Хора? Как могат хората да бъдат учители? ♥ 2157 година на Айзък АЗИМОВ

„Техните учители са били хора... Марджи мислеше какъв късмет са имали онези деца да живеят в старите времена. Мислеше си колко весело са живели…“

Фантастичната история на Айзък Азимов е публикувана за първи път в детски вестник през 1951 г. Действието на „Колко весело им е било!“ се развива в един ден – 17 май 2157 г. Именно в този ден, учениците Марджи и Томи намират една съвсем истинска книга, от която разбират, че някога през ХХ век, учителите са били хора, а децата са били радостни да ходят на училище… 

В България Азимовият разказ е публикуван в приложението на вестник „Септемврийче” за наука и техника „Радар“ през януари 1983 г. Бъдещето, измислено от писателя фантаст, уверено крачи към нас…

(Айзък Азимов, 1965 г.)

Колко весело им е било! 

Вечерта Марджи отбеляза събитието в дневника си. На страницата, озаглавена 17 май 2157 година, тя написа с огромни букви: 

„Днес Томи намери истинска книга!” 

Тази книга беше много стара. Някога за такива книги й разказваше дядо й. Той си спомняше, че когато бил още съвсем малко момченце, дядо му разказвал за незапомнени времена, когато различните истории се записвали на хартия.

Марджи и Томи разлистваха омачканата пожълтяла книга. Беше много весело. В нея буквите стояха мирно, не бягаха никъде, както онези, които обикновено се плъзгаха по телевизионните екрани, а ако обърнеха някоя страничка назад, напечатаните думи не бяха изчезнали оттам, а можеха да се четат, ако искаш и сто пъти. 

– Измислено е глупаво – каза Томи. – Бих искал да знам къде са я давали тази книга, след като са я прочитали. Сигурно са я изхвърляли. Сега на телеекраните може да се прочетат милиони такива книги, даже повече от милион, но никой не изхвърля телевизорите. 

– Точно така – каза Марджи. Тя беше на единадесет години и не беше успяла да прочете още толкова много телекнижки, колкото Томи за неговите тринадесет години. 

– А откъде я изкопа? – попита тя. 

– В къщи. - Без да се откъсва от книгата, Томи посочи с пръст зад гърба си. – Мотаеше се на тавана. 

– А за какво е? 

– За училището. 

– За училището-о-о! – насмешлива се протегна Марджи. – Намерили за какво да пишат! Аз го ненавиждам! 

Марджи никога не беше обичала училището, но в последно време го намрази повече от обикновено. Механичният й учител съвсем побесня, заставяше я всеки ден да решава куп тестове по география, пишеше в лоши бележки и най-накрая се стигна дотам, че майка й трябваше да повика районния инспектор.

Той беше кръгличко човече с червено лице. Домъкна със себе си цял сандък с инструменти. Усмихна се ласкаво на Марджи, подари й една ябълка, а след това развинти механичния учител. Марджи си помисли колко хубаво би било, ако след това не успее де го сглоби. Но инспекторът събра всичко и след един час машината с всичките й циферблати беше готова – черна, уродлива, с голям телеекран. Отзад имаше отвор за отговори на въпроси и за домашните – към тези част Марджи хранеше особена омраза. Домашните си тя трябваше да пише със специален шифър, който я накараха да научи още на шест години, и механичният учител моментално й поставяше оценките. 

Когато инспекторът свърши, той се усмихна пак на Марджи, поглади я по главата, а на майка й каза: 

– Момиченцето не е виновно за нищо, мисис Джонс. Всичко е от географския сектор. Той е ускорявал прекалено много програмата. Аз го пренастроих на средно ниво за десетгодишни. Впрочем общото развитие на вашата дъщеря е напълно задоволително – и той погали Марджи още веднъж по главата.

Марджи беше разочарована. Тя се надяваше, че инспекторът ще вземе учителя със себе си. Веднъж взеха за ремонт учителя на Томи и го поправяха цял месец, защото историческият му сектор беше напълно излязъл от строя

Затова тя попита Томи: 

– Е, какво ли хубаво са могли да напишат там за училището? Томи я погледна с презрение. 

– Глупачке, тук е написано за съвсем друго училище. За старото училище, което е съществувало преди много години. Преди столетия – добави той, изговаряйки старателно рядката дума. 

Марджи се обиди. 

– Не зная какво му е било особеното на онова училище. – Тя надникна през рамото му, прочете няколко реда и каза:

– Ето, и те са имали учители. 

– Много ясно, имали са. Но съвсем не като нашите. Техните учители са били хора. 

Хора? Как могат хората да бъдат учители? 

– Този човек разказвал на децата различни неща, давал им домашни за в къщи и им поставял оценки. 

– Човек не може да знае толкова много. 

– Как да не може? Татко знае толкова, колкото и учителят ми. 

– Не може баща ти да знае колкото учителя. 

– Ако искаш да знаеш, може! Знае даже и повече! 

Марджи реши да прекрати дискусията. 

– И въпреки това, не бих искала а къщи да стои някакъв си чичко и да ме задължава да уча. 

Томи се раздруса от смях. 

– Нищо не разбираш, Марджи. Учителите съвсем не са живеели в домовете на децата. Те са имали специално здание и в него всички деца се ходели да се учат.

– Всички са учили едно и също? 

– Разбира се, всички деца на еднаква възраст са учили едно и също. 

– А мама казва, че учителят трябва да бъде програмиран в съответствие с индивидуалността на всяко дете и че е нужен специален подход.

– Все едно, при тях всичко е било друго. Ако не ти харесва, може и да не четеш.

– Не съм казала, че не ми харесва – бързо отвърна Марджи. Тя искаше да разбере всичко за тези странни училища. 

Не бяха стигнали още до половината, когато майката на Марджи извика: 

–Марджи! Трябва да учиш! 

Марджи я погледна умолително. 

– Мамче, още съвсем мъничко! 

– Не – каза мисис Джонс, – и за Томи сигурно е вече време. 

Марджи попита Томи: 

– Ще може ли след училище да почетем още малко? 

– Ще видим – отговори равнодушно той и се отдалечи, подсвирквайки си, стиснал под мишница старата прашна книга. 

Марджи тръгна бавно към училищната стая, която беше до спалнята й. Механичният учител беше вече включен. Той се включваше по едно и също време всеки ден без събота и неделя. Майка й често повтаряше, че малките момичета усвояват по-добре материала, ако се занимават редовно. 

Екранът на самоучителя пламна. Появи се надпис: „Темата на днешното занятие е събиране на обикновени дроби. Да минем към проверка на домашното.” 

Марджи въздъхна и пъхна в отвора на машината изписаните листчета. Тя мислеше за старите училища, когато дядото на нейния дядо е бил малко момче. В тях са се събирали децата от всички окръзи, бягали са с викове и смях по двора, пълнели са класните стаи, а след часовете са се връщали тичешком в къщи. Те са учели едно и също и са могли да си помагат, да се съветват, ако нещо не им е било ясно... Техните учители са били хора... На екрана на механичния учител проблесна „При събиране на дробите 1/2 и 1/4…” Марджи мислеше какъв късмет са имали онези деца да живеят в старите времена. Мислеше си колко весело са живели…

*„Колко весело им е било!“, Фантастичен разказ на Айзък Азимов. Приложение за наука и техника „Радар“ на вестник „Септемврийче” от 8 януари 1983 г.
Снимка: Азимов през 1965 г., bg.wikipedia.org

24667 Преглеждания