„Ницше казва, че любовта на философа към живота е като любовта към жена, която те кара да се съмняваш.”
Слово на Томас Ман, произнесено на тържеството по случай 80-ата годишнина от рождението на Фридрих Ницше, 15 октомври 1924 г.
(Nietzsche, 1882. Photo by Gustav Adolf Schultze)
Дами и господа, бих искал предварително да ви уверя, че сухото слово няма да прекъсне за дълго езика на музиката. Моята задача – слава богу – ни най-малко не се състои в това да изнеса пред вас нещо подобно на доклад, на литературно-критичен конферанс за Ницше. Аз отчитам психологическото обстоятелство, че способността да систематизираме ни напуска, че дълбоки задръжки карат думите ни да секват при опита в публично изказване да изясним, формално да обхванем тема, която представлява едно от основните събития за нашия дух, събитие от определящо, формиращо значение.
Не, задачата, която в най-добрия случай можех да си поставя, не изисква от мен нищо повече от това да изясня пред вас с няколко думи смисъла на днешното тържество, да очертая мислите и чувствата, които лежат в основата му и оправдават неговата форма.
Да обясня защо решихме да почетем паметта на дръзкия, пророчески властващ и възпитаващ гений, в чест на когото сме се събрали тук, не с речи, а с музика, означава да разкрия какво е той за нас днес, в какъв смисъл тъкмо сега, тъкмо в този момент за Германия и Европа ние го възприемаме като наш нравствен учител.
Той е обичал музиката повече от всеки друг: напомняме го, за да обосновем своето решение. Той е бил музикант. Никое изкуство не е било по-близко до сърцето му от музиката; всяко друго е оставало в осмислените му пристрастия далеч назад след нея. Той е различавал хора на зрението и хора на слуха, причислявайки себе си към вторите. Почти не се е изказвал за изобразителното изкуство и явно не е ознаменувал с него своите големи мигове. Езикът и музиката са арената на неговите преживявания, на неговите любовни и познавателни авантюри, на неговата продуктивност.
Самият му език е музика и свидетелство за изтънчен вътрешен слух, за виртуозност на чувството за мелодика, темпо, ритъм на привидно немерената реч, с които той остава неподражаем в немската проза, а вероятно и изобщо в европейската. Не само родството и вътрешната съпринадлежност на критиката и лириката изграждат феномена Ницше, феномена на лирика на познанието.
По гениално самобитен и художествено въздействащ начин той разкрива своеобразната взаимовръзка и вътрешното единство между критика и музика. Критика обаче означава диференциране и взимане на решение и именно музиката е тази, с която са свързани най-значимите решения на неговата душа и неговия дух, на неговата пророчески властваща съвест.
Казано накратко: отношението му към музиката е равнозначно на страст, влечение. Но какво е страстта? Как елементът на „страдание” се преплита в значението на тази дума, на това понятие? Какво е онова, което кара любовта да страда? Това е съмнението. На едно място Ницше казва, че любовта на философа към живота е като любовта към жена, която те кара да се съмняваш. Същото той е могъл да каже и за любовта си към музиката. Тя е любов, пронизана от жилото на съмнението, което я е превърнало в страст; и когато страстта се определя като изпълнена със съмнение любов, то това е под негово влияние.
Нека продължим да питаме: Откъде идват пророческите и възпитателни съмнения на властничеството и съвестта, пуснали в любовта му към музиката жилото на страстта и проблемността? Ще се опитаме да отговорим – оттам, че съвсем по немски той почти поставя знак на равенство между музиката и романтизма, че ориста, посланието на неговия героизъм се изразява в това да отстоява себе си в този пропит от върховно очарование комплекс от душевни сили, в музикално-романтичното, в романтично-музикалното – тоест би могло да се каже в немското.
Истинският смисъл на неговия героизъм е себепреодоляването. В името на живота той с цялата си гениалност се бори срещу „аскетичните идеали”; но самият той е герой на онази „вътрешна аскетичност”, която представлява моралната форма на революцията. Той, подобно на Вагнер, от когото, вслушвайки се в съвестта си, се отрича, когото обаче обича до края на живота си, според духовния си произход е закъснял син на романтизма.
Все пак фактът, че Вагнер е силен и щастлив творец, прославил и осъществил себе си, а Ницше, за разлика от него, е себепреодоляващ се революционер, води дотам, че единият просто възвеличи и с безкрайна обаятелност беляза края на една епоха, докато другият се превърна в пророк и водач към новото бъдеще на човечеството.
