„Разрушителността е резултатът от един неизживян живот. Всяка невроза е резултат от някакъв конфликт между присъщите способности на човека и онези сили, които спират тяхното развитие.“
Моралните сили в човека
„Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях.“ ~ СОФОКЪЛ, „Антигона“
Според Фройд разрушителността е свойствена на всички говорещи същества; тя се различава главно по отношение на обекта на разрушителността - дали рушим другите или самите себе си. От това би следвало, че разрушителността спрямо самите нас е обратно пропорционална на тази спрямо другите. Това предположение обаче е в противоречие с факта, че хората се различават по степента на своята цялостна разрушителност, без значение дали тя е насочена предимно срещу самите тях или срещу другите. Ние не откриваме голяма разрушителност спрямо другите в онези хора, които изпитват малко враждебност спрямо себе си; напротив, виждаме, че враждебността спрямо себе си и спрямо другите са свързани. Нещо повече, ние откриваме, че животоразрушаващите сили в една личност се срещат в обратно съотношение спрямо животоукрепващите; колкото по-силна е едната, толкова по-слаба е другата и обратно. Този факт предлага една възможност да разберем животоразрушаващата енергия; степента на разрушителност е пропорционална на степента, до която разгръщането на способностите на личността е спряно. Аз имам предвид не случайното осуетяване на едно или друго желание, а задържането на спонтанния израз на чувствените, емоционалните, физическите и интелектуалните способности на човека, прекъсването на неговите продуктивни потенции. Ако се прекъсне тенденцията на живота да се развива, да бъде изживян, енергията, блокирана по този начин, претърпява процес на промяна и се трансформира в животоразрушителна енергия. Разрушителността е резултатът от един неизживян живот. Онези индивидуални и обществени условия, които предизвикват задържането на животоукрепващата енергия, създават разрушителност, която на свой ред е източникът, от който произтичат различните прояви на злото.
Ако е вярно, че разрушителността се развива като резултат от задържана продуктивна възможност, то тя с право може да се нарече потенциална възможност в природата на човека. От това не следва ли, че доброто и злото едновременно са потенциални възможности с еднаква сила в човека? Да се каже, че нещо съществува „потенциално“, означава не само че то ще съществува в бъдеще, но че това бъдещо съществуване вече се подготвя в настоящето.
Макар че Фройд надцени значението на сексуалното удовлетворение, неговата теория е един дълбок символичен израз на факта, че неуспехът на човека да използва и изразходва това, което притежава [като вътрешна способност], е причина за заболявания и нещастия. Валидността на този принцип е очевидна както за психичните, така и за физическите сили. Човекът е надарен със способността да говори и да мисли. Ако реализирането на тази способност бъде възпрепятствано, личността ще бъде силно увредена. Човекът притежава способността да обича и ако той не може да упражнява тази способност, ако не е в състояние да обича, той страда от това нещастие, въпреки че може да се опита да пренебрегне своето страдание чрез различни рационализации или като използва моделираните от културата пътища за бягство от болката, причинена от този неуспех.
Причината за това, че неизползването на собствените способности прави хората нещастни, откриваме в самото условие за човешкото съществуване. Съществуването на човека се характеризира с екзистенциални дихотомии, които разгледах в предходната глава. Той няма друг начин да бъде единен със света и в същото време да се чувства единен със себе си, да бъде в отношения с другите и да запази своята цялост като уникално същество, освен като упражнява продуктивно своите способности. Ако не успее да направи това, човекът не може да постигне вътрешна хармония и интеграция; той е разкъсан и разединен, принуден да бяга от себе си, от чувството на безсилие, отегчение и слабост, които са неизбежни резултати от неговия неуспех. Човекът, бидейки жив, не може да не желае да живее и единственият начин, по който той може да успее в акта на живеене, е да изполва способностите си, да упражнява това, което притежава.
Може би няма друго явление, което да показва по-ясно резултата от неуспеха на човека в продуктивния и цялостния живот от неврозата. Всяка невроза е резултат от някакъв конфликт между присъщите способности на човека и онези сили, които спират тяхното развитие. Невротичните симптоми, подобно на симптомите на някакво физическо заболяване, са израз на битката, която здравата част от личността предприема срещу парализиращите влияния, насочени срещу нейното разгръщане.
Все пак липсата на интеграция и продуктивност невинаги води до невроза… Вместо да изброявам условията, които причиняват невроза, аз бих предпочел да обърна въпроса и да запитам на какво се дължи фактът, че твърде много хора не стават невротични, независимо че нямат успех в продуктивния и интегриран живот. Тук би било добре да разграничим две понятия: понятието за недостатък и понятието за невроза.
