„Казано е, че „невротиците разстройват сами себе си, докато хората с разстроен характер разстройват всички останали“. Най-много от това въздействие страдат децата им.“
(1936 ~ 2005)
Неврозите и разстройствата на характера
Повечето хора, идващи при психиатъра, страдат или от невроза, или от разстройство на характера. По-просто казано, тези две състояния са смущения на отговорността и като такива те се явяват противоположни стилове на отношение към живота и проблемите, свързани с него. Невротикът поема твърде много отговорност, докато човекът с разстройство на характера прави обратното. Когато един невротик е в конфликт със света, той автоматично обвинява за това себе си. Когато човек със смущение в характера има проблеми, той приема, че са му виновни другите. Описаните случаи са разстройство на характера; сержантът мислеше, че Окинава е причината за неговото пиене, а жената съвсем не смяташе, че е допринесла за своята изолация. Една жена с невроза, от друга страна, също страдаща от самота и изолираност в Окинава, се оплака така: „Всеки ден ходя в Клуба на офицерските съпруги от острова, за да си намеря приятели, но не мога да се отпусна там. Мисля, че другите жени не ме харесват. Грешката сигурно е в мен. Трябва да се науча да се сприятелявам по-лесно. Трябва да бъда по-отговорна. Искам да разбера какво ме прави толкова нехаресвана“. Тази жена беше поела цялата отговорност за своята самотност върху себе си. В процеса на терапията тя разбра, че е изключително интелигентна и амбициозна и че далеч превъзхожда жените на другите офицери, дори и съпруга си и именно затова не успява да се отпусне в тяхната компания. Тя можа да разбере, че самотата й, макар че си оставаше проблем, не се дължи непременно на нейна грешка или недостатък. Накрая се разведе, завърши колеж, докато отглеждаше децата си, стана редактор на списание и се омъжи за преуспяващ издател.
Дори речта на невротиците и на хората с разстройство на характера е различна. Първите използват изрази като: „Аз би трябвало“, „Аз не биваше“, говорещи за чувство за малоценност, усещане за недостатъчност и за постоянни грешки в избора. Докато при случаите с разстройство на характера се забелязват предимно: „Не мога“, „Не можах“, „Аз трябва“ и „Аз трябваше“, присъщи на хора, които сякаш нямат избор, чието поведение изцяло зависи от външни сили. Както може би е станало ясно, невротиците в сравнение с лицата с разстроен характер са много по-податливи на психотерапевтична работа, защото те поемат вината за трудностите върху себе си и осъзнават, че им предстои решаване на проблем. Хората с разстроен характер са много по-трудни в това отношение, да не кажа невъзможни, защото те смятат, че проблемите се коренят изключително вън от тях, те мислят, че светът се нуждае от промяна, а не те самите, и пропускат да забележат необходимостта от себеизучаване. На практика много хора едновременно страдат и от невроза, и от разстроен характер и те се наричат „невротици с разстроен характер“, което значи, че в някои отношения се обвиняват, без да има причина, а в други губят реална представа за собствената си отговорност. За щастие при такива случаи, след като веднъж бъде спечелено тяхното доверие и вяра чрез психотерапия на невротичната половина от личността им, често е възможно да се постигне корекция и в нежеланието им да поемат отговорност, когато е необходимо.
Малко от нас успяват да избягнат неврозата или разстройството на характера напълно или поне до известна степен (това е и причината, поради която всеки от нас може да извлече полза от психотерапията, стига да има желание да участва в процеса). Това е така, защото проблемът за разграничаването на отговорността, която трябва да поемем, и тази, която не трябва, е един от най-големите проблеми на човешкото съществуване. Той никога не се оказва напълно разрешен, защото през целия си живот ние установяваме отново и отново границите на своите задължения в постоянно сменящия се поток от събития. Това непрестанно изясняване не е болезнено, ако се провежда навременно и последователно. Адекватното протичане на процеса изисква от нас проява на желание и способности да извършваме продължително себеизучаване. А това не е вродено у никого. В известен смисъл децата имат разстройство на характера, защото те инстинктивно отричат своята отговорност за ситуациите, в които изпадат. По тази логика братче и сестриче, които се бият, винаги ще се обвиняват взаимно за това кой е започнал и ще отричат докрай своята вина. Аналогично, всички деца страдат и от невроза, тъй като те инстинктивно поемат върху себе си вината за някои лишения, които не могат да проумеят. Така детето, което не е обичано от родителите си, винаги ще приема себе си като недостойно за обич, вместо да разбере неспособността на майка си и баща си да го обичат. Същото се отнася и за юноши, които ако са неудачници в спорта или не им върви с момичетата, по-скоро ще се сметнат за непълноценни човешки същества, отколкото за нормално развиващи се младежи, каквито обикновено са. Само след придобиването на голям опит и необходимата зрелост ние ставаме способни да определим реално нашето място в света.
