„Работата на писателя е не само да пише за себе си, но и за останалата част от човечеството и да го проучи.“
Стилът на Тарантино е стил, който никога не може да се сбърка. Актьор, режисьор, сценарист или продуцент – във всичко, с което се заеме, оставя своя уникален отпечатък и успява да предизвика публиката към преживявания и емоции, които са напълно неочаквани.
Коефициентът на интелигентност на Куентин Тарантино е 160. Но този факт едва ли изненадва някой. И въпреки че е човек, който не е ходил в училище по изкуствата, се прочува още в началото на 90-те години с различното си виждане и представяне на архетиповата система на американския живот. Кръв, писъци, трупове, обилна доза цинизъм и ужасяващи сцени, подходящи предимно за лица над 18 години – да, едва ли ще сбъркате неговия брутален почерк.
(Quentin Tarantino by Mark Selige, 2000)
Нещо ме спираше в училище. Не мога дори да се преструвам, че съм заинтересован от неща, от които не съм.
Когато хората ме питат дали съм ходил на филмово училище, аз казвам „Не, ходих на кино“.
Не е нужно да знаеш как се прави филм. Ако наистина обичаш киното с цялото си сърце и с достатъчно страст, не би могъл да направиш нещо различно от хубав филм.
Ако искаш да направиш кино – просто го направи. Не чакай дарения, не чакай идеални условия. Просто го направи.
Не мога да кажа, че не съм имал очаквания, но определено те надминаха това, което смятах, че ще постигна. Единственото, което направих, е да вкарам в лентата нещата, които винаги съм искал да видя в един филм и които считам за готини. Явно това се хареса на хората и те останаха приятно изненадани.
Не вярвам в елитарността. Не мисля, че публиката е някакъв глупав човек, стоящ по-ниско от мен. Аз съм публиката.
Откровено казано, обиграните публики не са проблем. Проблем са тъпите публики.
Когато се появи Криминале, хората си викаха, „Уау, никога преди не бях виждал такъв филм. Значи можело да се правят и такива неща?“ Сега вече това едва ли е така. Вече не смея да се присмивам на никого. Мислех си, че хората ще гледат Джанго без окови или Гадни копелета и ще мислят, че сме прекалили, но те ги приеха. Публиката се чувстваше на солидна почва. Нямаше неща като „Квай пък сега таз простотия?“ А и хората разбират, че аз правя жанрово кино. Не се чувстват объркани. Не мислят, че го правя погрешно. Разбират го.
(Quentin Tarantino, Pulp Fiction, 1994)
(John Travolta and Quentin Tarantino on the set of Pulp Fiction, 1994)
(Harvey Keitel and Quentin Tarantino on the set of Pulp Fiction, 1994)
(John Travolta and Samuel L. Jackson in Pulp Fiction directed by Quentin Tarantino, 1994)
(John Travolta and Uma Thurman in Pulp Fiction directed by Quentin Tarantino, 1994)
(Uma Thurman in Pulp Fiction directed by Quentin Tarantino, 1994)
Писателят трябва да има малко гласче, което му нашепва: „Кажи истината. Разкрий няколко тайни“.
Дори за най-интересния човек, ако разкажеш живота му от началото до край, това ще е шибан скучен филм.
Крада от всеки филм правен някога. Ако това не се харесва на хората, кофти, да не ходят да го гледат.
Ще се изфукам със следното: аз съм един от онези пет души, които са спечелили по два Оскара за Оригинален сценарий. Другите четирима са Уди Алън, Чарлз Бракет, Били Уайлдър и Пади Чайефски. Сега, Уди Алън ни бие всичките. Той е спечелил три, така че, ако и аз спечеля три, ще съм наравно с Уди.
Аз съм признат кинаджия от моето поколение, който води глутницата. Хичкок е гледал как други хора използват техниките му, и това също е било страхотно. Спилбърг гледаше как копират техниките му. Това просто означава, че имате голямо влияние. Преди изобщо да бях направил някакъв филм, принципното ми твърдение беше, че искам да правя филми, които, ако бъдат гледани от млади хора, ще ги накарат сами да искат да правят филми. Това е нещо, за което със сигурност мога да кажа, че съм постигнал.
