Прекалената родителска любов
автор: Мариета Карталова
гост източник: Българска школа по психоанализа / Психология за родители
Всички обичаме децата родители, баби, дядовци, лели... и всеки по различен начин изразява това, което чувства. Но винаги връзката родител-дете е свещена. На децата си родителите посвещават значителна част от времето, енергията и средствата си, често пъти за сметка на собствените си интереси. Просто защото обичат децата си!
Любовта е чудо и вълшебство. Затова е най-малко странно да зададем въпроса: „Възможно ли е да обичаме прекалено много?" Всъщност, любовта не е проблемът – въпросът е как постъпват родителите в името на любовта?
За по-голяма част от родителите да обичаш прекалено е нормално. Но все пак те се отнасят към своите деца по различен начин – всеки според своите разбирания,усещания и амбиции. Накратко, най-разпространените начини за отношение са:
* Родители, които прекалено предпазват децата си – те не успяват да забележат кога децата им са способни и компетентни. Прекалената им защита може да е причина техните деца да станат плахи и нервни, що се отнася до собствените им способности.
* Родители-спасители - „Те са просто деца." - казват тези родители. А накрая са учудени, защо същите тези деца не умеят да поемат отговорност за каквото и да е.
* Всичко е позволено – понякога родителите са убедени, че децата имат нужда от пространство, в което да се развиват. Но тези деца не изграждат у себе си самодисциплина, самоконтрол и не умеят да зачитат другите.
* Прекомерен контрол – той е измамен. Децата проявяват неблагодарност и прибягват до съпротива или подлост, но родителите често избират прекомерния контрол, защото мислят, че единствената друга алтернатива е прекомерната либералност.
* Родители, които отстъпват, когато децата хленчат, увещават, плачат или правят сцени – децата усещат кога могат да постигнат своето и кога не, и много умело го използват в своя полза.
* Родители, които прекалено често взимат решения вместо децата си, казвайки, че ги предпазват от грешки – а всъщност, когато децата правят грешки, имат възможност да се поучат от тях. Родителите могат да окуражават децата си, като им помагат да анализират последиците от техните решения и да извличат поука.
* Неоснователни очаквания – прекалено амбициозни родители, които не осъзнават, че собствените им деца си мислят, че за да ги обичат, им се поставят условия, вместо да ги окуражат да се развиват по свой собствен път.
* Родители, които не очакват от децата си да допринасят с нещо за семейството – те трябва да осъзнаят, че децата имат много по-голямо желание да сътрудничат, ако ги включат в дейности по решаване на проблемите. Така те усвояват и важни умения за живота, поражда се чувство за принадлежност, връзка, доверие и сътрудничество.
* Родители, които превъзнасят децата си, за да им създават високо самочувствие – те не осъзнават, че прекомерните похвали създават пристрастени към одобрение, вместо уверени млади творци. Тези деца при всяка последвала критика рушат това самочувствие, което е изградено или се отнасят с пренебрежение към другите, защото им е насадено усещането, че те са съвършени.
* Родители, които водят битките вместо децата си – децата на този тип родители се научават, че не е необходимо да са отговорни.
* Родители, които позволяват на децата да командват вкъщи - илюзиите се разбиват, когато те откриват, че в крайна сметка децата им не са истински щастливи.
* Родители, които си въобразяват, че знаят кой какъв трябва да стане – дали те наистина обичат децата си заради тях самите или заради личностите, които се надяват, децата им да станат един ден? Или те имат собствени неизпълнени амбиции и мечти, които искат да видят реализирани от тяхното потомство?
Накратко може да се определи следната дефиниция на прекалената обич: действия, извършени в името на любовта, които не са от полза на децата.
Важно е да се знае, че разбирането на дългосрочните резултати от постъпките ни днес, ще ни помогне да вземем решения, които за момента може да бъдат възприети като липса на обич, но които ще бъдат от огромна полза за нашите деца. Родителите, които обичат прекалено, имат много добри намерения, но те не водят до желаните резултати. Когато прекалено предпазват или спасяват децата си /за да ги защитят от трудните ситуации и наранени чувства/, ги водят към убеждението, че на са способни и упорити при решаване на проблеми. Много трябва да се внимава да не се стига от една крайност в друга. Когато има прекомерен родителски контрол /от обич/, децата стигат до убеждението, че ги ценят само, ако се харесват на другите, или ако отговарят на чуждите очаквания. Има много начини да се обича прекалено и понякога родителите ги смесват, като в един момент позволяват всичко, а в следващия упражняват прекомерен контрол.
Родителите реагират емоционално или по навик,просто не мислят за последствията в перспектива. Но те никога не трябва да забравят дългосрочните резултати – на какво искат да научат децата си и какви личности ще изградят в бъдеще.
Има няколко разумни начина да помогнем на децата да научат важни уроци от живота:
* рефлективното слушане – да се слуша без да се изразява мнение, за да се потвърдят чувствата на детето, като се повтаря всичко, което то казва, докато то се почувства разбрано.
* чрез въпросите какво, защо, как. Това са въпроси на любопитството и не би трябвало да се задават, ако наистина не сме любопитни за това, което мисли детето.
Отношението и тонът на гласа ни са ключовете за ефикасността на този възпитателен инструмент. Също така, можем да нахвърляме идеи за решения, в които участва детето – то да състави различни варианти, които да му помогнат да измисли какво да направи. След като разгледа няколко възможности, то само да реши как да постъпи. Нахвърлянето на идеи е резултатно само, ако детето е активно ангажирано в процеса, а после избира най-подходящата за него идея.
