността му спрямо действителни или мними заплахи за неговата цялостност, спрямо посегателства и нарушаване на неговата дистанция, от която той се нуждае, за да не загуби опората в себе си. Естествено такова поведение прави невъзможна една атмосфера на доверие, камо ли на интимност. От позициите на своето жизнено чувство той възприема обвързването като принуда за отказ от самия себе си – това естествено става възможно най-вече с партньори, които прекалено много се нуждаят от подкрепата и близостта на другия. Страхът от обвързване може да стигне дотам, че шизоидният да свърне дори пред брачния олтар или да избяга от ритуалната зала.
Шизоидните хора умеят да общуват от разстояние, да пишат хубави писма, но ако се стигне до по-близък личен контакт, веднага се оттеглят и се затварят в себе си.
Посредством споменатото откъсване на сексуалността от чувствения живот, нагонното се преживява сякаш изолирано; по този начин не само партньорът се превръща в „сексуален обект“, но и целият любовен живот може да се сведе единствено до функционален процес. Шизоидният не познава нежната любовна предигра, еротиката и, нехаещ за потребностите на другия, директно се насочва към своята цел. Нежността лесно се изражда в измъчване на партньора, в грубо посягане или друг вид причиняване на болка. Зад това може да се крие несъзнаваното желание за осезаема реакция от страна на другия. Веднъж задоволен, шизоидният е склонен възможно най-бързо да се отърве от партньора си. „След това“ – ставаше дума за половия акт – „с най-голямо удоволствие бих я изхвърлил“ е типично изказване на един шизоиден мъж, което издава неговия страх от чувствените претенции на партньорката.
Още по-трудно става, когато шизоидният прехвърля върху партньора рязката амбивалентност между чувствата на любов и омраза, своето дълбоко съмнение във възможността Аз да бъде обичан. Тогава той постоянно го подлага на нови изпитания, изисква от него все нови доказателства за любов, които трябва да снемат съмненията му. Това може да прерасне в душевен и в същински садизъм. В такъв случай неговото поведение става изключително деструктивно; доказателствата за любов и проявите на благосклонност на партньора биват обезценявани, омаловажавани, анализирани, поставяни под съмнение или сатанински-умело тенденциозно тълкувани. Така например спонтанните прояви на внимание от страна на партньора биват тълкувана като израз на угризения на съвестта, чувство за вина или опит за подкупване („Какво искаш да постигнеш по този начин?“; „Ти сигурно имаш да ми се извиняваш за нещо?“). Характерната за тях добра теоретично-абстрактна дарба за комбиниране предлага безкрайни възможности за подобни тенденциозни преиначавания. В романа „Възглавницата“ Кристиане Рохефорт по превъзходен начин описва подобна връзка, като особено убедително обрисува как с времето една любяща жена бива доведена от шизоидния си партньор до границата на толерантност.
Нерядко шизоидният човек руши с цинизма си всички пориви на нежност у себе си и у другия, за да не позволи да бъде обзет от тях. В мигове на особена интимна близост той засяга партньора на най-уязвимото му място, като иронизира и осмива неговото поведение, израз на лицето или думи: „Не ме гледай толкова предано, като куче“; „Само ако знаеш, колко смешен изглеждаше“ или „Остави тези глупави обяснения в любов и дай да говорим по същество“ и т.н.
Естествено по този начин систематично се разрушава всяка готовност за любов от страна на партньора, освен ако той не притежава необикновена способност за любов, или пък не е противоположният мазохистичен тип, който от чувство за вина, страх от загуба или по други подбуди смята, че трябва да се примирява с всичко или изпитва удоволствие да бъде измъчван. В противен случай той най-накрая ще се отдръпне или ще започне да изпитва омраза, което шизоидният партньор преживява като триумф („Сега излезе наяве истинската ти същност“), без да може да проумее докъде е докарал другия тъкмо със собственото си поведение.
Проникне ли студенината на чувствата по-дълбоко, достигне ли екстремното и болестното, то границата със сексуалното насилие и убийство би могла да се окаже много тясна, преди всичко, ако върху партньора несъзнателно се проектират, „пренасят“ – на езика на психоанализата – непреработени чувства на омраза и жажда за мъст, отнасяни първоначално към значимите фигури от детството. Една откъсната, неинтегрирана в цялото на личността нагонна страна, е винаги опасна; ако прибавим към това пълната неспособност за вчувстване в партньора и закърнялостта на чувствата, всички сексуални престъпления стават възможни.
Заради трудностите, които срещат в поддържане на чувствена връзка, дори изобщо в намирането на партньор, шизоидните хора често се опитват да се справят сами, вземайки сякаш самите себе си за партньор в самозадоволяването. Или пък се насочват към ерзац-обекти, както в случая с фетишизма. Естествено при такива ерзац-обекти тяхната способност за любов не може да се развива, въпреки че и тези форми на нарушена способност за любов все пак съдържат елементи на желанието за любов и са израз на техните търсещи копнежи.
При шизоидните хора, дори сред иначе високо интелигентните, нерядко се среща инфантилна сексуалност. Понякога те избират за сексуален партньор полово незрели деца или младежи, което може да се обясни с обстоятелството, че тежко увреденият в контактите човек по-малко се страхува от тях и се осланя на детското доверие.