Това е той за нас: приятел на живота, пророк от по-висш род, наставник в преодоляването на всичко онова в нас, което противоречи на живота и на бъдещето, това ще рече на романтичното. Защото романтичното е песента на носталгията по миналото, магическата песен на смъртта; и феноменът Вагнер, който Ницше така безкрайно обича и който властващият му дух е принуден да преодолее, не е нищо друго освен парадоксалният и вечно завладяващ феномен на покоряващото света опиянение от смъртта.
Зная колко много от вас – въпреки Ницше, дори въпреки Гьоте – се бунтуват вътрешно срещу възприемането на романтичното като нещо болезнено и враждебно на живота. Нима то не е най-съкровеното, най-здравословното нещо, най-голямото благотворение, родено от най-дълбоките глъбини на народния дух? Да, няма съмнение! Само че това е плод, който макар и здрав и пращящ от свежест, в определен момент е твърде склонен към разложение и гнилота, той е наслада за душата, ако му се любуваш в подходящото време, но в следващия миг той внася разложение и гнилота сред любуващото му се човечество.
Това е плод на живота, заченат от смъртта и износен от смъртта. Това е чудо на душата – може би най-върховното пред лицето на безсъвестната красота и благословено от нея, но все пак наблюдавано с основателно недоверие от очите на отговорно властващата жизнеутвърдителност и свързано с въпроса за себепреодоляването след окончателната повеля на съвестта.
Да, себепреодоляването, може би и днес в него се крие същността на преодоляването на тази любов – на тази магия за душата с горчиви последствия. Всички ние сме нейни чеда и познаваме нейната сила. Като омайник на душата някой може да е придавал на носталгичната песен драматично мащабни размери и така да е подчинявал света. Може да е градил дори царства, земни, твърде земни царства, силни, гледащи към бъдещето и ни най-малко носталгични – в които песента, ако мога така да се изразя, е деградирала в електрическа грамофонна музика.
Но нейният най-добър син може би все пак е онзи, който, надделявайки над себе си, изживя живота си за нас и умря с онези думи на уста, които едва успяваше да изрече, които и ние все още едва можем да изговорим, пророческите думи за любовта към живота и за бъдещето.
Уважаеми дами и господа, днес се говори и ратува много за дългоочакваното духовно оздравяване на Европа. Но какво означава духовно оздравяване? Това е идеалното, принципно откъсване от смъртта и обръщането към живота. То обаче е трудно и причинява болка; защото Европа е романтичен континент; тя боледува от своето минало, от опасното за живота излишество на историческа благочестивост, аристократична привързаност към смъртта, които трябва да преодолее, ако не се мисли за твърде изтънчена за живота и не е решена да умре. Твърде изтънчена за живота?
Но проблемът за аристократизма, за благородството – та той е решен от Ницше, в ущърб на смъртта, в полза на живота! Да имаш добра воля днес не означава нищо друго, освен да подкрепяш тази негова позиция, означава да имаш воля да помогнеш според силите си на този пропаднал и съсипан континент и, разбира се, на първо място, на собствения си народ при този поврат, при това преодоляване, което е преди всичко преодоляване на себе си – дори да има опасност себепреодоляването да се сметне за самоизмяна и изобщо за измяна.
Голямото, илюстративно себепреодоляване при Ницше, така нареченото отвръщане от Вагнер, прилича на измяна. Доброжелателите му се жалват, че няма да свърши добре човек, който непрекъснато реже клона, на който седи, и една от главите в най-хубавата книга за него, тази на Бертрам, е озаглавена Иуда. Но тъкмо защото Ницше се прояви като Иуда, днес в неговото име – а не в името на онзи имперски романтик – се кълнат всички, които вярват в бъдещето, и именно той се превърна в евангелист на един нов съюз между земята и човека.
С музиката, както казахме, са свързани най-известните решения на неговия дух. Неговият героизъм отстоява себе си чрез нея и намира изкупление и спасение в нея. „Музиката и сълзите – казва той на едно място, – почти не правя разлика между тях.”
Нима не е подходящо да почетем паметта му с музика! С най-възвишена музика, изпълнена от най-големия виртуоз на инструмента, на който, както се твърди, Ницше също е импровизирал майсторски. Радвам се, че мога да замълча, за да послушам с вас – и да си представя, че и той слуша заедно с нас.
Превод от немски: Ренета Килева
Източник: litclub.bg
Снимки: commons.wikimedia.org, dhm.de
