Спомен и почит към един от най-преданите дейци на Априлското въстание, роден на 1-ви януари 1845 година в Брацигово. С думите на Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания”.

„ – Казвай кои са другарите ти, иначе жив ще те изгорим!
– Сам съм, други няма!”

…Въобще Брацигово е дало твърде малко жертви сравнително с другите въстанически пунктове. Освен убитите на бойното поле, по пътя и изкланите тук-там във време на поражението 30-40 души мъже, възрастни и за в работа, други убивания не е имало; тук няма всеобщо клане без разбор на жени, деца и недъгави старци, както това е било в Перущица и Батак.

Твърде трагическа е била смъртта на Васил Петлешков, брациговския представител в събранието на Оборище, станало на 15 априлий. Когато станало предаванието, тоя юнак намерил за добро да се скрие привременно. Скрил се той за това, защото като главен подбудител знаел на вярно, че победителите няма да го оставят така безнаказано да цалуне само кръста и евангелието, както това се вършело с обикновените смъртни. Освен това неговата патриотическа душа, която преди един-два деня е хвъркала по небесата и е кроила различни планове, не е можала така лесно да се помири с горчивото положение. Унижение е било за храбрия Петлешкова, който преди малко се бил клел под българското знаме във вярност и постоянство и в преследвание на турчина, сега, после няколко часа, да преклони буйна глава пред душманина и да каже: „Аз съм смирен рая – простете ме!“ Не беше Петлешков от тоя род малодушни хорица, не беше той патриот за мода и ето защо е бил отложил за няколко деня или часа своето окончателно предавание, докато се окопити по-добре и дойде в нормалното си положение, за да може да действува по-съзнателно. Бащата на Петлешков, Ангел чорбаджи, който му бил пастрок и по тая причина не обичал от сърце завареника си, като всеки чорбаджия, не закъснял да стане предател без никаква награда от страна на турците.

– Скоро, старче, казвай где е синът ти, баш комитата в селото, или в противен случай, отива главата ти! – казали солдатите, които дошли на Ангелчорбаджиевата къща да търсят сина му Василя Петлешков.

– Иди намери немирния си син, хаирсъзина, който стана причина да падне толкова кръв – казал Ангел чорбаджи на същата Василева майка, която треперела в това време и чупела ръце пред главорезите. – Кажи му нека излезе да дава отговори за делата си и за своето лудешко поведение — прибавил немилостивият пастрок и низкопоклонен чорбаджия. – Дръжте нея, тя знае где е скрит синът й – продължил той, като се обърнал към царските хора не без верноподанически движения.

– Василе, излез, синко; всичко се свърши! Излез, докато е рано, да отървеш и мене, и баща си – повикала с висок глас нежната, но глупава майка.

Васил, който бил очевидец на всичко гореизложено, оставил техния таван, гдето бил скрит, и преминал в ближната къща; но тук бил посрещнат и хванат от солдатите. Като честен патриот и верен на клетвата си бунтовник, Петлешков не искал да обезчести своето бунтовническо достойнство и в последните минути на живота си той сторил вяра и клетва – прави що прави – жив да не влиза в погански ръце. Заради това отровата, която имал при себе си (той се занимаваше с продаванието на различни медикаменти), приел я хладнокръвно. Закарали го при пашата, но той бил вече замаян от отровата, посинял и почернял, лицето му се покрило с различни петна, очите му изгубили своята естествена позиция, цялото му тяло се разтреперало като лист, чукнала минутата да се опрости с тоя свят.

– Паша ефенди, аз съм главният виновник на всичко, станало в селото: затова моля ви се да не мъчите сиромашта – проговорил той с умирающи глас, когато стоял очи с очи срещу пашата.

После това мъченикът Петлешков бил турен от солдатите между два огньове и тук предал богу дух в големи мъки и изтезания; той изгорял на два разпалени огньове като същ християнски мъченик, но не за вяра и кръст, а за свобода и право... Очевидци разказват, че когато тоя български светец стоял между двата огньове, от силно напечвание кожата му се набръчкала и напукала, мас като дървено масло течала из пукнатините, устата му се кривели болезнено, очите му останали неподвижни няколко минути, душа се лесно не давала. Ако безсъзнателно, чрез неволно движение, сочело, че той иска да се отстрани от убийствения пек на огъня, царският щик на солдатите се забивал в месата му и движението или сбръчкванието вземало обратно направление... Защо, братко, не си бил роден преди двесте или поне стотина години? Ако твоята мъченическа смърт, каквато не е изпитал нито преподобний Симеон, нито Мария Египтянка, беше се случило в тия блажени времена, когато глупостта е била божествено вдъхновение, а отрицанието от своите человечески достойнства – подвиг, то ти би бил първи между светците и наместо скромното пречупено дървено кръстче, което украсява днес обраслия ти в бурен гроб, навярно щеше да се белей разкошен манастир с черни калугери.

Тялото на Петлешкова било намерено отпосле от неговите съселяни в ливадите, продупчено на много места.

Васил Петлешков е родом от Брацигово; той беше на възраст около на 35-38 години, със сухо длъгнесто лице, ръст висок, със средни възчерни мустаки и с винени очи. Още от млади години той е ненавиждал турските деребеювци, която ненавист се е мъчел да вдъхне и на своите съселяни. За честността му и за постоянното му слово той се ползувал с общо доверие. Трябва да ви кажа и това, че Петлешков не е притежавал никаква диплома за учена степен; той беше човек малограмотен, но прочиташе свободно вестници и книги на своите съвсем безкнижни братя.

Изображения: narodnitebuditeli.com, Wikimedia Commons