„Ако човек не е загубил способността си да очаква щастието той е щастлив. В това е и щастието.“
Иван Бунин (1870 ~ 1953) е руски писател, поет и преводач и първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933. Последната му художествена книга „Тъмни алеи“ е смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през 20 век.
Бунин е близък приятел с Антон Чехов, Максим Горки и Лев Толстой. Първото си по-дълго произведение, повестта „Село“, публикува, когато е на 40 години. Тя представлява мрачно изображение на селския живот с неговата глупост, жестокост и насилие. Острият му реализъм, „героите, потънали дотолкова под средната интелигентност, че едва остават хора“, го сближават с Максим Горки. Преди Първата световна война Иван Бунин пътува до Цейлон, Палестина, Египет и Османската империя, като тези пътувания оказват влияние върху творчеството му. От 1912 до 1914 той прекарва зимите на остров Капри с Максим Горки.
Бунин напуска Москва след Руската революция през 1917 и се премества в Одеса. Напуска страната с последния френски кораб през 1919 и се заселва във Франция. Там той публикува дневника си, показващ аристократичната му антипатия към болшевишкия режим. За съветското правителство той пише: „Каква отвратителна галерия от каторжници!“. По-късно се противопоставя и на нацизма.
Умира от инфаркт в Париж през 1953. Няколко години по-късно е отменена забраната за публикуване на негови произведения в Съветския съюз.
(1870 ~ 1953)
Каква стара руска болест е тази мъка, това безразличие, тази разглезеност – вечната надежда, че ще дойде една жаба с вълшебен пръстен и ще направи за тебе всичко: достатъчно е да излезеш на чардака и да преместиш пръстена от едната ръка на другата!
Повече от всички рискува този, който не рискува.
Ако човек не е загубил способността си да очаква щастието той е щастлив. В това е и щастието.
Щастието е като рибарска мрежа: теглиш – издува се, изтеглиш – няма нищо.
Не е ли все едно от какво и как е щастлив човек!
Бог дава на всеки от нас заедно с живота и един или друг талант и ни възлага свещения дълг да не го погребваме в земята. Защо? Ние не знаем… Но сме длъжни да знаем, че всичко в този непостижим за нас свят непременно трябва да има някакъв смисъл, някое високо Божие намерение, чиято цел е всичко на този свят „да бъде добре“, и че усърдното изпълнение на това Божие намерение е нашето вечно задължение пред Него, и радост, и гордост…
Колкото по-неосъществима е една мечта, толкова е по-пленителна, колкото по-пленителна е, толкова е по-неосъществима.
Не Бог, не Бог ни е създал. Ние сме сътворили Бог с робски сърца.
Жените са подобни на хората и живеят около тях.
Няма нищо по-трудно от това да разпознаеш зряла диня и порядъчна жена.
Жените никога не са така силни, както когато те са въоръжени със слабост.
Който се жени по любов, има прекрасни нощи и ужасни дни.
Има женски души, които вечно се измъчват от някаква печална жажда за любов и които точно поради това никога никого не обичат.
Обожаваме жената за това, че тя доминира над нашите мечти и идеали.
Навярно във всеки от нас се таи някой особен скъп любовен спомен или някой особено тежък любовен грях.
Любовта кара дори магаретата да танцуват.
Суетността избира, истинската любов не.
Когато обичаш някого, никой по никакъв начин не може да те разубеди, че може да не те обича този, когото ти обичаш.
С майката е свързана най-горчивата любов в моя живот. Всичко, което ние обичаме, е наша мъка, какво струва този вечен страх от загубата на любимия! А аз от млад си нося това огромно бреме на неизменната си любов към нея, към тази, която, давайки ми живот, порази моята душа именно с мъка, порази я толкова повече, защото в силата на любовта, от която се състоеше цялата й душа, беше тя - въплътената печал: колко сълзи съм видял като дете в нейните очи, колко горестни песни съм чул от нейните уста!
Всичко минава, но не се забравя.
Хора на света – колкото звездите на небето; но е толкова кратък животът, те толкова бързо растат, възмъжават и умират, толкова малко знаят един за друг и така бързо забравят всичко преживяно, че можеш да полудееш, ако се замислиш по-дълбоко!
Животът на човек се изразява в отношението на крайното към безкрайното.
Търпението е медицината на бедните.
Ужасно звучи, но е истина: ако не бяха народните беди, хиляди интелигенти щяха да са най-нещастните хора. Какво да обсъждат, за какво да протестират, за какво да крещят и да пишат?
Не разбирам как така на хората не им омръзва цял живот, всеки ден да обядват, вечерят…
Децата са внимателни и любопитни към новите лица също както кучетата – към непознати кучета.
Не думите е нужно да се преведат, а силата и духа.
Цял живот страдам от това, че не мога да изразя това, което искам.
(Максим Горький, Дмитрий Наркисович Мамин-Сибиряк, Николай Дмитриевич Телешов и Иван Бунин, 1902)
КАК ВСИЧКО Е СУРОВО, СНЕЖНО…
Как всичко е сурово, снежно.
Как мрачен, сив е нощният простор!
Прозорците в мъглата пламенеят нежно
по всеки селски просешки коптор.
И северната нощ – ужасна, мудна, строга –
възнася своето величие над нас…
Как сладка ми е мойта мечешка бърлога
в мъгливия среднощен мраз.
***
ИЗГРЕЙ, О, НОЩ, НА СТРЪМНИЯ СИ ТРОН
Изгрей, о, Нощ, на стръмния си трон,
звездите да потънат в твойта бездна,
та в тази битка със мъглата звездна
водата да забрави своя стон.
А в храма, под вселенския покров,
ще дойда аз с молбата си печална:
ти докосни, о, Нощ, с ръка пасхална
челото ми със Божи благослов.
Съдбата твърде щедро ме дари,
видения люляха ме безмерно,
но ти с роса от расото си черно,
полей душата ми да не гори.
Снимки: magisteria.ru, Сезоны года
