„Пътешествията се извършват навътре, към себе си, а най-опасните, нужно ли е да го казвам, се осъществяват, без даже да се помръднеш от мястото си.“
Тези думи Хенри Милър пише преди повече от седемдесет и пет години, и е учудващо колко актуално звучат и днес. Проблемите, пред които е изправено човечеството остават същите и всеки с буден ум се бори по свой начин за решаването им. Според американския писател единствено пътят на революция, но вътрешната, тази, която човек трябва да осъществи сам в себе си, може да доведе до покой, равновесие и хармония.
С тези свои разсъждения той се присъединява към изречения няколко години преди това призив на Ганди: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света!“
Henry Miller (1891 ~ 1980)
Мирът е противоположното на война точно толкова, колкото и смърт – на живот. Бедността на езика, което ще рече бедността на човешката фантазия, бедността на вътрешния ни свят, е създала тази лъжлива опозиция.
Става дума, естествено, за онзи мир, дето излиза извън обичайните представи. Друг мир не съществува. Този мир, който мнозинството от нас познават, не е нищо повече от прекратяване на военните действия, примирие, пауза, затишие, отдих – сиреч отрицаващ.
Мирът на сърцето е утвърждаващ, непобедим, той не поставя условия, не се нуждае от опазване. Той просто е.
Ако е победа, е особен вид победа, защото се основава единствено на предаването на оръжията, доброволното предаване, разбира се.
Великите лечители винаги са твърдели, че Природата е истинският лекар. Това е вярно донякъде. Сама по себе си Природата не е в състояние да направи нищо. Тя може да лекува само когато човекът осъзнае мястото си в този свят, което не е в Природата, както на животните, а в човешкото царство, свързващо звено между природното и божественото.
Ние прогресираме непрекъснато, но това е прогрес, който ни отвежда на операционната маса, в приюта за бедни, в лудницата, в окопите.
Ние нямаме лечители – имаме единствено касапи, чиито познания по анатомия са ги снабдили с диплома, която пък им дава правото да изрежат или ампутират нашите болести, та осакатени да изкретаме, докато не дойде моментът, когато ще сме годни за кланицата.
Обявяваме гръмко, че сме открили едно или друго лекарство, ала не споменаваме новите болести, дето сме създали междувременно.
Медицината, въздигната в култ, функционира по същия начин като военното министерство – победите, за които постоянно тръбят, са прах в очите, който прикрива смъртта и бедствията. Докторите, подобно на военните, са безпомощни – битката, която водят, е загубена още от самото начало.
Това, от което се нуждае човек, за да може да живее, е мир. Поражението, нанесено на съседа, ни носи мир точно толкова, колкото лекарството против рак ни дарява здраве. Човек не живее благодарение на триумфа над врага си, нито пък оздравява, поглъщайки безброй лекарства.
Радостта от живота се дължи на мира, който не е статичен, а динамичен. Никой не би могъл да каже, че знае какво е радостта, преди да е познал мира. А без радост няма живот, дори и да имаш дузина коли, куп прислужници, замък, собствен параклис, бомбоубежище.
Болестите ни са нашите пристрастености – били те навици, идеологии, идеали, принципи, притежания, фобии, богове, култове, религии, каквото щете.
Голямата заплата може да бъде болест, както и малката. Безделието е също толкова тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, даже надежда или вяра, то би могло да е страданието, което да ни отнесе.
Трябва да се предадеш изцяло – останеш ли пристрастен дори и към най-незначителната дреболия, изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне.
Колкото до уповаването ни на Бог, той отдавна ни е изоставил, за да можем да познаем радостта от постигането на божественото със собствени усилия.
Цялото това неспирно хленчене в мрака, настоятелната, сърцераздирателна жалба за мир, която звучи все по-оглушително с нарастването на болката и страданието, защо го правим?
Мир – нима людете си мислят, че той е нещо, дето може да се купи, сякаш е царевица или жито? Нещо, на което да се нахвърлим и да го разкъсаме, подобно на вълци, налетели на леш?
