„Хората, които не могат да са свързани чрез работата си, приятелствата или семейството си, обикновено намират други начини за свързване, например чрез заболявания, съдебни процеси или семейни вражди.“
(Interior with a Peasant Family, 1637, by Adriaen Jansz van Ostade)
Да станеш истински
Педиатърът и психоаналитик Доналд Уиникът е бащата на новите проучвания на синхронизацията. Подробните му наблюдения на майки и деца започвали с начина, по който майките държат бебетата си. Той предложил идеята, че тези физически взаимодействия поставят основите на усещането на бебето за неговия Аз – и заедно с това, на чувството му за идентичност през целия му живот. Начинът, по който една майка държи детето си, стои в основата на „способността то да чувства тялото си като мястото, където живее психиката му“. Вътрешното, кинестетично усещане за начина, по който другите се държат с телата ни, поставя основите на това, което преживяваме като „реално“.
Уиникът предположил, че огромното мнозинство от майките се справят много добре с настройването към бебетата си – не е нужен необикновен талант, за да си, по неговите думи, „достатъчно добра майка“. Но нещата може сериозно да се объркат, когато майките са неспособни да се настроят към физическата реалност на бебето си. Ако една майка не може да посреща импулсите и нуждите на бебето си, „бебето се научава да се превръща в представата на майка си за това какво е едно бебе“. Ако на детето му се налага да отхвърля вътрешните си усещания и да се опитва да се нагоди към нуждите на човека, който се грижи за него, то изпитва чувството, че „нещо не е наред с него“ такова, каквото е.
Децата, на които им липсва физическо синхронизиране, са податливи на това да изключат директната обратна връзка от страна на тялото си – мястото, където се зараждат удоволствието, целта и посоката.
В годините след представянето на идеите на Боулби и Уиникът, изследванията на привързаността по света показаха, че огромното мнозинство от децата са в отношения на надеждна привързаност. Когато пораснат, тяхната история на надеждно, отзивчиво обгрижване ще им помогне да държат страха и тревожността на разстояние. Ако не преживеят някакво съкрушително житейско събитие – травма, – което да разбие системата им за саморегулация, те ще поддържат основно състояние на емоционална стабилност през целия си живот. Надеждната привързаност формира също и модел за отношенията на децата с другите. Те усещат чувствата на околните и отрано се научават да различават играта от реалността, а също развиват добър нюх за лъжливи ситуации и опасни хора. Надеждно привързаните деца обикновено стават приятни другари в игрите и имат много самоутвърждаващи преживявания с връстниците си. Тъй като са се научили да влизат в синхрон с други хора, те са склонни да забелязват фините промени в гласовете и лицата, за да коригират поведението си съобразно с тях. Научават се да живеят в рамките на споделено разбиране на света и е вероятно да се превърнат в ценни членове на общността си.
Възходящата спирала обаче може да бъде обърната поради тормоз или неглижиране. Тормозените деца често са много чувствителни към промените в гласовете и лицата, но имат склонност да реагират на тях като на заплаха вместо като на знак, за да останат в синхрон. Д-р Сет Полак от Университета в Уисконсин показал серия от изражения на група нормални осемгодишни деца и сравнил отговорите им с тези на група тормозени деца на същата възраст. Разглеждайки този спектър от гневни до тъжни изражения, тормозените деца били свръхбдителни дори и към най-леките признаци за гняв.
Това е една от причините тормозените деца толкова лесно да минават в отбрана и да се плашат. Представете си какво е да вървите през море от лица в училищния коридор, опитвайки се да разберете кой може да ви нападне. Децата, които свръхреагират на агресията на връстниците си, които не разбират нуждите на другите деца, които лесно се изключват или губят контрол над импулсите си, е вероятно да бъдат отбягвани или да не ги канят на гости с преспиване или за игра. В крайна сметка те могат да се научат да прикриват страха си зад маска на твърдост. Или да прекарват все повече време сами, гледайки телевизия или играейки компютърни игри, изоставайки още повече в усвояването на междуличностните умения и емоционалната саморегулация.
Нуждата от привързаност никога не отслабва. Повечето човешки същества просто не могат да понасят да бъдат откъснати от останалите за какъвто и да било период от време. Хората, които не могат да са свързани чрез работата си, приятелствата или семейството си, обикновено намират други начини за свързване, например чрез заболявания, съдебни процеси или семейни вражди. Всичко друго е за предпочитане пред това кошмарно чувство за несвързаност и отчужденост.
Преди няколко години, на Коледа, ме повикаха за оценка на едно четиринайсетгодишно момче в затвора в Съфолк. Джак беше арестуван за това, че проникнал в дома на съседи, които били на почивка. Алармената система виела, когато полицаите го открили в дневната. Първият въпрос, който зададох на Джак, беше кой очаква да го посети в затвора на Коледа. „Никой – каза ми той. – Никой никога не ми обръща внимание.“ Оказа се, че безброй пъти дотогава са го хващали в чужди домове. Познаваше полицаите и те го познаваха. Със задоволство в гласа си той ми разказа, че когато полицаите го видели да стои насред дневната, извикали: „Божичко, отново е Джак, този малък непрокопсаник.“ Някой го разпознавал, някой знаел името му. Малко по-късно Джак призна: „Знаете ли, точно затова си струва.“ Децата биха направили почти всичко, за да се почувстват забелязани и свързани.
Избрано от: „Тялото помни“, Бесел ван дер Колк, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.
Картина: Interior with a Peasant Family, 1637, by Adriaen Jansz van Ostade; chinaoilpaintinggallery
