„За да не се превърне моногамията в монотония, трябва да се стремим нежността да се редува с чувства от друго естество.”
Публикувана за първи път през 1956 г., епистоларната творба на големия френски автор „Писма до Непознатата” вече е ръцете на българските читатели. Андре Мороа се обръща към всички жени, олицетворени от красивата Непозната, и отговаря на въпросите, които те биха могли да си зададат: за любовта, кокетството, нравственото и интелектуалното усъвършенстване, за отношенията с мъжа, с децата и семейството, за удоволствията на духа и тялото. Писателят нито за миг не се превръща в досаден моралист, не съди и не заклеймява, не натрапва съветите и мнението си. Добронамерено и толерантно, от позицията на човек с богат опит и задълбочени познания за човешката природа, Мороа очертава контурите на своего рода изкуство на живота – богато, мъдро и завладяващо. „Писма до Непознатата” добавя още един щрих към представата за един голям писател, надживял смъртта си.
(1885 ~ 1967)
Относно границите на нежността
Пол Валери говореше чудесни неща за любовта, както и за всичко друго, обичаше да се изказва за страстите, използвайки езика на математиката, и с основание бе преценил, че контрастът между точността на термините и неяснотата на чувствата води до вълнуващо разноречие. Безкрайно се наслаждавах на една от неговите формулировки, която наричах теорема на Валери: „Количеството нежност, което можем да излъчим и поемем за един ден, си има граници“.
С други думи: никое човешко същество не може да живее целодневно, та и седмици наред, дори години, в състояние на страстна привързаност. Всеки се уморява от всичко, дори от това да бъде обичан. Струва си да бъде изречена тази истина, тъй като много млади, а и стари хора явно не си дават сметка за нея. Не една жена е изживявала опиянението и пълнотата на безумната любов; радвала се е, когато от сутрин до вечер й се е казвало, че e красива, духовита, прелестна в леглото, божествена в словата си; откликвала е на тези ласкателства и в замяна е казвала на своя партньор, че той е най-мъжественият, най-умният, най-прекрасният любовник, най-чаровният спътник. Всичко това е безпределно приятно. Но какво се оказва? Възможностите на изказа не са безкрайни. Англичанинът Стивънсън казва: „Отначало разговорите между влюбени са лесни… Аз съм аз, ти си ти, никой друг няма значение“.
Има стотина начина да се каже: „Аз съм аз, ти си ти“. Но не стотина хиляди. А дните са дълги и многобройни.
– Как се нарича – попитал един преподавател, изпитващ американска студентка – онази обвързаност, при която мъжът се задоволява с една-единствена жена?
– Монотония – отговорила студентката.
За да не се превърне моногамията в монотония, трябва да се стремим нежността да се редува с чувства от друго естество. За една двойка е потребно да се остави да я обвее вятърът на външния свят: светският живот, съвместната работа, приятелските връзки, спектаклите. Комплиментът попада в целта, ако изниква някак случайно и неволно, ако е плод на синхрона на идеите, на споделената наслада; той става досаден, ако добие ритуални измерения.
Навремето Октав Мирбо бе написал новела в диалози, в която двама влюбени се срещат всяка нощ в един парк на лунна светлина. Сантименталният влюбен повтаряше с глас по-лунен и от нощта: „Вижте… ето пейката, нашата скъпа пейка!“. Любимата му въздишаше с досада: „Пак тази пейка!“. Нека да се предпазваме от пейките, превърнати в места за поклонение. Нежните фрази, които изобретателният ум измисля миг преди да ги произнесе, са очарователни; закрепостената в думи нежност дразни. Агресивността и критичността у жената бързо изморяват мъжа; жена, за която всичко е прекрасно, която проявява простодушие във възхищението си, не може да бъде уверена, че надмощието й ще бъде запазено дълго. Тук има противоречие? Да, естествено. Всеки човек е съставен от противоречия. От приливи и отливи. Както казва Волтер: „Той е осъден да блуждае между трепетите на безпокойството и летаргията на скуката“. Твърде много човешки същества са създадени така, че с лекота свикват да бъдат обичани и престават да ценят достатъчно едно чувство, в което са прекалено сигурни.
Една жена смята, че мъжът, когото е идеализирала, няма чувства към нея. Внезапно научава, че той се възхищава от нея. Отначало му е благодарна, ала ако той й повтаря от сутрин до вечер, че е единственото чудо на света, може да й стане досадно. Друг мъж, не тъй предан, ще възбуди любопитството й. Познавах една девойка, която винаги бе готова да пее пред публика, и тъй като бе твърде хубава, всички я превъзнасяха до небесата. Само един млад мъж си мълчеше.
– Ами вие? – попита го тя най-сетне. – Не ви ли харесва как пея?
– О, да! – каза той. – Ако имахте и глас, щеше да бъде чудесно.
Тъкмо той се ожени за нея. Сбогом.
От „Писма до Непознатата“, превод Венелин Пройков, изд. Колибри
Снимки: fr.wikipedia.org, devoir-de-philosophie.com
