„И на Земята есента е противна, но на Венера е ужасна… Време е вече да се отърсите от земните предразсъдъци. Има голяма вероятност да останем на Венера до края на живота си.“
През 1933 г. е публикуван романът „Скок в нищото“ на пионера на съветската научна фантастика Александър Беляев. В навечерието на световна революция, прочутият ракетен инженер проф. Цандер създава кораба „Ноев ковчег“, който позволява „скок“ до други планети. Акционерното дружество „Ноев ковчег“, състоящо се от богати аристократи и банкери, с готовност финансира строителството му, за да избяга от назряващите революции и войни на Земята. За размислите и страстите, завладели богатите обитатели на спасителния кораб, назаем от романа на големия писател-фантаст.
Есенни мисли (1933 г.)
– И на Земята есента е противна, но на Венера е ужасна. Живееш като в баня. Тю-у! За един ден времето се промени сто пъти. Горещият вятър става леден, топлият дъжд преминава в градушка, затишието – в ураган, и мъгли, безкрайни мъгли – говореше Блотън, седнал до пещерата.
На Земята има къде да избягаш от есента. Ница, Алжир – въздъхна Мадлен. – Там с парите си можеш да живееш във вечна пролет.
– Сега на Венера има пролет, ама не можем да стигнем до тия места: не са прокарани още железопътни линии, не са построени курортите – иронично отговори Блотън. – Да, трябва да помислим за зимата.
За голямо разочарование на Стормър лорд Хенри без всякакви избори и допитване узурпира кралската власт, стана вожд и диктатор на „пътниците“. Той доста се бе променил след приключенията си в горите. В държанието му се бе появила някаква грубост и злобно упорство. Не търпеше да му се възразява и скоро подчини всички „пътници“ без изключение. Наистина Стормър дълго не се предаваше. Но след като Блотън го нагости с един юмрук по зъбите, той капитулира и се укроти.
„Пътниците“ отиваха да спят в пещерата, където беше по-топло. „Плебеите“ довършваха полската работа и все още живееха в колибите на дърветата.
– Време е да помислим за зимата, да помисли за бъдещето. Имаме три възможности. Първата – да презимуваме в ракетата…
– Това би било най-добре – каза лейди Хинтън, сетила се за уютната каюта и „земното“ си кресло.
– Ако позволи другарят Фингер – с неприятна усмивка забеляза Стормър.
– Изобщо няма да го питаме – небрежно отговори Блотън.
– Да, но не сме си подготвили никаква зимнина. А онова, което те събраха…
– Ще стигне за всички… Втората възможност е да презимуваме в пещерата.
– Това вече не е много хубаво.
– Имаме гориво – ще ни бъде топло. „Кокосови орехи“ открихме и на полуострова. Има риба, зърно, зеленчуци…
– Ако даде другарят Фингер.
– Мистър Стормър! Ако ми пречите да говоря, ще бъда принуден лекичко да ви тупна с тоя камък по главата. И така, на второ място е проектът да презимуваме в пещерата. Третата възможност е „да търсим лятото“.
– И да се изложим на всякакви случайности… Хм… Млъквам.
– Да, така излагаме живота си на хиляди опасности. Това, разбира се, е крайна, рискована мярка. Ракетата е най-удобна. Нека тоя Ханс и другарите му мъкнат като мравки зърното в ракетата, „кокосовите орехи“, рибата, зеленчуците. В негово отсъствие ние просто ще влезем в ракетата и ще я завладеем.
– Без бой няма да мине – каза Стормър.
– Да, без бой, дори жесток бой, няма да мине. И колкото по-рано, толкова по-добре. Това трябва да свършва час по-скоро. Двувластието е недопустимо. Или ние, или те…
– Тогава защо спасихте Ханс и Винклер от шесторъките?
– Освен тях двамата имаше и други. А без Ханс и Винклер и другите можеха да загинат от шесторъките. Сега мостовете са разрушени, шесторъките не могат да минат залива. Ние сме осигурени с всичко необходимо и изобщо няма да имаме нужда от „плебеите“. Ако не пожелаят да ни служат, трябва да бъдат унищожени.
– Да убием всички плебеи? Кого по-точно?
– Ханс Фингер и Винклер.
– Ами Жак, Мери, пък и Цандер?
– Трябва да помислим не само за зимата, но и за по-далечното бъдеще. Без Ханс и Винклер другите не са опасни за нас. Цандер е полезен със знанията си. Ето например дрехите ни. Всички са износени. Ще се наложи да създадем тъкачно производство…
– Само че без машини! – извика Шнирер.
– Жак ще стане роб…
– А Мери? – попита Стормър.
– Мери ще ми стане жена – спокойно отговори лорд Блотън.
Елен изписка като мишка. Лейди Хинтън се олюля и шумно въздъхна. Пинч двусмислено изхихика, но Блотън така го погледна, че той потръпна и се измести по-навътре в пещерата.