Обикновено родителите при определени ситуации е по-лесно да отстъпят, но задоволяването на капризите е лоша проява на обич към децата. Когато децата се възпитават прекалено либерално или се глезят, на тях им се отнема възможността да развиват много от важните житейски умения, като издръжливост, търпение, зачитане на другите и умения за справяне с проблемите. Те не развиват смелостта и самоувереността, които добиват като се научат, че могат да преживеят разочарованията и да се освободят от грешките сами, без чужда помощ или /в случай, че ги наказват или им „четат конско" за всяка грешка/ от това да им се позволи да се учат от грешките си, в едно подкрепящо обкръжение, без намесата на възрастните.
Когато децата са наказвани или спасявани от грешките, те развиват по-малко способности и желание да се учат от тях и е възможно да посветят своята значителна енергия на противопоставяне на възрастните. Родителите могат да подкрепят, докато децата се поучат от грешките си и дори да им помогнат при анализирането на последиците от техния избор. Те могат да съчувстват, без да спасяват, могат да изградят вяра в децата си да се справят с каквито и да било проблеми.
Повечето родители не осъзнават, че децата им винаги вземат решения, които засягат бъдещето им поведение. Децата нямат съзнателна представа, че вземат решения, но при все това го правят. Те взимат решения според начина, по който техните родители се отнасят към тях, както и на база на житейския си опит. Вземането под внимание на дългосрочните резултати при мигновени родителски решения е трудно да се постигне. Много родители не успяват да разпознаят крайностите в техните собствени родителски методи, защото се прехвърлят от една грешка на друга толкова често, че това им създава чувство на уравновесеност.
Ето възможните дългосрочни вреди от прекомерната либералност:
1. Разглезени деца, които са убедени, че „Светът е длъжен да ме изхранва."
2. Зависими деца, които вярват, че „Любовта означава да накарам другите да се грижат за мен. Не мога да се грижа за себе си."
3. Деца, които смятат, че са неадекватни: „Аз не съм способен човек." / Как биха могли да са на различно мнение, ако рядко е трябвало да решават проблеми или да усвояват възгледи и умения, необходими, за да се съвземат от претърпян неуспех/.
А възможните дългосрочни вреди от прекомерния контрол са:
1. Бунтуващите се деца, които решават, че единствения начин да съхранят личността си, е или като правят обратното на исканото от тях, или като се преструват, че изпълняват казаното, дебнейки да не бъдат забелязани, за да правят онова, което искат.
2. Отмъстителни деца, които си връщат за почувстваната болка и обезсърчение и, които често сами си причиняват страдания /като напускат училище или чрез други крайно деструктивни актове/.
3. Пасивни деца – зависими от нечие одобрение, които вярват, че стуват нещо, само ако някой друг им го каже.
Прекалената либералност и прекомерния контрол представляват двете крайности на прекалената любов. Родителите често наблягат на прекомерния контрол, защото се страхуват, че родителския авторитет и позиция ще бъдат компрометирани, ако децата им не се подчиняват за всяко нещо. Други родители упражняват строг контрол, защото се опитват да предпазят децата си от допускането на едни и същи грешки. Една промяна в родителския маниер почти винаги ражда промяна в поведението на децата.
Рудолф Дрейкърс смята, че тайната на разумните родителски грижи са „грижи, които се полагат с уважение, които насърчават и са ефективни същевременно в добротата и строгостта. Добротата показва уважение към детето, а строгостта показва уважение към това, което трябва да бъде направено. Една от най-големите прояви на обич е родителят да осигури такова възпитание на детето, което учи на житейски умения и изгражда способност за мислене."
Съществената част от възпитанието с любов е способността да определяме разумни ограничения. Самите деца признават, че имат нужда от ограничения. Поставянето им е по-ефективно, когато е направено с щадящо достойнството отношение и уважение към всички участници, вместо с авторитарно отношение.
Две неща трябва да се вземат под внимание:
1. Да не се забравя дългосрочното предназначение и цел на ограниченията. Ограниченията са необходими, за да подобрят живота на децата и на родителите. Но, ограниченията са благоприятни за децата, само когато са предназначени да учат на важни умения за живота – самодисциплина, отговорност, взаимопомощ, обществени интереси и умения за решаване на проблеми.
2. Отношението, скрито зад това, което се прави, е много по-важно от това, което правите. Поставянето на ограничения е по-ефективно, когато е направено с едно запазващо достойнството отношение и уважение към всички участници, вместо с авторитарно, властническо поведение. Ключът към такова отношение е включването на детето в създаването на ограничения винаги, когато е възможно.
Част от поставянето на изисквания към децата включва възпитаването на морални ценности и духовност. Това възпитание не е само част от разумната любов, но е и съществено за нормалното изграждане на личността. Поставянето на разумни граници, осигуряването на изисквания и ангажирането на децата в процеса на решаване на проблемите са едни от най-големите прояви на любов, която родителите могат да извършат.
Лично аз все още не съм родител, но много бих искала, когато това стане, да съумея да открия най-добрия начин да обичам и възпитавам детето си така, че то да притежава качествата, които са важни за щастието и успехите му. Един ден, когато моето дете ще е вече личност, готова за своя собствен живот – да мога да кажа:
"Аз обичам детето си и съм разумен родител!"
