Даром пеят само птиците ♫ Фьодор ШАЛЯПИН

четвъртък, 08 февруари, 2018

Роден в Казан през 1873 г., бъдещият велик бас има бедно и гладно детство. С усилие завършва училище и се захваща с различни занаяти, като в същото време пее в архиерейския хор. Пътят му към музикалната сцена минава през драматични и оперни спектакли, а на 17 години Шаляпин вече е хорист в оперната трупа в Уфа, изпълнявайки и малки солови партии. Продължава да се обучава при оперния певец Дмитрий Усатов в Тбилиси, където започва професионалната си артистична дейност. От 1899 г. Шаляпин пее едновременно в Болшой и в Мариинския театър, а 2 години по-късно започват триумфалните му гастроли в чужбина – Милано, Париж, Ню Йорк, Лондон. През 1922 г. той напуска Съветския съюз и заживява в Париж. На световната оперна сцена Шаляпин създава незабравими образи – той е Сусанин (в „Иван Сусанин“ от Михаил Глинка); Борис Годунов и Варлаам (в оперите „Борис Годунов“ и „Хованщина“ от Модест Мусоргски); Иван Грозни и Салиери (в оперите „Псковитянка“ и „Моцарт и Салиери“ от Николай Римски-Корсаков); Алеко (в операта „Алеко“ от Рахманинов); Филип II (в „Дон Карлос“ от Джузепе Верди). През 1934 г. той посещава България и споделя: „Идвам за пръв път в братска България. Стъпвайки на българска територия, аз почувствувах, че влизам във вратата на една добра родственица, която не бях виждал, но за която много съм слушал още като дете. Толкова съм развълнуван от хубавия прием!“ (в-к „Зора“ през октомври 1934 г.)

За живота и сцената, таланта и хората, споделено от великия Шаляпин в книгата му „Страници от мой живот”.

Портрет Федора Шаляпина (1873 ~ 1938), 1922, Борис Кустодиев

Работейки в църковния хор като дете, аз неведнъж, гледайки лика на Христос или друг свят образ, шептях: „Господи, помогни ми някой ден да пея и в театъра…”

Тръгнах си от Лондон щастлив – бях видял толкова различни хора. Останах с впечатлението, че тези островитяни, при цялата им деловита сериозност и високо уважение към труда, носят у себе си нещо удивително мило, детско и толкова весело.

Тази необходимост да „молиш и просиш”, беше една от най-характерните и обидни черти на съветския бит.

Ех, господа, ако знаехте, колко унизително е чувството на глад! Иначе по друг начин бихте гледали на гладуващите хора, по друг начин бихте се отнасяли с тях!

Разказвам за всички дреболии, малки неща и малки хора. Но тези дреболии за мен имат огромно значение. Те са ме възпитали. Всички ние сме възпитани от малките неща. Онова, на което ни учат Шекспир, Толстой и гениите на света дори не докосват ума ни толкова, колкото дребните неща в живота. И като малки прашинки по кадифето, проникват в сърцето ни и или го тровят, или го облагородяват.

Италианците са народ, който не умее и не иска за крие поривите на своята впечатлителна душа.

Бездънна е руската тъга. Но размишлявайки върху образите, които е трябвало да пресъздавам на руската сцена, аз виждам безмерните руски чувства изобщо – каквито и да са те.

Продължавам да мисля и чувствам, че свободата на човека в живота и труда е най-великото благо. Че не бива да налагаш щастието насила. Не знаеш, кому какво щастие е нужно.

Никак не вярвам само в спасителната сила на таланта без упорит труд. Без нея ще заглъхне и най-големият талант, като заглъхва в пустинята пролетта, която не може да пробие през пясъците. Не помня кой е казал: „Геният – това е старание.” Очевидна хипербола, разбира се. Салиери е бил толкова прилежен, че дори музиката е разчленявал като труп, а Реквием все пак е написал не той, а Моцарт. Но в тая хипербола има огромна истина. Вярвам, че Моцарт, който в очите на Салиери е бил „безделник”, в действителност е бил изключително прилежен в музиката и е работел над своя гениален дар с голяма усърдност.

Не забравяйте хората, които са ви сторили добро – те няма да са много, лесно ще ги удържите в паметта си.

(Снимка на Фьодор Шаляпин в ролята на Дон Кихот)