„Българският меч се е пречупвал на няколко пъти в четиринадесетвековната ни история, но българското писмено слово – никога.“
„Св. цар Борис - Просветителят приема в Плиска учениците на Кирил и Методий“, художник Димитър Гюдженов (1891-1979)
Митовете за делото на Кирил и Методий
(фрагменти)
В началото на втората половина на IX век двама братя, византийски поданици, създават азбука на български (или славянски език – двете понятия вече са синоними) език и превеждат богослужебните книги.
След редица перипетии, които ще разкажем по-нататък, азбуката и книгите им са пренесени в 886 г. в България от трима техни ученици, които, получили подкрепа от държавната власт и лично от цар Борис I (852-889 г.), интензивно започват да създават училища, в които подготвят грамотни в новата писменост младежи, и скрипторни, в които се размножават богослужебните книги. През 893 г., разполагайки вече с необходимия брой грамотни свещеници и миряни, както и с необходимия брой книги, цар Борис I успял на Народен събор (висшия орган на властта в средновековна България) да прокара решение, с което новата писменост се обявява за официален език в българската държава и църква. И тази писменост е официална за държава и църква и до днес. Български мисионери още в X век успяват да наложат тази азбука в Русия и в сръбските княжества. Днес на тази азбука пишат в държави от Адриатическо море до Тихия океан. Това са България, Македония, Сърбия и Черна гора, Украйна, Беларус, Русия.
Братята Кирил и Методий са обявени за светци още през Средните векове и от Православната, и от Католическата църква. А от папа Йоан-Павел II през 1979 г. – и за покровители на Европа, заедно с по-рано обявения за европейски небесен покровител св. Бенедикт.
В българската историография и историческа публицистика, колкото и странно да звучи, въпреки десетките хиляди публикации, не съществува една солидна академична монография, посветена на делото на двамата братя, която да анализира скрупульозно източниците за живота и делото на Кирил и Методий. Учените сякаш се боят да се докоснат до историята на едно дело, имащо (без преувеличение) глобални последствия за историята на човешката цивилизация. Може би затова всичко писано за двамата братя, поради недостатъчно дълбокия анализ на източниците в по-кратките форми на научното дирене (статии и студии), създава няколко мита около тази част на нашето минало. Единственото малко оправдание и на историците, и на историческите публицисти е, че самите древни източници по въпроса са си пак митове т.е. църковни жития на двамата братя или на техните ученици!
Странно е, но животът и работата им не са забелязани от съвременните им средновековни хронисти и историци.
Митологията около Кирил и Методий може да се раздели на три групи.
Първата е на историците, свързани с църквата. Те смятат, че след като спадат към висшите слоеве на обществото на една държава на християнството, каквато е Византия, естествен е стремежът им да направят колкото се може повече езичници християни. И те са смятали, че това ще стане много по-лесно, ако християнството се проповядва на роден говорим език. Славяни по произход или знаещи отлично говоримия славянски език, двамата братя извършват необходимото – създават славянска азбука, превеждат богослужебните книги и т.н. Мотивът за действие на двамата братя следователно е мисионерската им християнска ревност.
Гражданските историци оформиха втора митологична линия. Без да отричат християнската мисионерска ревност на братята, те подчертават факта, че и двамата, преди да се заемат със славянската писменост и преводи, са висши византийски държавни служители. Методий е областен управител, а след това заедно с Константин-Кирил – дипломат за особено важни държавни мисии. Гражданските историци смятат, че азбуката и преводите са създадени по заповед на византийския император и одобрени от византийския патриарх в явно нарушение на триезичната догма (според която християнството може да се практикува само на гръцки, латински и еврейски език) във връзка с една чисто политическа мисия, макар и осъществявана с религиозни средства. А целта на тази мисия е привличането на държавата Великоморавия в сферата на влияние на Византия и изтръгването й от орбитата на свещената Римска империя – съперник на Византия в претенциите й за легитимен наследник на универсалната християнска държава – проекция на Божието царство на Земята. Византия няма друг начин да установи своето влияние, тъй като няма пряка териториална връзка с Великоморавия (дели ги огромната територия на България в тази посока от Родопите до Балатон) и вижда чудесна възможност да овладее в църковно отношение страната, поставяйки начело на епархиите й свои служители. В политическите планове на Византия унищожението на България е стратегическа цел – ето защо не е предвидено славянската азбука и богослужението да бъдат предоставени и на нашата страна. Тук Византия е постигнала стратегически успех, налагайки в 864 г. християнството да се практикува на гръцки език. Чрез богослужение на гръцки език, наложен и на държавната администрация, Византия се надява да ерозира постепенно националното съзнание на българския административен и духовен елит, а оттам и на целия народ и държавни структури. Поради този факт на Кирил и Методий никога не е позволено от византийските власти да мисионерстват в България. А фактът, че и самите те не са го направили, е доказателство, че в дейността си братята се ръководят от политически, а не от религиозни мотиви, като си остават до края на живота верни държавни служители на Византия. Пренасянето и утвърждаването на славянската писменост у нас е страничен резултат от дейността им, станал по волята на историческа случайност (попадането на трима от двестате им ученици в България).
