„Опитите да се спаси този свят от най-лошите последици на собствената му бруталност могат да имат само временни резултати и са обречени да пропадат в по-далечна перспектива; всички хвърлени въжета могат лесно да бъдат огънати в още примки.“
Глобализацията
По думите на Джон Кавана от Вашингтонския институт за изследване на политиката:
„Глобализацията дава повече възможности на изключително богатите да правят пари по-бързо. Тези индивиди използват последните технологии, за да въртят по целия свят огромни суми пари изключително бързо и да спекулират още по-ефективно.“
За съжаление технологията няма влияние върху живота на бедните в света. Наистина глобализацията е парадокс: в същото време, когато тя е много изгодна за малцина, оставя встрани или маргинализира две трети от населението на света.
Както фолклорно би се изразило новото поколение от „просветените класи“, заченато в новия, прекрасен и монетаристки свят на капитала-номад, отварянето на шлюзите и взривяването на поддържаните от държавата язовирни стени ще направи свободно място за всеки в света. Според такива фолклористични вярвания свободата (най-вече на търговията и на движение на капитала) е парникът, в който богатството ще нараства по-бързо, отколкото когато и да било по-рано; а щом то е умножено, ще има повече за всеки един.
Беднотата на света - дали нова, или стара, наследена или създадена с компютрите - едва ли би разпознала своето място в тази фолклористична измислица. Медиите, пренасящи посланията, чрез които е станало установяването на световния пазар, не улесняват, а обратно, преустановяват обещания ефект на „тънката струйка надолу“. Нови съдби са родени, израснали и разцъфтели във виртуалната реалност, плътно изолирани от старомодната сурова действителност на бедните. Създаването на богатството е на път накрая да се еманципира от своите дългогодишни връзки - ограничаващи и досадни - с правенето на нещата, обработването на материалите, създаването на работни места и управлението на хората. Старите богаташи се нуждаят от бедните, които ги правят богати и ги съхраняват. Тази зависимост във всички времена е смекчавала конфликта на интересите и е полагала някакви усилия, макар напразни, да не ги пренебрегва съвсем. Богатите нови вече не се нуждаят от бедните. Най-сетне блаженството на абсолютната свобода е близко.
Лъжата за свободната търговия е добре прикрита; връзката между нарастващата мизерия и отчаянието на многото „заземените“ и новите свободи на подвижните малцина е трудно да се забележи в съобщенията, идващи от страните, които са оплетени в „глобализацията“. Изглежда, обратно, че двете явления принадлежат към различни светове, като всяко от тях си има свои собствени, съвсем различни причини. Никой никога не може да научи от съобщенията, че бързото обогатяване и бързото обедняване имат един и същ корен, че „заземеността“ на бедните е закономерен резултат от „глокализиращия“ натиск, какъвто е и новата простираща се до небето свобода на преуспяващите (както никой никога не е научил от социологическите анализи за Холокоста или за друг геноцид, макар че те са също „у дома си“ в модерното общество, подобно на повишаването на жизнения стандарт, на икономическия, технологическия и научния прогрес).
Както Р. Капушчински, един от най-забележителните хроникьори на съвременния живот, неотдавна обясни, ефективното прикритие се постига чрез три взаимносвързани уловки, последователно прилагани от медиите, които председателстват случайните припламвания (подобни на карнавални фойерверки) на публичния интерес в сценария, игран от „беднотата на света“.
Първо, новините за гладуващите - безспорно последната останала причина за прекъсване на всекидневното безразличие - като правило пристигат с емфатичното напомняне, че същите отдалечени земи, където хората „както ги виждаме по телевизията, умират от глад и болести, са „родното място“ на „Азиатските тигри“ - образец за възползващите се от новия и прекрасен начин, по който се правят нещата. Няма значение, че всичките „тигри“ заедно обхващат не повече от 1% от населението само на Азия. Те трябва да покажат това, което трябва да се докаже - че тъжната роля, отредена на гладните и мързеливите, е техен избор sui generis: алтернативите са достъпни, те са в ръцете им - но не са използвани поради липса на механизми или решителност. Подразбиращото се послание е, че бедните сами носят отговорността за своята съдба; че те биха могли, както това са направили „тигрите“, да изберат лесната плячка, която няма нищо общо с апетитите на тигрите.
Второ, новините са така написани и редактирани, че да редуцират проблема за бедността и обезправеността единствено до въпроса за глада. Тази стратегема постига два ефекта едновременно: действителният мащаб на глада е съкратен (800 милиона постоянно не се дохранват, а около 4 милиарда - две трети от населението на света - живеят в бедност) и задачата занапред се ограничава да се намери храна за гладните. Но както Капушчински отбелязва, такова представяне на проблема за бедността (пример може да се даде с едно от последните издания на Economist, където се анализира бедността в света под заглавието „Как да нахраним света“) „ужасно деградира и направо отрича човешкото в хората, на които ние, като че ли, искаме да помогнем“.
Приравняването на бедността към глада скрива много други, и то сложни страни на бедността - „ужасните условия на живот и подслон, болестите, неграмотността, агресията, разделянето на семействата, отслабването на социалните връзки, отсъствието на бъдеща перспектива и не продуктивността“ - нещастия, които не могат да бъдат излекувани с бисквити, обогатени с протеини и мляко на прах. Капучински си спомня пътуването през африканските градове и села и срещите си с деца, „които го молят не за хляб, вода, шоколад или играчки, а за химикалки, понеже ходят на училище, а нямат с какво да си записват уроците“.
