Малки спомени за големия Парцалев
„Ролята на театъра е да пречиства, да облагородява, да внушава и възпитава чувството за прекрасното, за истинската нравственост у хората. Наистина трудно е да бъдеш в живота, както на сцената. Но уважаваш ли публиката, не трябва да я разочароваш.“
~ Георги ПАРЦАЛЕВ
(Кирил Господинов, Георги Парцалев, Леа Иванова и Никола Анастасов)
Актьорът Звезделин Минков и „Малки спомени за големия Парцалев”
Георги Парцалев умееше до съвършенство да концентрира върху себе си вниманието на тези, които го слушат. Той разказваше дори и най-незначителната история с такова вътрешно въодушевление, с такъв плам, с такава сладка настървеност, че неминуемо печелеше симпатиите на всички.
Той беше изключително обаятелен. Говореше с истинска наслада, като че ли вкусваше с езика си някакво неземно питие, някаква амброзия. Еликсир, който много държеше да сподели с другите. И го правеше. Споделяше го по неговия си особен, деликатен, неподражаем начин.
Парцалев притежаваше голям магнетизъм. Огромен. Недостижим. Говореше бавно, съсредоточено. Бе вглъбен в себе си. Лицето му изглеждаше сериозно, дори в определени моменти тъжно. Но очите му… Те бяха топли. Много топли. Излъчваха сърдечност, доброта и всеопрощаваща усмивка. Да, очите му можеха да се смеят! Искрено, гальовно, благородно…
Парцалев беше благородник. По рождение, по душа, по начин на мислене.
Той отсяваше леко и ненатрапчиво онова, което не заслужаваше вниманието му.
Винаги точният му душевен камертон веднага го ориентираше как да се справи със заобикалящата го завист и пошлост. Защото такива неизбежно се появяваха.
Тогава той леко повдигаше левия край на горната си устна, усмихваше се тайнствено и музиката на словото му покоряваше света. Света на неговите обожатели…
Никога не съм можел да разбера какъв е източникът, от който той черпеше безбройните си вицове. Те бяха несравнимо оригинални, заредени с много динамизъм и задължително завършваха с неподозиран край, който предизвикваше бурен смях и нескончаеми коментари.
Парцалев бе гениален разказвач и безподобен импровизатор. Попаднеше ли някоя съвсем обикновена житейска ситуация в полезрението му, той така умело я префасонираше и така майсторски я украсяваше, че дори и най-сериозният слушател не можеше да му устои.
Общуването c Георги Парцалев бе неописуемо приключение. Той бе толкова сладкодумен и така редеше словата си, та човек можеше да се заблуди, че ги е наизустил. Слушайки го, имах чувството, че разгръщам страниците на вълшебно четиво, което на моменти ми напомняше ту на „Островът на съкровищата“ ,ту на „Хиляда и една нощ“, ту на „Хитър Петър“…
Често пъти се замислях за това, как един самоук артист може да бъде толкова начетен, как е възможно да притежава такава респектираща ерудиция, как умее във всяка една ситуация да каже нещо, което да е хем на място, хем да е пречупено през неговата си философско-Парцалевска призма.
Той, разбира се, много четеше. Извънредно много. Споделял ми е, че дори когато се е прибирал в три сутринта, след изморителни снимки, не е можел да заспи, без да отвори книга. „Може да са 2-3 страници бе, идиот, ама без тях не мога“ – така казваше и погледът му се отнасяше нанякъде…
Явлението „Парцалев“ бе особен, непознат феномен. Него го обичаха всички. Абсолютно всички. И децата, и старците. И портиерите, и министрите. И рибарите, и журналистите. Всички.
Едно от най-големите достойнства на Георги Парцалев бе неговата хуманност.
Той бе изтъкан от доброта. Любовта му към хората бе пословична. Тя струеше от цялата му същност и преливаше от топлите му обичливи очи. Своята човечност той раздаваше с огромно желание и неимоверна лекота. Щедрата му усмивка галеше, ласкаеше, приютяваше и лекуваше.
Веднъж появил се някъде, той мигом се превръщаше в приказен герой от плът и кръв. Във вълшебник, който само с едно трепване на невидимата си магическа пръчка спираше плача на дете и премахваше ревматичната болка на охкащ до преди малко дядо.
Георги Парцалев не беше обикновен артист. Той беше художник.
От: „Малки спомени за големия Парцалев”, Звезделин Минков, изд. Сиела
Снимка: Кирил Господинов, Георги Парцалев, Леа Иванова и Никола Анастасов