Третият и най-нов мит е рожба на зле интерпретирана (и то напълно съзнателно) информация от горните две митологични групи публицисти в последните петнадесетина години. Митологията е главно в оценката на делото им. Авторите твърдят, че няма нужда да славим с такава помпозност делото на двамата братя, тъй като те са византийски политически агенти, които пет пари не дават за България. А налагането на азбуката им (или по-точно на идеята им за собствена азбука, тъй като днес пишем на азбука, създадена от Климент Охридски) е истинска катастрофа, тъй като ни отдалечава от ценностите на европейската цивилизация, една от които е латинската азбука. С особена „трагична“ сила този „факт“ е валиден днес, пречейки на притежателите на Интернет да общуват глобално на латиница със света. Този мит няма да обсъждам, тъй като твърденията са значително под равнището дори на тази все пак научнопопулярна книга. Само ще отбележа, че малограмотният човек си остава малограмотен човек, какъвто и модерен етикет да си сложи – глобалист, гражданин на света и т.н.
Сериозно внимание заслужават обаче първите два мита. За да разберем какво точно се случва между 855-893 г., е необходимо да се уточни кой е поръчителят на азбуката и какви са личните мотиви на братята да се заемат с това дело, подчинявайки му изцяло живота си.
Да видим какво е сигурното. Константин-Кирил и Методий-Страхота са родени в Солун в семейството на висш държавен служител, заемащ втората по важност длъжност в администрацията на втория по големина град във Византийската империя. Баща им се казва Лъв, майка им Мария. Поне за нея късни жития твърдят, че е българка, към това заключение навежда и името на Методий (Страхота), което е имал преди замонашването, съобщено пак от по-късни източници. Впрочем спорът българи ли са двамата братя, или гърци, е абсолютно излишен, тъй като е съвършено ясно, че Кирил и Методий, ако са гърци, не биха могли да научат така добре славянския български език, че да създават нови думи за сложните абстрактни понятия в богослужебните книги. Пазарът в Солун е мястото, където като деца Кирил и Методий биха могли да научат езика от български търговци от околните села, твърдят привържениците на тази теза. Първо, децата, а и висшите аристократи в Солун едва ли са били пускани да играят на пазара заедно с простосмъртните си връстници – с тях се е занимавала вкъщи цяла орда възпитатели в различни области. А и на пазара Кирил и Методий биха могли да научат език с речник от 500-1000 думи от българските селяци. А в Магнаурския университет в Константинопол, където братята са изпратени като тийнейджъри, липсва факултет по славянска филология. Така че родният език на братята наистина е бил славянският български език. В това няма нищо странно. Половин Византия говори в тази епоха на славянски език, особено в европейската й част, заселена, както видяхме, до Пелопонес, включително със славяни. Византия наистина е държава на християнството и никой не се интересува от етническия произход на поданиците на императора. Славяни по това време, а и преди него, заемат всякакви висши длъжности в империята – от генерали до патриарси.
Етническият и социалният произход на Кирил и Методий е все пак интересен, но от друга гледна точка, и установяването му би могло да изясни до голяма степен мотивацията му. В едно от житията на Кирил е казано, че дедите му са от аристократически род, „приближен до царя“, който изпаднал в немилост и бил принуден да емигрира (в случая във Византия) поради християнската си вяра.
