Забравеният подвиг на жената, спасила над 2500 деца от Варшавското гето

Не бях чувал за Ирена Сендлер преди – в руската преса и дори в самия Израел не я помнеха. От Интернет научих, че всички водещи световни издания – лондонският „Таймс”, „Ню Йорк Таймс”, „Лос Анджелис Таймс” и много други неизменно отбелязват паметта й. От 6 милиона евреи, избити от нацистите по време на войната, около 1,5 милиона са били деца. Ирена Сендлер спасява над 2500 обречени на смърт деца от Варшавското гето.

Ирена Кржижановска Сендлерова (Сендлер) е родена в Отвок на 15 февруари 1910 г. Баща й е лекар, завеждащ болницата в Отвок. Дъщеря на лекар, тя израства в дом, отворен за всеки болен и нуждаещ се, независимо дали евреин или не. В лекционните зали на Варшавския университет, където учи полски език и литература, тя и нейните единомишленици демонстративно сядат на скамейките, предназначени „за евреи“. Когато националистическите главорези убиват нейна приятелка-еврейка, Ирина задрасква в студентската си книжка печата, който й позволява да заема „арийските“ места в аудиториите. Заради това я отстраняват от учебни занимания за три години. Такава била Ирена Сендлер към момента, когато нацистите нахлуват в Полша.

Ирена била, както разказва нейна приятелка, „самоотвержена по рождение, а не по образование“. Прадядо й бил полски бунтовник, заточен в Сибир. Баща й умира от тиф през 1917 г., заразен от пациент, когото колегите му не искат да лекуват. Ирина помнела добре напътствените думи на баща си, казани малко преди смъртта му: „Ако виждаш, че някой се дави, трябва да се хвърлиш във водата да го спасяваш, даже и да не можеш да плуваш“.

Когато нацистите окупират Варшава, евреите били подбрани като стадо животни към градското гето – на четири квадратни километра били разположени около 400 000 човека (по други данни, в гетото на 1 кв. км. имало около 500 000 души). Нищетата и полугладното съществуване (месечната порция хляб била два килограма) създавали идеални условия за разпространение на петнист тиф – епидемия, която потенциално би застрашила и немците. Затова нацистите разрешили на госпожа Сендлер и на нейните колеги достъп до строго охраняваното гето, за да раздават лекарства и санитарни материали. И тази „законна вратичка“ дала възможност на Сендлер да спаси много повече евреи, отколкото известния Оскар Шиндлер. Това било изключително опасно. Някои деца били изнасяни тайно в камиони или трамваи. Но най-вече били използвани тайни изходи на сгради около гетото.

(Бездомни деца във Варшавското гето, 1941)

Изведените деца получавали нови имена и ги укривали в женски манастири, в благоразположени семейства, приюти и болници. По-големите и онези, които вече можели да говорят, учели да се кръстят, за да не будят подозрения за еврейски произход. Бебетата упойвали с медикаменти, за да не плачат, когато ги изнасяли. Шофьорът на медицинския фургон научил кучето си да лае силно по команда, за да заглушава плача на бебета, които изнасял в тайник в пода на фургона.

Ирена Сендлер си спомня по-късно пред какви страшни избори е била принудена да изправя майките-еврейки, на които предлагала да се разделят с децата си. Те я питали: можете ли да гарантирате, че децата ще бъдат спасени? Разбира се, за никакви гаранции дума не можело да става – всеки път самото им излизане от гетото било под въпрос. Единственото, в което всички били уверени – ако децата останели, биха загинали. Ирена разказва: „Виждала съм ужасни сцени – например, бащата се съгласява да се раздели с детето, а майката – не. На другия ден разбираме, че цялото семейство е изпратено в концлагер“.

