За крехкостта си, отчаянието и доброволно избраната самота. Назаем от изповедта на легендарната актриса и певица в „Живота ми вземете без остатък” (Изд. Народна култура).
Вероятно читателите вече сами са се убедили: никога не съм се чувствала напълно уверена, нито в киното, нито на сцената. На сцената само похвалата на Бърт Бакарак ми даваше известна сигурност. Знае се кой правеше същото за мен в киното. Извън тези две области съм беззащитна като новородено. Допускам, че това е резултат от възпитанието ми или следствие от грижата на моите покровители, която ме е правила толкова силна в очите на другите.
В действителност не съм силна. Лесно мога да бъда обезкуражена. Едно помръдване на рамене ми е достатъчно да се свия като охлюв в черупката си пред надвиснала опасност. Ала скоро след това отново съм готова да рискувам главата си.
Истинска лъвица съм била всеки път, когато се е налагало да отстоявам принципите си или да оказвам помощ на приятел в беда. Борила съм се за приятели, когато съм била убедена, че несправедливо ги нападат, докато в същото време те не са смятали за нужно да бъдат защитавани. Но аз не спирах да се боря, което ми е навличало големи неприятности. И тогава не съжалявах, не съжалявам и сега. Няма да се променя.
Не, не съм силна. В убежденията си - да, но не и тогава, когато се сблъсквам с някаква трагедия. Става дума за трагедиите в собствения ми живот.
С трагедиите на другите съм се оправяла доста смело, когато съм вярвала, че са се нуждаели от помощ. Тази вяра ми е давала сили.
Да помагам сама на себе си, не ми е минавало през ум или поне рядко ми се е удавало. Когато ме е сполетявало нещастие, неминуемо съм рухвала под тежестта на отчаянието.
Дори най-близките ми приятели не подозират тази ми слабост.
Това е слабост, с която не съм успяла да се преборя. Не говори добре за мен, но само мен засяга и не обижда никого. Тъй като много рано се научих, че самосъжалението е строго забранено, така ще трябва да живея и занапред и няма да си позволя да обременявам другите със собствените си грижи.
Смъртта ми отне много близки хора, най-добрите ми приятели. Загубих мъжа си - и това за мен беше най-голямата загуба.
Погребах майка си след края на войната. Сковахме един ковчег от училищни чинове и стояхме в дъжда пред църквата, разрушена от бомби. Беше 1945 година. Разрешиха ми да уредя формалностите. Запазили ми бяха и място в един военен самолет, с който попаднахме в буря и едва успяхме да се приземим на берлинското летище. Но накрая погребах майка си. Последната ми връзка с родния дом.
Всички се разделяме с майките си, с приятели, с децата си. Постоянно губим. Такава е съдбата ни. Колкото и да плачем, осъдени сме да губим. Осъдени сме да тъжим. Не ни е леко. Съжалението не е разрешение. Но не ни остава нищо друго, освен да съжаляваме.
Фрайлиграт: „Люби, докле да любиш можеш…“
Само една максима може да ни спаси: Опитай се това, което правиш за децата и семейството си, да не носи разкаяние и сълзи.
Постоянно се изумявам колко жилава и трайна е скръбта. Що се отнася до мен, времето не лекува всички рани. Вероятно лекува повърхностни наранявания — но дълбоки рани с положителност не. Белезите болят не по-малко от раните, колкото и време да е минало.
„Горе главата!“, „Стискай зъби!“, „И това ще мине!“, „Стегни се!“ - лесно е да се каже, но не помага много. Единствено можеш да се опиташ да омотаеш сърцето си в един пашкул и да си забраниш всяка мисъл за миналото.
Човек не трябва да разчита на симпатията и съчувствието на другите. С всичко можеш да се справиш сам. Така е, повярвайте ми.
Това е самотата.
Жан Кокто нарече самотата ми „доброволно избрана“. Беше прав.
Семейството беше най-здравият съюз в детството и младостта ми. Този съюз ми е неприкосновен.
Искам да завърша тези размисли с един цитат от „Вилхелм Майстер - години на учение” на Гьоте: „Светът е толкова пуст, ако виждаш в него само планини, реки и градове. Но ако знаеш, че някъде има някой, близък на теб, и заедно с него мълчаливо вървиш през живота, това превръща земното кълбо в обитаема градина.”
Избрано от: „Живота ми вземете без остатък”, Марлене Дитрих, Изд. Народна култура
Снимка: Josef von Sternberg used butterfly lighting to enhance Dietrich's features in Shanghai Express (1932), en.wikipedia.org