В тази епоха и предшестващите 150 години царе (канове) има само България, а също и аристократически родове, изповядващи християнска вяра. Това е родът Дуло, дал първите канове на България, но също и други аристократически родове, чиито представители приели заедно с Кубрат християнството. В бурната втора половина на VIII век, когато Плиска се разтърсва от династически борби, християнството приемат и кановете Сабин и Телериг, но след като бягат и се заселват във Византия със сподвижниците си.
Тази фраза обикновено се тълкува от кирилометодиевистите като използван от Кирил библейски цитат. Включително и изразът, че иска да измие срама от челото на дедите си. Но бих желал да чуя поне един основателен аргумент срещу твърдението, че този израз може да се тълкува в прекия смисъл на казаните думи. Иначе казано, защо да не приемем, че Кирил и Методий са потомци на български аристократи, намерили убежище във Византия след загуба на политическа битка в България във втората половина на VIII век.
Второто, което е съвсем сигурно, е, че българската азбука и преводите са създадени в 855 г. Годината е потвърдена не само от гръцки, но и от авторитетни български източници, като Черноризец Храбър.
Ужасно важно сведение и ужасно точна дата – за нея няма никакво съмнение при всички историци. Тогава направо се учудвам, че никой не си е задал няколко прости въпроса, водещи до още по-прости логични отговори.
Първо, за да създадат азбуката и преводите в 855 г., Кирил и Методий се отказват от блестящи кариери във върховете на държавния апарат и се затварят в уединението на манастирските килии завинаги. Мотивацията им обаче не би могла да бъде мисионерска християнска ревност, тъй като няма къде да проповядват и кого да кръщават в християнска вяра. Славяните във Византия са покръстени още преди 100–150 г. и практикуват християнството на гръцки език. Християните в България, доколкото ги има (а ги има, както видяхме, немалко) и по произход са българи, славяни и гърци, също практикуват християнството на гръцки език. Вярно, в България има още стотици хиляди езичници, но за да проповядват на славянски език в България, Кирил и Методий трябва да имат разрешение и от византийския император (който никога няма да го даде) и, което е по-важно – от българския кан Борис I, който в 855 г. е езичник и такъв ще бъде още 8-9 години. До други славяни Кирил и Методий нямат достъп – България прегражда пътя на север към чехи, поляци и сърби, а печенегите и хазарите – пътя към руските славяни.
Годината на създаването на азбуката елиминира и политическата мотивация, предположена от гражданските историци. Византийският император и константинополският патриарх не са екстрасенси, за да „видят“ в 855 г. как през 863 г., т.е. осем години по-късно, великоморавският княз им иска чрез нарочно пратеничество проповедници, които да въведат във Великоморавия богослужение на роден писмен език. На България, а и на своите славяни, както вече писах, византийските императори нямат и капка намерение да дават богослужение на роден език. Защо да губят едно оръжие, което ефективно действа и на тяхната, и на българска територия.
Тогава? Кой, как и защо е мотивирал Кирил и Методий да прекратят перспективните си административни кариери и да се заемат с трудното и небогоугодно дело по създаването на българската азбука, преводите на богослужебните книги и разпространението им? Иначе казано, кой е поръчителят на азбуката? Излишно е да казвам, че той задължително трябва да е човек с абсолютна власт над стотици хиляди или няколко милиона езичници, говорещи на славянски език. Само такъв човек може да осигури такова мащабно поле за действие, заслужаващо усилия и жертви на хора от ранга на Кирил и Методий.
…
Славянската азбука и писменост е трябвало да бъдат създадени от високопоставени лица от един от двата центъра на християнството – Рим и Константинопол. Освен преводите на богослужебните книги, те е трябвало да постигнат и нещо по-важно – канонично признание на азбуката и преводите от Рим и Константинопол. Кан Борис I е търсил такива хора и очевидно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий – внуци на български аристократи на служба във висшата византийска държавна йерархия. Само така може да се обясни внезапното оттегляне в манастир на братята в 855 г. или малко преди това и заниманията им с азбуката и преводите в момент, когато те не са нужни нито на византийската държава, нито на византийската църква.