Чувам как хората говорят за мир, а лицата им са помрачени от ярост, омраза или насмешка и презрение, горделивост и арогантност. Намират се даже и такива, които искат да се бият, за да възцарят мира – те са най-заблудените души.
Не ще имаме мир, докато не изкореним убийството от сърцата и умовете си. Убийството е върхът на огромната пирамида, в чиято основа е Азът. Всичко построено ще трябва да бъде сринато.
Всичко, за което човекът се е сражавал, ще трябва да бъде забравено, за да може да заживее като човек. Досега е бил един болен звяр и дори и божествеността му смърди. Той е господар на много светове, но в своя собствен е роб.
Не мозъкът, сърцето трябва да управлява света. Във всяко царство, което завоюваме, сеем само смърт. И знам какъв е лекът – да вдигнем ръце, да отстъпим, да се предадем, така че мъничките ни сърчица да затуптят ведно с огромното сърце на света.
Да бъдеш свободен означава да осъзнаеш безсмислието на всяко завоевание, дори и това на собствения Аз, което пък е най-висшата проява на егоизъм. Да се изпълниш с радост, означава да отведеш егото си до крайния му предел и триумфално да го спасиш.
Усещането за мир е всеобемащо – то е моментът след това, което вече окончателно си се предал, когато изчезва даже споменът, че си се предал.
Мирът е съсредоточието на всичко и щом го постигнеш, гласът се възнася във възхвала и благословение. После се разстила надлъж и шир, достигайки до най-далечните краища на Вселената. Тогава той изцелява, защото носи светлината и топлотата на състраданието.
Всяко откритие озадачава с това, че разбулва нещо, което е било тъй неочаквано непосредствено, тъй близко и толкова отдавна и добре познато. Мъдрецът не се нуждае от пътешествия; глупакът е този, който дири гърнето със злато там, гдето дъгата докосва земята. Но вечната орис и на двамината е да се срещнат и да се слеят в едно. Те се срещат в сърцето на света, което е началото и краят на пътя. Срещат се в себепостигането и се сливат в трансцедентността на ролите си.
Светът е едновременно млад и стар: също като отделния индивид, той се възражда в смъртта и старее посредством безбройни раждания. Постигането на пълнота и завършеност е възможно на всеки етап. Мирът може да бъде открит във всяка точка от правата. Той е континуум, при това точно толкова недоказуем чрез прокарването на граница, колкото и правата – чрез съединяване на точки.
За да получиш права, се нуждаеш от единство на съществуване, воля и въображение. По повод на това от какво е съставена една права, което е упражнение по метафизика, можеш да размишляваш цяла вечност. Но дори и кръгъл идиот би могъл да начертае права и така става равен на професора, за когото естеството на една права е неразгадаема мистерия.
Изкуството да вършиш велики неща се овладява посредством правенето на дреболии; за боязливата душа малкото пътешествие е също тъй трудно, както голямото – за необятната душа.
Пътешествията се извършват навътре, към себе си, а най-опасните, нужно ли е да го казвам, се осъществяват, без даже да се помръднеш от мястото си.
Ала смисълът от пътуването би могъл да изчезне безвъзвратно. Има търсачи на приключения, които достигат и до най-отдалечените кътчета на земята, завличайки до една безплодна цел един жив труп. Земята гъмжи от авантюристични души, населяващи я със смърт – това са душите, които, впуснали се в завоевания, насищат пространството със съперничество и препирни. Онова, което придава призрачен оттенък на живота, е злочестият театър на сенките, разиграван от вампири и призраци. Паниката и объркването, които сграбчват душата на скиталеца, са екотът на ада, създаден от изгубилите се и прокълнатите.
Психоаналитикът навсякъде води обречена битка. На всеки един индивид, когото върне в реката на живота, „адаптиран“, както му викат, прииждат дузина излезли от строя. Никога не ще има достатъчно психоаналитици, колкото и бързо да ги подготвяме. Една кратка война стига, за да срине правеното с векове. Естествено, хирургията ще се развива, макар да е трудно да се съзре ползата от това.