Добрите идеи оцеляват.
Има само един списък, който е по-красноречив от списъка с режисьорите, спечелили "Златна палма". Това е списъкът с режисьорите, които не са печелили наградата.
Обичам исторически филми, но не съм фен на костюмните драми. Друг жанр, към който нямам отношение, са биографичните филми. Те са просто големи извинения за актьорите, за да получат Оскар. Това компрометира киното.
(Quentin Tarantino on the set of Django Unchained, 2012)
(Quentin Tarantino in Sukiyaki Western Django directed by Takashi Miike, 2007)
Е, има една дребна част от мен, която би искала да вярва, че всичко живо се намира под мое влияние, но това е просто мегаломанията ми.
Насилието е форма на филмово забавление.
Аз просто разказвам историите си и правя моите неща. Обичам да навлизам във вътрешността на жанровете и да разучавам поджанровете. В жанровете, с които се занимавам, има сензационни неща, има насилие, било то филми за престъпност, кунг-фу, самурайски филми, касапски, филми с преследване, те естествено се поддават на насилието.
Работата на писателя е не само да пише за себе си, но и за останалата част от човечеството и да го проучи – начина на говорене на другите хора, фразите, които използват. И главата ми е гъба, която попива. Аз слушам това, което другите казват, гледам особеното поведение, хората ми казват някоя шега и аз я помня, хората ми разказват някоя интересна история от живота си и аз я помня.
Когато започвам да правя филм, когато вече имам идеята в главата си, аз започвам да ровя личната си колекция от музика, за да намеря точното съвпадение между персонажа и музиката, духът на филма.
Когато си малко дете и имаш кошмари, тичаш в леглото на родителите си, но майка ми беше строга с мен. След определена възраст те ме отпращаха обратно в моето легло и аз осъзнах, че не мога да си позволя лукса да имам кошмари повече, защото не мога да тичам при мама. Така че спрях да имам кошмари.
Бях доста сърдит млад човек, но ако и сега бих бил сърдит, това щеше да бъде като „Сега пък какъв ми е проблемът?“ Животът ми е наистина страхотен. Толкова голяма рядкост е човек да бъде в моята позиция в изкуството. Как бих могъл да се гневя на нещо? Е, дразня се понякога, но успявам да се отпусна. Животът е прекалено кратък.
Мисля, че героите ми ще бъдат може би най-важното наследство, което ще остане от мен.
(Quentin Tarantino on the set of Pulp Fiction, 1994)
Може би фактът, че не се отказах, е това, с което се гордея най-много в живота си.
Супермен не става Супермен. Супермен е роден Супермен. Когато Супермен се събужда сутрин, той е Супермен. Другото му Аз е Кларк Кент. Кларк Кент е начина, по който Супермен ни възприема... И какви са характеристиките на Кларк Кент? Той е слаб, неуверен...той е страхливец. Кларк Кент е критиката на Супермен към цялата човешка раса.
Това може и да изглежда малко егоистично, но нямам усещане, че се намирам в конкуренция с когото и да е. Конкурирам се само със самия себе си.
Социалните критици не означават нищо за мен. Наистина е лесно човек да ги игнорира, защото аз вярвам сто процента в онова, което върша. Така че всякакви отрицатели в името на общественото благо могат просто да се шибат. Може и да са пречка за даден момент, но след като този момент отмине, те винаги се оказват масло в моя огън.
Ако би трябвало да изпитвам носталгия по 90-те, то поне поради факта, че по онова време хората все още не бяха зависими от всичката тази технология, през цялото време.
Представата, че някой гледа мой филм на телефон силно ме потиска.
За поезия нямате нужда от технологии.
(Quentin Tarantino by Levon Biss, 2000)
Снимки: The Red List