Едно такова виждане предполага контакт между кан Борис I и двамата братя, установяване на близки приятелски връзки, споделяне на планове, намерения, страхове и опасения. И съгласие на Кирил и Методий да работят за отстраняване на негативната последица от евентуалното приемане на християнството от кан Борис I и българския народ.
Поетият ангажимент очевидно е включвал освен съставянето на азбуката и преводите, постигането на канонично признание на азбуката от патриарха на Константинопол и папството. Едва тогава кан Борис I би се решил да обяви християнството за официална религия в България.
…
На практика Климент, Наум и учителите им Кирил и Методий коват едно страшно и непобедимо оръжие за българския народ с мощ и сила, по-голяма от всички конни корпуси на държавата, взети заедно. Защото българският меч се е пречупвал на няколко пъти в четиринадесетвековната ни история, но българското писмено слово – никога. И във всеки момент, когато е изглеждало, че с България или с българския народ е вече свършено, се е намирал някой българин да ревне от страниците на някоя книжка, че българинът трябва да се гордее, че е българин, тъй като българите имат история, а оттам и права и бъдеще.
Самото приемане на Климент, Наум и Ангеларий в екипа на Кирил и Методий между другото е поредното доказателство, че двамата братя работят в тясно сътрудничество с цар Борис I. Те не може да не са знаели, че Климент, Наум и Ангеларий са българи, аристократи и „хранени хора“ на цар Борис I.
При тези обстоятелства вече не е никаква загадка защо съдбата на Климент, Наум и Ангеларий е решително по-различна от съдбата на останалите ученици. След като вестта за арестуването на Кирило-Методиевите ученици е стигнала до Плиска, несъмнено с бързо послание на цар Борис немският крал е бил известен, че трима от тях са български поданици, близки на Борис аристократи, изпратени във Великоморавия лично от него, и че много ще се радва, ако бъдат освободени и максимално бързо изпратени в България в най-близкия до границата български областен център. Убеден съм, че тонът на писмото на цар Борис I до немския крал е бил, макар и любезен, достатъчно твърд. По това време българското царство и немското кралство са в политически и военен съюз, но по-голямата и по-силна страна е България. В 829–831 г. тя си премерва силите с въпросното кралство (по времето на кан Омуртаг и крал Людовик Благочестиви) и войната приключва с пълен разгром на немските армии, като България завоюва Панония (днешна Унгария). Немският крал също е умеел да си прави сметки и очевидно не е проявил и капка колебание дали да развали тъй ценния си съюз с България заради трима монаси, които с нищо не му бъркали работата, а и Борис искал от него просто да ги екстрадира от страната си. Той така и направил, стараейки се с назначената охрана и косъм да не падне от главите на тримата българи.
…
И така, това, което научаваме и знаем от книги, статии, студии, филми и учебници за Кирил и Методий, Климент и Наум, е повече или по-малко митология. Авторът на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двамата солунски братя, а българският кан (след 864 г. – цар). Борис I решил да елиминира единствената фундаментална негативна последица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия – проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, които създават българска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език. Постигнато е каноничното признание на българския език от законодателите по въпроса в тогавашния свят (Рим и Константинопол), подготвя се необходимият брой грамотни хора и книги, както и средища за възпроизводството им. Тази титанична работа, траеща около 40 години, става с политическата и солидната финансова подкрепа на българската държава, непрекъсвана нито за момент, и лично на нейния ръководител – цар Борис I. Разбира се, огромна е и заслугата на братята Кирил и Методий, спечелили главните сражения в тази дълга война, и то в изключително дискомфортните условия на враждебно чуждоземно обкръжение, на Климент и на Наум, извършили работа, която и тогава, а и днес се извършва от огромни колективи. Много преди историците българският народ (още през Средновековието), изглежда, е разбрал, че делото на славянската писменост е дело на един екип, и е отдал почитта си към него в култа към „Св. Седмочисленици български“. Култ, в който влизат всички герои на нашия разказ.
Избрано от: „12 мита в българската история“, Божидар Димитров, Изд. Фондация Ком
Картина: „Св. цар Борис - Просветителят приема в Плиска учениците на Кирил и Методий“, художник Димитър Гюдженов (1891-1979)