Целият ни начин на живот трябва да се промени. Не щем по-добри хирургически инструменти, искаме по-добър живот. Ако можеше всички хирурзи, всички психоаналитици, всички доктори в мир и спокойствие да обсъдят от какво най-вече и неотложно се нуждае човечеството като цяло, отговорът щеше да е незабавен и единодушен: РЕВОЛЮЦИЯ.
Световна революция от горе до долу, във всяка страна, всяка обществена прослойка, всяка сфера на съзнанието.
Борбата няма да е с болестта: болестта е вторичен продукт. Врагът на човека не са микробите, а самият човек, горделивостта, предразсъдъците, глупостта, арогантността му.
Никоя прослойка не е имунизирана, нито една система не се явява панацея. Всеки сам следва да въстане срещу начин на живот, който му е чужд. Въстанието, за да бъде ефективно, трябва да е продължително и безмилостно. Не е достатъчно да изметеш правителства, господари и тирани: трябва да изметеш собствените си предубеждения за правилно и неправилно, добро и лошо, справедливо и несправедливо.
Необходимо е да изоставим трудно извоюваните окопи, в които сме се заровили, и да излезем на открито, да предадем оръжията си, да се откажем от притежанията си, от правата си на индивиди, класа, нация, народ.
Един милиард души, дирещи мир, не може да бъдат поробени. Ние сами сме се пробили чрез нашите дребнави, ограничени възгледи за живота.
Похвално е да жертваш себе си за някаква кауза, ала мъртъвците не постигат нищо. Животът иска от нас да принесем нещо повече – дух, душа, интелект, добра воля. Природата е винаги готова да запълни празнините, причинени от смъртта, но тя не е в състояние да подсигури интелекта, волята, въображението да надвием силите на смъртта.
Природата възстановява и запълва, това е всичко. Задача на човека е да изкорени инстинкта си да убива, който е безграничен в разклоненията и проявленията си.
Безполезно е да призоваваш Бог, както е безсмислено да отвръщаш на силата със сила. Всяка битка е брак, сключен в кръв и страдания, всяка война е поражение на човешкия дух. Войната е само едно огромно проявление в драматична форма на престорените, плитки, мними конфликти, които избухват ежедневно и навсякъде, дори и в тъй наречените мирни времена.
Всеки дава своята дан, за да поддържа клането, дори и онези, дето сякаш стоят настрана. Всички сме въвлечени, всички участваме, волю-неволю. Земята е наше творение и ние трябва да приемем плодовете на творението си. Докато отказваме да мислим с категориите световно добро и световни блага, световен ред, световен мир, ще се избиваме и предаваме взаимно.
Това може да продължи и до Страшния съд, ако пожелаем. Нищо освен собственото ни желание не би могло да създаде един нов и по-добър свят.
Човекът убива от страх, а страхът има много лица. Започнем ли веднъж да убиваме, край няма. Цяла вечност не би стигнала да надмогнем демоните, които ни измъчват.
Откъде са се взели тези демони? Това е въпрос, който всеки сам трябва да си зададе. Нека всеки надникне в сърцето си. Нито Бог, нито Дяволът са отговорни, а със сигурност не и такива недорасли чудовища като Хитлер, Мусолини, Сталин и други подобни. Без съмнение не и такива страшилища като католицизъм, капитализъм, комунизъм.
Кой е вселил демоните в сърцата ни, за да ни терзаят?
Задачата на гения, а човекът е във висша степен гениален, е да поддържа чудото живо, да живее неизменно в чудото, да прави чудото все по-чудесно, да не си създава зависимости, а да живее, творейки чудеса, да мисли чудотворно, да умре чудотворно. Няма особено значение мащабът на разрушеното, стига само семето на чудото да бъде съхранено и отгледано.
Днес вниманието ни е концентрирано върху физическата неизчерпаемост на Вселената; трябва да съсредоточим мислите си върху този твърд факт, защото никога преди човекът не е грабил и опустошавал в такава голяма степен. Ето затова сме склонни да забравим, че царството на духа също е неизчерпаемо и че в него нито едно постижение не се губи.
Хенри Милър: „Колосът на Маруси“, изд. Колибри
Снимка: Henry Miller (1891-1980)