Тя изчислява, че за да бъде спасено едно еврейско дете, са били необходими 12 души извън гетото, работещи в условия на пълна конспирация – шофьори, свещеници, издаващи фалшиви кръщелни свидетелства, чиновници, но преди всичко това били семейства или църковни енории, които приютявали бегълците. Наказанието за помагачество на евреи било незабавен разстрел. Но това, което било още по-опасно – госпожа Сендлер се стараела да запази документи за произхода на децата, за да може да им помогне по-късно да намерят семействата си. Тези документи били писани на парченца от цигарена хартия, които тя държала на купчина на нощното си шкафче, за да може бързо да ги изхвърли през прозореца, ако в дома й нахлуе Гестапо.

Нацистите наистина я арестували. 11 гестаповци нахлуват в дома й през нощта на 20 октомври 1943 г. Ирина искала да изхвърли купчинката листчета през прозореца, но видяла, че къщата е обкръжена от немците. Тогава тя подхвърля купчинката на приятелката си, а сама отива да отвори вратата, докато приятелката й успява да скрие купчинката в пазвата си. Като не открили документи в къщата, немците решили, че Ирена е само незначително винтче, а не важна фигура в мрежата, спасяваща евреи от гетото. Нацистите я държат в затвора Павиак, където я измъчват, а после осъждат на разстрел. Благодарение на успешен подкуп Ирина Сендлер успява да избегне изпълнение на смъртна присъда. Името й било включено в списъка на вече разстреляните – по фалшифицираните документи тя била убита в началото на 1944 г.) В същото време приятелката й успява да закопае в корените на ябълковото дърво в двора на къщата им стъклен буркан с всички бележки за произхода на децата.

Оставащата част от войната госпожа Сендлер изкарва под измислено име. Никога не искала да я наричат „героиня”. Казвала: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече“.

Много от спасените от нея деца, вече възрастни, се опитват да я открият, за да й се отблагодарят, както и да узнаят нещо за изгубените си родители. Последните си години Ирена Сендлер прекарва във варшавския частен санаториум „Елисавета Фиковска“, на името на жена, спасена от самата нея от гетото през юли 1942 г. Фиковска била изнесена като шестмесечно бебе в сандък с дърводелски инструменти.

През 2003 г. Сендлер получава най-високото държавно отличие на Полша, Ордена на Белия орел. Светът не знае много за нея до 1999 г., когато неколцина момичета от щата Канзас в САЩ, популяризирали нейната история. Тези ученички от провинциално средно училище в град Юниънтаун си търсели тема за национален проект „Денят на историята“. Преподавателят им предложил да прочетат кратка дописка от американски вестник от 1994 г. със заглавие „Другият Шиндлер“. Момичетата решили да изследват живота й и с помощта на своя учител, започнали да възстановяват историята на забравената героиня от Холокоста. Мислели, че г-жа Сендлер вече не е между живите и били удивени, когато се оказало, че тя е жива и живее с роднини в малък апартамент във Варшава. Написали пиеса за нея със заглавие „Живот в буркан“, която се е играла повече от 200 пъти в САЩ, Канада и Полша. През май 2001 г. момичетата за пръв път посещават Ирена във Варшава и чрез международната преса успяват да разгласят широко нейната история.

Животът на Ирена Сендлер става водеща тема в биографичната книга „Майката на децата на Холокоста: Историята на Ирена Сендлер“ на писателката Анна Мисковска.

През 2007 г. Сендлер е предложена за лауреат на Нобеловата награда за мир.

Нобеловата награда за 2007 г. обаче получава Ал Гор за „усилията си да събере и разпространи възможно най-много знания за измененията на климата, предизвикани от човешката дейност и да положи основите на мерки за противопоставяне на тези изменения“.

Ирена умира на 12 май 2008 г. във Варшава на 98-годишна възраст.

(Irena Sendlerowa, 1942)

* Статия на Л. П. Яровер, която споделяме със съкращения от списание „Свет”
Кадри от филма „Смелото сърце на Ирена Сендлер”, 2009

Снимки: TAK, Wikimedia, Childstarlets, Life in a Jar