Родителите могат много да помогнат на децата си в процеса на узряването. Има безброй възможности за това. Но за да се използват тези възможности, както казах, от родителите се изисква да проявят чувствителност към нуждите на децата, желание да се отдели време и да се направи често неприятното усилие за задоволяване на тези потребности. Това от своя страна изисква любов и желание за поемане на съответната отговорност.
Следователно освен простата липса на чувствителност и немарливост, има много други неща, които родителите правят, и така спъват процеса на узряване. Невротиците поради стремежа си да поемат отговорност могат да бъдат прекрасни родители, ако техните неврози са относително леки и ако не са се обвързали с ненужни външни задължения, които да им отнемат необходимата енергия за отглеждането на децата. Хората с разстройство на характера са лоши родители, защото не осъзнават, че се отнасят към децата си с порочна деструктивност. Казано е, че „невротиците разстройват сами себе си, докато хората с разстроен характер разстройват всички останали“. Най-много от това въздействие страдат децата им. Както и в другите сфери на своя живот, тези хора не могат да поемат адекватна отговорност като родители. Те имат склонност да отблъскват децата си по хиляди пъти на ден, вместо да им обърнат необходимото внимание. Когато децата им не са изпълнили нещо или имат неприятности в училище, те автоматично прехвърлят вината върху училището или другите ученици, които, както те смятат, оказват лошо влияние на техните собствени деца. Това отношение, естествено, игнорира проблема.
Хората с разстроен характер служат като лош пример за децата си. Най-накрая, при бягството от отговорност за собствения си живот те я прехвърлят върху тях: „Тия хлапета ще ме побъркат“. „Вие сте единствената причина да не се разведа с майка ви“, „Майка ви си съсипа нервите заради вас“ или „Можех да ида да уча в колеж и да направя кариера, ако не трябваше да се занимавам с вас“. А това означава: „Вие сте виновни за състоянието на брака ми, за психичното ми състояние и за липсата на успех в живота ми“. Тъй като не са способни да разберат колко нелепо е едно такова твърдение, децата често възприемат като своя тази вина и така постепенно стават невротици. По този начин родители с характерови разстройства почти винаги отглеждат или подобни на себе си деца, или невротици. Те прехвърлят своите грешки на поколението след тях.
Хората с характерови проблеми са не само неефективни и деструктивни като родители. Тези качества са присъщи за браковете им, приятелствата им, техните бизнес отношения - за всяка област на тяхното съществувание, където те избягват да поемат отговорност. Неминуемо е така, защото както вече споменахме, нито един проблем не може да бъде разрешен, докато личността не поеме отговорността за решаването му. Докато личностите с разстроен характер обвиняват някой друг - съпруг, съпруга, дете, родител, приятел, работодател или нещо друго - лошо влияние, училищата, правителството, расизма, секса, обществото, „системата“ - за своите проблеми, то тези проблеми продължават да съществуват. Като бягат от отговорност, те се стремят към вътрешно спокойствие, но по този начин пропускат да разрешат житейските проблеми, престават да се развиват духовно и стават ненужно бреме за обществото. По този начин те прехвърлят своята болка върху обществото. Една поговорка от 60-те години казва: „Ако не си част от решението, то тогава си част от проблема“.
Избрано от: „Изкуството да бъдеш Бог“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“
Снимка: M. Scott Peck (1936-2005)