Често потисканите в него способност за любов и копнеж за отдаване избиват като екстремна, дори маниакална ревност. Шизоидният човек чувства колко малко достоен за любов го прави поведението му, колко малко способен е да обича и предусеща, че така трудно може да задържи някого. Затова той навсякъде надушва съперници, които често – с право – смята за по-истински обичащи и по-достойни за любов. Софистично и дребнаво той изопачава невинни, съвсем естествени начини на поведение на партньора до нещо потайно, преднамерено и демонично. Това може да доведе до маниакалност в отношенията, да направи с времето партньорството нетърпимо и в крайна сметка да го разруши – с едно удоволствие от разрушаването, от което той самият също страда, но не е в състояние да се държи по друг начин.
Мотивацията би могла да изглежда по следния начин: след като вече е ясно, че е невъзможно да бъда обичан, по-добре сам да разруша това, което не мога да задържа – тогава поне ще съм действащият, а не само страдащият. Така можем да разберем неговото поведение: тъкмо когато иска да обича и да бъде обичан, той се държи по най-малко достоен за любов начин. Ако партньорът сега се отвърне от него, ще е по-безболезнено, отколкото ако действително се е борил за него и въпреки това е бил изоставен. Такава профилактика на разочарованието не е рядкост сред шизоидните хора; тя същевременно съдържа – обикновено несъзнаван – аспекта да подложиш партньора на изпитание: ако въпреки моето поведение той все още ме обича, значи ме обича истински. Всичко това показва колко трудно е на тези хора да смятат себе си достойни за любов. В екстремни случаи недоверието и ревността могат да доведат до убийство: щом партньорът не ме обича, тогава няма да може да обича никого другиго.
Обикновено страхът от отдаване съзнателно се преживява от шизоидните хора единствено като страх от обвързване. Дълбоко потискан, копнежът за отдаване, който също спада към нашата същност, се натрупва и засилва страха, така че сега отдаването се разбира вече само като пълно себепредоставяне, отказ от Аз-а и биване погълнат от другия. Това води до демонизиране на партньора, което на свой ред отново усилва страха и прави по-разбираеми някои иначе непонятни начини на поведение на шизоидните хора, преди всичко тяхната внезапна омраза, породена от чувството за застрашеност от страна на един свръхсилен друг, без те да са наясно, че тъкмо тяхната собствена проекция придава на другия такава мощ.
Затова шизоидният човек трудно се осмелява на една продължителна чувствена връзка. Той е по-склонен на краткотрайни, интензивни, но непостоянни връзки. Бракът за него е институция, която притежава цялото несъвършенство на човешките творения; затова естествено той може да бъде разтрогнат, ако вече не се преживява като удовлетворяващ. Той би трябвало в по-голяма степен да отговаря на човешките потребности и да е съобразен с тях. Според шизоидния изневярата е нещо неизбежно в една продължителна връзка; той изисква за себе си свобода и е готов – впрочем по-скоро теоретично и не винаги така саморазбираемо на практика – да я предостави и на партньора. Често той е теоретик и реформатор на брака; най-малкото се осмелява да наложи своя собствен жизнен стил, противно на конвенции и традиции, и да живее според своите убеждения. В това отношение той не рядко показва повече честност и кураж от много други хора. Понякога шизоидният има продължителни връзки, страхува се единствено от тяхното легализиране, поради което при него по-често се стига до подобни на брак отношения без женитба. В случаи на ранно отпадане на контакта с майката или на разочарования от нея, не рядко се срещат връзки с по-възрастни, майчински настроени жени; те му позволяват да навакса много от това, от което като дете е бил лишен. Понякога такива жени са в състояние да дават много топлина и закрила, без сами да предявяват големи претенции; това са даряващи жени, които проявяват искрено разбиране към неговата ситуация, без да очакват нещо, което той не може да даде и тъкмо така го обвързват повече, отколкото той иначе би допуснал. Само по-дълбоко увредените в резултат на ранни преживявания развиват изключителна омраза към жените и импулси за отмъщение. Тъй като в своята жизнена история шизоидният е преживял женското като чуждо и застрашаващо, нерядко той се обръща към същия пол; или избира партньорка, която със своите сякаш мъжки черти не му изглежда „изцяло различна“, както една женствена жена. Връзката често прилича по-скоро на отношенията между брак и сестра или между приятели, основана повече на общи интереси, отколкото на еротичното привличане на половете. В партньорството той тежко понася продължителната близост – за него например отделните спални са естествена потребност и другият трябва да прояви разбиране за това, ако не иска да го тласне към отбрана и принудително дистанциране.
В заключение можем да кажем, че най-трудно за шизоидния човек е да развие своята способност да обича. Той е невероятно чувствителен към всичко, което заплашва да ограничи неговата свобода и независимост; той е оскъден в изразяването на чувства и е най-благодарен, когато партньорът му предлага една ненатрапваща се благосклонност, късче родина и закрила. Който знае как да го приеме, може да разчита на неговото дълбоко разположение, което той просто не може да показва добре и да си признава.
От: „Основни форми на страх”, Фриц Риман, изд. „Лик“, 2002 г.
Картина: „Selfish Man“ by DALL-E
