♥ Депресираният човек потиска постоянния поток от чувства, който ни напомня, че сме живи

Депресията

Какво представлява психичното разстройство, щом не е просто болест?
Буквалното значение на думата – потиснатост– е крайно показателно. Представете си как натискате надуваема топка в басейн. Знаете какво концентрирано усилие е нужно, за да я държите под вода, докато тя се мъчи да изскочи обратно на повърхността.

Какво потиска депресираният човек? Лесно се вижда по липсата му: емоцията, постоянният поток от чувства, който ни напомня, че сме живи. Но за разлика от онзи, който се бори с топката, той не се опитва съзнателно да потопи жизнената си енергия; процесът се случва от само себе си, превръщайки яркия емоционален пейзаж в пресъхнала пустиня. Единственото чувство, което остава обикновено, прилича повече на усещане, отколкото на емоция – куха, недиференцирана болка, която заплашва да погълне всичко… и понякога успява. Ако наречем потиснатото чувство болест, рискуваме да засенчим първоначалната му адаптивна функция: да ни дистанцира от емоциите, които са били непоносими в даден момент от живота или преживяването им би довело до по-тежко страдание. Спомнете си трагичното напрежение между автентичността и привързаността. Когато преживяването и изразяването на чувствата застрашава най-близките ни връзки, предпочитаме да ги потиснем. Или по-точно, умът ни го прави автоматично, без дори да съзнаваме.

Произходът на моята депресия лесно може да се проследи. Документиран е в съкровищницата от семейни фотографии още от бебешката ми възраст, на които почти никога не се вижда и следа от усмивка. От снимките гледа дете, което в най-добрия случай е твърде сериозно за възрастта си, ако не и печално. В условията на война и геноцид аз съм попил чувствата на измъчената си изстрадала майка; на първите снимки виждам как малкият ми Аз почти ги отразява. Детето може да… почувства напрежението, стягането и болката в тялото на майка си и всеки друг, с когото е оставено – пише психологическият мислител и духовен учител A. X. Алмаас. – Ако майката страда, и бебето страда. Болката никога не се разсейва. Не бих издържал това емоционално мъчение, ако го бях почувствал докрай; никое бебе не би могло. Не е имало и пространство за собствената ми тъга и ярост, когато са ме отделили от майка ми на няма и годинка.

Както вече отбелязах, не е задължително да са налице екстремни обстоятелства, подобни на тези от моето детство. Най-рисковите емоции, които най-често биват прокудени, са острата мъка и здравословният гняв – две чувства, традиционно заклеймени като негативни. Разбира се, детето може да изпита необходимост да възпре радостта, въодушевлението или гордостта си, ако те предизвикват неодобрение, завист или просто неразбиране от страна на стресираните, разсеяни или депресирани родители. И в двата случая потискането на отхвърлената емоция е най-сигурният начин детето да се спаси от уязвимостта, да избегне болезнения разрив между себе си и окръжаващия свят. Има обаче една уловка: не можем да изберем емоциите, които да изтикаме от съзнанието си, нито да обърнем процеса, когато вече не ни е нужен.

Всеки знае, че в потискането няма прецизност или точност– пише Сол Белоу в Приключенията на Оги Марч.– Ако потискате едно, потискате и съседното. Ето как потискането на емоцията, макар да възниква като адаптивен механизъм в определена ситуация, може да се превърне в хронично откъсване и оттегляне от живота. То се програмира в мозъка, запечатва се в характера.

Невроученият Як Панскеп – най-усърдният изследовател на биологията на емоционалните системи в мозъка, се изказва доста язвително за болестния модел: Популярното представяне на депресията като химичен дисбаланс е тривиално… [Всички] проблеми на живота, включая смъртта, са съпроводени от „химични дисбаланси“. Той също разглежда депресията като адаптация на мозъка към загубата на връзка, като физиологичен изключващ механизъм за справяне с дистреса, който в по-дългосрочен план би бил опасен за невръстните бозайници. Иначе казано, депресията не е изражение на наследствена патология, а механизъм за облекчаване на мъката и яростта и за възпиране на поведенчески модели, които биха предизвикали опасност. Не че невротрансмитерите не участват в състоянието: просто техните отклонения отразяват преживяванията, а не ги причиняват. Мозъчните смущения са проявления на стреса, преживян във формиращия период, които впоследствие на свой ред се превръщат в източник на стрес. Оттук произлизат и разнообразните симптоми и варианти на депресивната болест. 

Осъзнаването, че собствените ми психични проблеми носят дълбок смисъл, породен от живота в семейството ми в определен исторически контекст, беше истинско откровение. Установих, че то важи навсякъде, за всички хора и всички обстоятелства, дори и най-екстремните. Крещящите случаи даже се дешифрират още по-лесно. Ако се вгледаме, ще видим, че проявленията на всички психични диагнози имат смисъл – от депресията до т. нар. шизофрения или синдрома на дефицит на вниманието с хиперактивност и от хранителните разстройства до самонараняването.

Едно от великолепните изпълнения на Робин Уилямс, за което печели и Оскар, е във филма Добрият Уил Хънтинг, където играе ролята на добросърдечен психолог, натоварен със задачата да помогне на гневен портиер от Бостън след нападение срещу полицай. Клиентът (Мат Деймън) е талантлив мъж и необработен интелектуален диамант, криещ уязвимостта си под маската на закоравял гняв и предизвикателно поведение. В култовата сцена от лентата Уилямс стои пред героя на Деймън и повтаря простичка, но силна реплика: Ти не си виновен, докато последният се разридава и пада в прегръдките му. В нея се чете не само безусловното състрадание, за което копнее младият мъж, но и дълбока мъдрост. Защото и в поведенческите проблеми, и в психичните заболявания няма виновни. Нито пък увредени мозъци и гени. Те са просто изражения на незараснали рани, при това наситени със смисъл. Смисълът се простира отвъд индивидуалния живот, семейството и детството. Искаме ли да облекчим безбройните страдания, на които е посветена тази книга, трябва да гледаме през по-широк обектив. Ако можех да дестилирам посланието си и да го вмъкна в онзи красив кинематографски момент, бих помолил Робин Уилямс да погледне всички ни в очите – включително самия себе си – и да ни увери: Не сте виновни… и проблемът не е във вас. А в света, който ни наранява; в илюзиите и митовете на една култура, отчуждена от човешката ни същност.

От: „Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура“, Габор Мате, Даниел Мате, изд. „Кибеа“, 2022 г.
Снимка: goodreads.com