Ако една личност не успее да достигне зрялост, спонтанност и истинско преживяване на самата себе си, може да се смята, че тя има някакъв сериозен недостатък, при условие че сме приели свободата и спонтанността за обективни цели, които трябва да бъдат постигнати от всяко човешко същество. Ако една такава цел не бъде постигната от повечето членове на дадено общество, ние имаме работа с явлението обществено моделиран недостатък. Индивидът го споделя с много други; той не го съзнава като недостатък и сигурността му не е застрашена от това, че е различен, че е един отпадък. Това, което той може би е загубил както богатство и истинско чувство на щастие, е заместено от сигурността, която чувства, като се приспособява към останалата част от човечеството - каквато я познава. На практика благодарение на културата му неговият недостатък се е издигнал до ранга на добродетел и по този начин му дава усещане за постижение. Илюстрация за това е чувството за вина и безпокойство, което доктрините на Калвин породиха у хората. Може да се каже, че личността, която е завладяна от чувство за своето безсилие и нищожност, от непрестанно съмнение дали ще бъде спасена или осъдена на вечни мъки, не е способна да изживее истинска радост и се е превърнала във винт на една машина, на която трябва да служи - такава личност има сериозен недостатък. Но този недостатък е културно моделиран; на него се гледа като на особено ценен и индивидът по този начин е защитен от неврозата, която би получил в дадена култура, където недостатъкът би му донесъл чувство за дълбоко несъответствие и изолация.
Спиноза формулира проблема за обществено моделирания недостатък съвсем ясно. Той казва: „А ние виждаме люде, които понякога така биват въздействани от някой предмет, че дори и той да отсъства, все пак те мислят, че е пред тях; и ако това се случи с човек в будно състояние, ние казваме, че той бълнува или че е безумен... Но когато алчният мисли само за пари и печалби, а славолюбивият - за слава и пр., тях ги считаме, че бълнуват, понеже обикновено те са досадни и се счита, че заслужават омраза. Но в действителност алчността, славолюбието, сладострастието и пр. са видове безумие, ако и да не се причисляват към болестите.“ Тези думи са написани преди няколко столетия; те все още са верни, макар че недостатъкът сега е културно моделиран до такава степен, че обикновено вече не го считат за достоен за презрение или неприятен. Днес можем да срещнем личност, която действа и се чувства като автомат; ние откриваме, че тя никога не изживява нищо, което да е наистина нейно; че тя преживява себе си изцяло като личността, която мисли, че трябва да бъде: че усмивките са изместили смеха, безсмисленото бърборене е изместило комуникативната реч и мрачното отчаяние е заело мястото на истинската тъга. За този вид личност могат да се кажат две неща. Едното е, че тя страда от един недостатък на спонтанността и индивидуалността, който може да изглежда неизлечим. В същото време може да се каже, че тя не се различава същностно от хиляди други, които се намират в същото положение. Културният модел, обусловил недостатъка, предпазва повечето от тях от изблик на невроза. При някои от тях културният модел не функционира и недостатъкът се проявява като една повече или по-малко жестока невроза.
Проблемът за психичното здраве и неврозата е неразделно свързан с проблема за етиката. Може да се каже, че всяка невроза представлява един морален проблем. Неуспехът да се постигне зрялост и обединяване на цялостната личност е морален неуспех в смисъла на хуманистичната етика. В по-специфичен смисъл много неврози са на морални проблеми, а невротичните им симптоми се получават в резултат на неразрешени морални конфликти. Например човек може да страда от замайване и виене на свят, за които не съществува органична причина. Когато съобщава своя симптом на психоаналитика, той случайно отбелязва, че се сблъсква с известни трудности в професията си. Човекът е преуспяващ учител, който трябва да изразява възгледи, които противоречат на собствените му убеждения. Той вярва, че е разрешил проблема за своя успех, за съхраняването на своята морална цялост, като „доказва“ на самия себе си верността на тази увереност чрез редица сложни рационализации. Пациентът се раздразва от намека на психоаналитика, че неговият симптом може да има нещо общо с моралния му проблем. Но следващият анализ показва, че той не е прав в своята увереност, виенето на свят е реакция на неговата добра част (better self), на неговата в основата си морална личност спрямо един модел на живот, който го е принудил да наруши целостта си и да осакати своята спонтанност.
Дори ако личността изглежда разрушителна само спрямо другите, тя нарушава принципа на живота в себе си, а така също и в другите. На религиозен език този принцип намира израз в твърдението, че човекът е създаден по образ и подобие на Бога и следователно всяко насилие над човека е грях срещу Бога. На светски език ние ще кажем, че всичко, което правим - добро или лошо - на друго човешко същество, ние правим така също и на себе си. „Не прави на другите това, което не би искал да направят на теб“ е един от фундаменталните принципи на етиката. Еднакво оправдано е да кажем: Каквото направиш на другите, правиш го и на себе си. Ако нарушим импулсите към живота в едно човешко същество, това ще се отрази и върху самите нас. Нашето развитие, щастие и сила се основават на уважението към тези импулси и никой не може да ги накърнява у другите, а самият той да остане незасегнат. Уважението към нашия и на другите хора живот съпътства процеса на самия живот и е условие за психично здраве. В този смисъл разрушителността спрямо другите е патологично явление, сравнимо с импулсите към самоубийство. Разрушителната личност е нещастна, дори ако е успяла да постигне целите на своята разрушителност, защото тя подкопава собственото й съществуване. И обратно, здравата личност не може да не се възхищава и да не се впечатлява от проявите на благоприличие, любов и смелост: защото това са импулсите, на които почива собственият й живот.
Избрано от: „Човекът за себе си. Изследване психологията на етиката“, Ерих Фром, УИ „Св. Климент Охридски“, 1995 г.
Снимка: fromm-online.org