– Време е вече да се отърсите от земните предразсъдъци. Има голяма вероятност да останем на Венера до края на живота си. Тук борбата с природата е изключително трудна. Ние не бива да намаляваме – нямам предвид вредни елементи като Ханс, – а да умножаваме нашите сили. Трябва да имаме жени и деца. Здрави, жизнеспособни. Не бива да разваляме расата с физически неравностойни бракове. Аз ще се оженя за Мери. Струва ми се, че мистър Уелър – той вече не е епископ – харесва госпожица Делкро. Вие, Стормър, сте още здрав мъж. На вас ще ви подхожда Амели.
– Но… – викна Пинч и се сви.
– Аз нямам намерение да се омъжвам – каза Амели.
– На Венера това не е наша лична работа, а обществено задължение. Мистър Пинч може да се ожени за Елен, но тази двойка едва ли ще има здрави деца. Е, а вие, бароне, ако искате, можете да вземете лейди Хинтън за жена. – Блотън гръмко се засмя.
Всички мълчаха като зашеметени. Очевидно само Уелър бе доволен от съдбата си и с прикрита радост поглеждаше своята „официална годеница“.
Заваля градушка. След известно време спря. Силният вятър разнесе мъглата. Слънцето се показа и започна да припича както през лятото. На полуострова при хамбарите със зърно се суетяха Ханс, Винклер, Мери, Жак и семейство Текер, свързало съдбата си с „плебеите“. Те насипваха зърното в чували, за да го пренесат в „ковчега“.
– Тия хора са родени само да се трудят – насмешливо каза Блотън.
– И Текерови са с тях!
– Може би заради бебето – застъпи се лейди Хинтън: лекарят продължаваше да я навестява.
– Гледайте! Гледайте! Какво есенно шествие! – възкликна Амели.
Цялото небе бе почерняло от ята прелетни птици. На отсрещния бряг, покрай гората, се нижеха стада от всевъзможни видове животни. Те се движеха с поразителна бързина. Климатичните особености на Венера бяха създали тези „сезонни бързоходци“.
– Какви странни същества! – продължи Амели. – От пръв поглед можеш да ги помислиш за някакви гигантски крака. Или хора на кокили. С два крака. Дебели, огромни. Ще прекрачат двуетажна къща. С късо туловище, доста мъничка глава, отпред се мяткат малки израстъци – „ръконоги“…
А ето полукамила-полуслон. С огромни мехове от двете страни! Вероятно в тях има натрупани запаси от мазнини и вода за всяко пътешествие. Каква скорост! Почти не се виждат краката им. Дори състезателен кон не може да ги стигне. Търкалят се змии, навити на гигантски обръчи, със стометрови крачки мерят земята сини „земемери“, като дълги експресни влакове се нижат стоножки.
Тича полуживотно-полуптица с дълги и тънки крака, помагайки си с „аеропланни криле“. Задминава го четиринога кавалерия животни с къса месеста опашка, глава на тапир и трикопитни предни крака, може би родоначалници на венерианските коне… Най-бързо се движат, задминавайки всички, някакви черни „вързопи“ – отдалече не може да се разбере що за животни са това. Скачат като бълхи. Всеки техен скок е стотина метра. Очите на Блотън пламнаха! Каква скорост! На подобна „сколопендра“ могат да се сместят всички „пътници“… Уви, няма такива ласа, няма такива здрави ръце, които да удържат тези живи автомобили със стотици конски сили…
– Есенен карнавал на зверовете – обади се Мадлен. – В Париж би направил същински фурор.
Наблюдаването на „карнавала“ бе прекъснато от оглушителен гръм. Скалите потрепериха, посипаха се камъни, на площадката пред пещерата плъзнаха пукнатини. С бесен грохот изригна огнен стълб. Огнени реки потекоха към Тихото заливче. Ханс и другарите му захвърлиха чувалите и хукнаха към пещерите. От земетръса можеше да се вдигне вълна, която да залее целия полуостров. Изригването продължи няколко часа. Ако не беше силният вятър, както и при предишните земетръси щяха да се задушат от серните пари. Цяла нощ се разтърсваше земята. Тътенът на вулкана заглушаваше и гръмотевиците, и шума на прибоя. Призори лавата започна да застива, но от нея все още лъхаше горещина. Ханс и другарите му, увили главите си с мъх, изтичаха при „хамбарите“. След един час застудя. Лавата бе изстинала. Тихото заливче вече не съществуваше. Дърветата бяха изгорели от потоците лава. Сега шесторъките лесно можеха да отидат на „плантациите“. Но гората беше пуста и безмълвна. Бяха изчезнали и ятата прелетни птици, и преселващите се животни, и шесторъките. Животът в тази част на планетата замираше.
Наближаваше зимата…
От: „Владетелят на света. Скок в нищото“, Избрани произведения - 3 том, Александър Беляев, изд. „Отечество“, София, 1989 г.
Снимка: Александър Беляев (1884-1942), bg.wikipedia.org
