„Хора като него нямат възраст. Те са самото изкуство - бушуват ярко и безпощадно, независимо от сезоните, от годините...“ ~ Станислав Стратиев
Изпит по немски език
Учителката ми по немски език много ме обичаше. Понеже аз правех майтапи в клас, тя викаше: „Калоянчев, моля ти се, напусни ми класа, няма да ти пиша отсъствие!” и аз си излизах без отсъствие. И тройки, четворки, тройки, четворки… Добре, ама на края на годината, последния срок, дойде един мъж учител. С него дойдоха и моите двойки по немски език. Още първия час той разбра, че по неговия предмет аз съм една нула. На всичкото отгоре той се казваше Георги като мен, но това съвсем не го омилостивяваше. Георги Георгиев. Току-що завършил университет. Младок. И амбициозен. Викахме му Гошо, защото не успяхме да му измислим по-интересен прякор. Животът ми се стъжни. Чакаше ме матура, а той ме остави на поправителен по немски. Ами сега? Къде, къде, изплаках се в театъра. Това беше моят дом, няма да тревожа мама и тата! Оказа се, че актьорът Йордан Спасов се познава с Гошо.
– Бат Данчо, – викам – кажи му два-три лафа на тоя да ме пусне, че закъсвам с матурата!
И бат Данчо наистина му казал добри думи за мене. Ама независимо от това, аз рано-рано, в седем и половина отивам да вися пред къщата му. Седя и чакам. Излиза той и аз:
– Гутен таг! Днес – викам, – имам изпит при вас, дойдох да ви посрещна. Бат Данчо обади ли ви се?
– Кой?
– Артиста, Йордан Спасов.
– За тебе ли става дума? – изгледа ме любопитно Гошо. – Е, хубаво де, толкова години си учил немски, не го ли знаеш?
– Знам го, обаче да не ме объркате с някой друг – викам аз.
Толкоз, стигнахме училище. Влизам аз в стаята, където ще е изпитът, и гледам: на един чин седнал той, а от двете му страни учителят по пеене и учителят по гимнастика. Тричленка. От тримата само той знае немски. Това, добре.
Сядам на определеното място – изпитът започва. Гошо ми подава немско-български речник, празен бял лист и някаква книжка на немски език, на която е отбелязал три изречения.
– Превеждай! – вика.
Бре! Ровя, ровя в речника – нито една дума от текста не намирам.
– Господин Георгиев – викам, този речник не е пълен.
– Как не е пълен?
– Ами, няма ги моите думи.
– О-о-о! – усмихва се той разбиращо и ми дава друг, ей такъв дебел речник.
– Ако и в този ги няма – вика, – ще ти дам още по-голям.
Търся, ровя, няма ги моите думи. А тричленката не ми обръща никакво внимание. Гимнастикът чете вестник, другия разучава някакви ноти, Гошо зяпа през прозореца… Но внезапно се обръща и…
– Дай – вика – да видя какво си направил?
Давам му празен лист.
– Охоооо! По първи въпрос – две!
И така високо заявява тази оценка, че ония двамата зарязват вестника, нотите и съчувствено клатят глави.
„Хай да му се не види!“ – притеснявам се аз. За какво крещи тоя даскал, нали бат Данчо му обясни работата?
– Давай по втория въпрос! – нарежда Гошо.
Втория въпрос е: Биографията на Шилер. Правя дълга пауза, един вид съсредоточавам се върху Шилер, а в същото време трескаво кроя план: „Добре, той е обещал на бат Данчо да ми даде изпита, но ако аз не говоря, ония двамата ще се усъмнят. И може да попитат: „Как тъй му даваш изпита, като не е обелил нито дума?“ Значи: трябва да говоря. На немски. И понеже не го знам, ще си го измисля. Готово!” Поемам дъх и почвам:
– Айне клайне зиге зайне Шилер… …Дайне майне цайне нах Шилер. Драйте фурте бунте вар Шилер… … Говоря бързо, категорично, без замисляне като зубрач отличник и непрекъснато бутам: Шилер! Шилер! За да разбере тричленката за какво става дума.
Гошо ме гле-е-е-да… По едно време се обърна да види какво прави комисията. Комисията спокойно чете вестник и разучава ноти. А аз пердаша:
– Их бите мусен дас Шилер! Аген заген маген Шилер! Явол!
– Генуг (до тук, спри)! – изкрещя Гошо.
Добре, ама аз не знам какво е това „генуг“ и продължавам:
– Майне, дайне, зайне… …
– Генуг! – повтаря заплашително даскалът.
– Аз нямам за Генуг, имам за Шилер! – заявявам нахално.
– Спри бе!
– Добре де, ще спра, но имах още два-три реда… и…
– Спирай!
Е, спрях и го гледам в очите. И той ме гледа, а погледът му един такъв замъглен. Помълча, помълча и въздъхна:
– Давай по трети въпрос: глаголът „геен“.
– Геен, гинг, геганген! – изстрелях аз.
– Сигурен ли си? – попита той.
– Абсолютно!
Той пак ме загледа едно странно и ми направи знак с ръка: махай се! В смисъл – не може да ме гледа повече! Този жест махай се не ми хареса и затова реших да го изчакам пред училището. Щом излезе, тръгнах подире му и като се отдалечихме двайсетина крачки, не издържах…
– Господин Георгиев…
Той стреснато се обърна и първото, което рече, беше един любим бургаски лаф:
– Въ-ъ-ъ-ъх!
Всяко слисване, неочаквано действие, потресаващо явление, бургазлии посрещат с това „Въ-ъ-ъх!”
– Въ-ъ-ъ-ъх! Ела тук! Какво направи ти с мене?
– Ами нали бат Данчо ви се обади…
– Говориш, говориш като картечница, слушам те и нищо не разбирам. По едно време си викам: брех, какво става? Знам ли го тоя език, дето го предавам, или не го знам!
– Колко, колко ми писахте? – нямам търпение аз.
– Писах ти една тройка да ми се махаш от главата! – въздъхна уморено Гошо. И след кратка пауза, изведнъж ме попита – И сега какво ще правиш?
– Ами ще изкарам казармата.
– Ти си луд, бе! Стани един артист! Нахален си като артист! Един артист трябва да умее хубаво да лъже, да си вярва на това, дето говори. Ти го имаш това нещо. Един артист и в лъжата трябва да си вярва, за да му повярва и публиката.
И аз така направих…
Снимки: Литературен Вестник - WordPress.com