Нека добавим, че всички асоциации на ужасяващите картини за гладуващи, както са представени от медиите, с разрушителността на труда и на трудовото място (т. е. с глобалните причини за локалната бедност) старателно се избягват. Хората биват показвани заедно в техния глад - но дори ако зрителите напрегнат зрението си, няма да видят никакво оръдие на труда, парче орна земя или глава на добитък в картината - и никой не говори за тях. Като че ли няма връзка между празнотата на обичайните увещания, отправени към бедните - „вземи и направи нещо“ - в свят, в който няма нужда от повече труд, особено в земите, където хората от екрана умират от глад, и играта на хората, предлагащи като на карнавал или на „благотворителен пазар“ отдушник за едва сдържания морален импулс. Богатите са глобални, мизерията е локална - но няма каузална връзка между двете; във всеки случай не в спектакъла на гладните и нахранването им.
Виктор Юго кара Enjolras, един от неговите герои, тъжно да изрече в момента преди своята смърт на една от многото барикади на XX в.: „Двадесети век ще бъде щастлив.“ Рене Пасет коментира, че както и е станало, същите технологии на нематериалното, които поддържаха това обещание, носеха в себе си същевременно неговото отрицание“, особено „когато то е свързано с неистовото уреждане на планетарна либерализация на обмена и движението на капитали.“ Технологиите, които преодоляват пространството и времето, се нуждаят от малко време, за да оголят и изпразнят пространството. Те правят капитала наистина глобален; те карат всички тези, които нито могат да следват, нито да спрат новите навици на капитала-номад, да наблюдават безпомощно изчерпването и изпразването на своите средства за живот и да се чудят откъде е могло да дойде пагубното въздействие. Глобалните пътешествия на финансовите ресурси може би са така нематериални, каквито са електронните мрежи, по които те пътешестват - но локалните следи от тези пътувания са мъчително осезаеми и действителни: обезлюдяване, разрушаване на локалните икономики, които някога са били в състояние да издържат своите обитатели, изключване на милиони хора, които не могат да участват в новата глобална икономика.
Трето, спектакълът от бедствия така, както е представен от медиите, също поддържа и усилва обичайното, всекидневно етическо безразличие в друг смисъл - не в смисъл на разтоварване на натрупаните запаси от морални чувства. Неговият дълготраен ефект е, че „развитата част от света се обвива с предпазната ризница от неангажираност и издига глобална Берлинска стена; всяка информация, идваща „оттам“, е картина за войни, убийства, наркотици, грабежи, заразни болести, бежанци и гладуващи; т. е. нещо, което ни заплашва“. Само рядко, неизменно с последващо мълчание и без връзка със сцените на граждански войни и избивания, чуваме за средствата за унищожаване, използвани за тази цел. Още по-рядко си напомняме, ако изобщо си напомняме, за това, което знаем, но предпочитаме да не говорим за него: че всички тези оръжия, използвани, за да направят от далечните отечества бойни полета, са били доставени от нашите фабрики за оръжия, ревниво пазещи своите счетоводни книги и горди със своята производителност и глобална конкурентоспособност - този източник на енергия за нашия собствен лелеян просперитет. Цялостният образ на насочената към себе си жестокост се утаява в общественото съзнание - представата за „главните улици“, за „забранените зони“ предписва огромно, увеличаващо се значение на подземния, чужд, нечовешки свят отвъд етиката и отвъд спасението. Опитите да се спаси този свят от най-лошите последици на собствената му бруталност могат да имат само временни резултати и са обречени да пропадат в по-далечна перспектива; всички хвърлени въжета могат лесно да бъдат огънати в още примки.
Съществува друга важна роля, която играе асоциирането на „далечните локални“, с убийствата, епидемиите и грабежите. Като се има предвид тяхната чудовищност, човек не може да не благодари на Бога, че ги е направил това, което са - далечните локални - и да се моли да си стоят там.
Желанието на гладните да отидат там, където храната е в изобилие, е това, което би следвало да се очаква от разумните човешки същества; да се оставят да действат според желанията си, е също нещо, което съвестта внушава, че е правилно и морално да се прави. Поради своята разумност, която не може да се отрече, и поради етическата си коректност рационалният и етически осъзнат свят се чувства унил пред лицето на перспективата на масовата миграция на бедните и гладните; така трудно е, без да се чувстваш виновен, да отречеш на бедните и гладните правото да отидат там, където храната е в изобилие; но вероятно е невъзможно да издигнеш убедителни разумни аргументи, доказващи, че тяхната миграция би била, за тях, неразумно решение. Предизвикателството е наистина страхотно: необходимо е да се отрича за другите същото онова право на свобода на движението, което се възхвалява като най- върховно постижение на глобализиращия се свят и като оправдание на неговия нарастващ просперитет...
Картините за безчовечността, която управлява страните, обитавани от вероятните мигранти, остават следователно в сила. Те усилват решимостта, за която няма разумни и етически аргументи, за да бъде поддържана. Те помагат да се запазят локалните като локални, а същевременно позволяват на глобалните да пътуват с чиста съвест.
От: „Глобализацията“, Зигмунт Бауман, изд. „Труд“, 2013 г.
Снимка: Зигмунт Бауман през 2011 г., bg.wikipedia.org
