„... Справедливо беше всички да смятат, че неговите добри черти са му били вродени по природа, а пороците са дошли от щастието и възрастта. Притежаваше невероятна сила на духа и изключителна издръжливост в трудностите. С милостта си превъзхождаше царете. Проявяваше по-голямо свободолюбие, отколкото се искаше дори от боговете. Беше милостив към победените. Царствата, които завладяваше чрез войни, той или ги подаряваше, или ги връщаше на тези, от които ги беше отнел с война. Проявяваше непрекъснато пренебрежение към смъртта, страхът от която лишава други от смелост. Изпитваше жажда за похвали и слава повече, отколкото беше необходимо, но това бе обяснимо за неговата младост и големите му подвизи. Почиташе родителите си. Беше решил да обезсмърти Олимпиада, а за баща си Филип беше отмъстил. Проявяваше благосклонност почти към всички свои приятели и благоразположение към войниците. Кроежите му отговаряха на величието на духа му, на умението му, но не съответствуваха на възрастта му. Имаше чувство за мярка в своите желания. Задоволяваше страстта си в допустимите от природата граници. Всичко това е повече от достойно. Щастието му го беше подтикнало и към друго. Той започна да се сравнява с боговете и да иска да го почитат като бог. Вярваше на гадателите, които му внушаваха това, и пламваше от несправедлив гняв към тези, които отказваха да го почитат като бог. Замени македонското си облекло с чуждестранно. Прие нравите и обичаите на победените народи, които беше презирал преди победата. На младини у него се появиха избухливост и влечение към виното, но старостта може би щеше да ги уталожи. Всичко постигнато дължеше най- много на своята храброст, но и на съдбата, която единствен него от всички смъртни неизменно покровителствуваше. Колко пъти тя го спаси от смърт! Колко пъти тя го е спасявала, когато безразсъдно се е подлагал на опасност! Тя сложи край на живота му заедно със славата му. Съдбата го изчака — той завладя Ориента и достигна до Океана, постигна всичко, което е достъпно за един смъртен".
Alexander and Diogenes by Caspar de Crayer (c. 1650)
„Проявил снизхождение само към Диоген — циник, който тогава пребивавал в Коринт. Той не обърнал никакво внимание на Александър и продължавал да си седи в бъчвата. Учуден, Александър дошъл при него и го попитал от какво има нужда. Диоген му отговорил: „Да отстъпиш малко, за да не ми закриваш слънцето." Казват, че Александър много се развеселил от този отговор и казал на своите войници: „Ако не бях Александър, бих желал да бъда Диоген."
(Избрани откъси от „Историята на Александър Велики", Квинт Курций Руф)
Усещайки, че умира, Александър Македонски извикал най-добрия си приятел и му казал: "Искам докато съм още топъл, да сложиш в ръката ми парче пръст и да кажеш на хората, че Александър, който владя не един град, не една държава, а половината свят, в гроба си отнесе само парче пръст".
Alexander the Great, detail from Alexander and Porus, painting by Charles Le Brun, 17th century; in the Louvre, Paris.
Илюстрации ~ britannica.com, ancient.eu, en.wikipedia.org
