Когато някога ми се роди син, ще правя всичко различно. Още докато е на 5 годинки, ще му говоря: „Миличък, не си длъжен да ставаш инженер. Не се поти да учиш за юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато пораснеш. Искаш да бъдеш патоанатом? Защо не! Футболен коментатор? Давай! Клоун в мола? Отличен избор!".
В началото на 30-те си години, той ще дойде при мен – потен, оплешивяващ клоун, с размазан грим по лицето и ще ми каже: „На 30 съм, мамо! Клоун в мола! Такъв живот ли искаше за мен? Какво си мислеше, когато ми казваше, че доброто образование не е задължително? Какво очакваше, мамо, когато вместо да ме караш да си решавам задачите, ми позволяваше да играя безпаметно навън с момчетата?!".
А аз ще отвърна: „Мило момче, единственото което исках е, да се съобразявам с теб, да не те притискам и задължавам! Ти не обичаше математиката, а обичаше да си играеш. Оставих те да правиш онова, което обичаш". А той ще каже: „Аз не знаех до какво ще доведе всичко това, бях дете – как можех да реша сам, кое е добро за мен?! А ти..., ти ми провали живота!"
Тогава ще го погледна в очите и ще му кажа: „Така ли мислиш?. На тоя свят има два вида хора – едните живеят, а вторите - търсят виновни за живота си. Ако не разбираш това, значи си идиот!". Или пък не – ще се разплача и ще го прегърна, опустошена повече и от него самия.
Или пък друг сценарий.
Когато някога ми се роди син, ще постъпя по съвсем различен начин. Ще му говоря натъртено още докато е на 5: „Не бъди идиот, Жоро, мисли за бъдещето! Учи математика, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център!".
На 30, Жоро ще дойде при мен - дебел програмист с дълбоки сенки под очите и ще ми каже: „Мамо, на 30 години съм! Работя в Google – по 20 часа на ден. Нямам семейство, самотен съм. Какво си въобразяваше, мамо, когато ми казваше, че престижната работа ще ме направи щастлив? Какво искаше да постигнеш, когато ме заставяше да решавам задачи от сутрин до вечер и не разбрах какво значи да имам нормално детство?!"
А аз ще отвърна: „Скъпи, но аз исках ти да получиш най-доброто образование! Исках да имаш златни възможности, сине!". А той ще каже: „Нека вървят на майната си всички тия възможности, когато съм нещастен, мамо! Като минавам покрай клоуните в мола – завиждам им – те са щастливи! И аз можех да бъда на тяхно място, но ти..., ти ми провали живота!".
Тогава аз ще стана, ще го погледна прямо и ще му кажа: „Така ли? Има два типа хора – едните живеят, а останалите през цялото време се оплакват. И ако ти не разбираш това, значи си глупак!". Или пък не - просто ще го хвана за ръката и от цялото си сърце ще го помоля да ми прости.
Или пък нека бъде другояче.
Когато някой ден ми се роди син, ще постъпя съвсем различно. Още докато е на 5, ще го уверявам: „Аз не съм тук, за да те уверявам в нещо. Тук съм единствено, за да те обичам! Иди при баща си, миличък - моли него, искай съвети от него, не искам аз да съм виновна за нещо".
На 30 години, синът ми ще дойде при мен – задъхващ се истеричен режисьор с тъжен поглед и ще ми каже: „На 30 години съм! И точно от толкова време се опитвам да привлека вниманието ти, мамо! Посветих ти 10 филма и 5 спектакъла. Книга написах за тебе, мамо. Но струва ми се, че на теб ти е абсолютно безразлично. Защо никога не изказваш своето мнение, мамо? Защо никога не съм чувал твоите мисли? Защо винаги ме отблъскваше и ме пращаше при баща ми?
А аз ще му кажа: „Скъпи, не исках да взимам решения вместо теб. Аз просто те обичах, а за съвети в нашия дом си имахме татко – твоя татко". А той ще отвърне: „Не ми пука за неговите съвети, ако аз съм питал тебе, мамо! Цял живот търсех твоето внимание, готов бях да дам всичко, да се лиша от всичко, само и само поне веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, своята дистанцираност, ти провали живота ми!".
Тогава аз ще стана, ще отида до него и ще погледна в очите му: „Знаеш ли.., на света има да типа хора – едните живеят, а останалите цял живот чакат нещо. И ако ти не разбираш това, значи е безнадеждно!". Или пък не – ще му кажа, че тази жена от неговите филми е много по-добра от мен и съжалявам, че никога не съм била като нея. Наистина съжалявам...
Това е хипотетична теория за нашия майчински перфекционизъм. Стремежът да бъдем идеални майки – постижимо ли е това, нужно ли е? Кому и на каква цена? Силата на майчинството е там, където докосва най-чувствителните струни в душите на децата.
По материал на Светлана Хмель, adme.ru
Превод и адаптация: WEBStage.bg
Снимка: gladpictures.com