Наказанието е следствие от някакво провинение, то е възмездие за сторена вина
Малко са хората, които нямат спомен да са наказвани в детските си години – повечето имат такъв. Някои може би са седели в ъгъла на стаята с високо вдигнати ръце, други са били бити, на трети са забранявали любимите неща и т.н. Тогава всеки е бил недоволен от своите родители и си е обещавал да не бъде като тях. А какво става, когато той стане родител? Чуди се какви санкции да предприеме, за да се справи със своето дете. Колебае се каква мярка за дисциплина при какво поведение е ефективна. Не е лесно да си родител, защото възпитанието и формирането на детето като личност е труден и продължителен процес. В семейството детето се научава как да изразява своите чувства, да проявява толерантност, обич, съчувствие. Тук то възприема първите уроци по нетърпимост, злоба, лъжа, омраза и агресия. Тук то се научава и на навици. Т.е. с раждането си всяко дете е принудено да влезе в рамки, които самото то не избира. Как става това? Имали готова рецепта или всеки родител сам избира как да дисциплинира своето дете.
Но какво е това дисциплина?
Според мен, дисциплина е обучение на детския ум и характер чрез всички видове общувания.
Някои смятат, че дисциплината значи наказание, но това е грешка. Родители с абсолютно либерален стил на поведение, при който липсват поставени изисквания, объркват емоционално децата си и това ги прави безотговорни. И в двата стила това води до тревожност, до проблеми и затруднения в общуването с тези деца.
Не бива да се пренебрегват и най-малките провинения на децата и да "се гледа през пръсти на неразумието им", но как да ги убеждаваме в това, че някои неща са забранени. Може би трябва да се съчетават любезност и твърдост. Любезността включва обич, оптимизъм, стремеж да не се насажда страх и безпокойство. Твърдостта включва изисквания и последователност. Твърдостта не значи грубост или липса на гъвкавост. Тя трябва да е съобразена с възрастта, способностите и зрелостта на детето.
Много често децата правят бели от чисто любопитство, от желание да опознаят света около тях, да видят реакцията на родителя, търсейки вниманието му. Тогава ядосаният родител излива гнева си върху провинилото се дете – крясъци, обиди, закани, наказания или бой. Поради страх детето може да се накара да прави или да не прави нещо, но с това може да се накърни достойнството му.
Имах съученици, които трепереха от страх, че ще бъдат бити вкъщи, ако получат по-слаба оценка. Питах се дали не преувеличават, но на следващия ден виждах синини по очите или бузите им и тогава се убеждавах в думите им. Възмущавах се тогава, а и сега упреквам такива родители, защото телесното наказание е малтретиране, то води до телесни повреди на организма, то дехуманизира, унижава личността. Тези деца стават по-агресивни, усещат отчуждение от родителите си, а в душите им се таят страх и болка.
Други съученици споделяха, че родителите им ги наказват с лишаване от любими за тях неща – игри, забавления, излизания, Интернет и т.н. Това за мен е по-приемлив начин на наказание.
Сигурна съм, че понякога наказанията са необходими, но те не трябва да са първото, а последното средство. Според мен условията на живот в "капан от забрани и ограничения" още от ранна детска възраст влияят отрицателно върху психическото и социално развитие на детето.
Смятам, че доброто поведение може да се изисква от детето първо с молби. Ако те не помогнат, тогава нека се приложи строго мъмрене, по време на което внимателно да се разясни грозната постъпка, без нерви и грубости, а с търпение и мирен тон. Мисля, че при по-тежки „провинения" спокойната реакция и добрия тон са по-ефикасни, отколкото нервните изблици и наказания. Ако се повторят тези постъпки по-добре е да се потърси причината за тях, отколкото да се решават чрез някакви „санкции". Убедена съм в полезността на добрия тон и малките наказания. Видът и мярката трябва да се избират внимателно в зависимост от възприемчивостта на детето, степента на осъзнаване на вината, от компетентността на родителя, способността да регулира гнева си, възприемане на детската обич и др.
Но има и такива родители, които по човешки са изчерпили всички възможни средства за въздействие и въпреки това на са успели да склонят към послушание порасналите си деца. Какво са изпуснали? Може би не са съумели да обединят любовта към децата и мъдростта при общуването с тях. Нима агресивното поведение на детето не е вик за помощ, за крещяща нужда от внимание.
Детето трябва да се научи да регулира поведението си в зависимост от емоционалното отношение към него. Различните степени на "доволен съм" и на "не съм доволен от теб" биха дали огромни възможности за одобрение или не на поведението на детето. Най-бързо и лесно се реагира с наказание. Но защо да се бърза? Кой ни гони? Може би, ако дадем време на себе си, ще реагираме по-мъдро. Децата са цветята на света и като такива се нуждаят от слънце, любов, нежност, но заедно с това и от живителна влага – вразумения и наставления, и в никакъв случай бой.
Но може ли да се възпитава без наказания? Разбира се, че ДА. На всяка възраст има какво да се каже на детето като на разумен човек, стига да го считаме за такъв. Нека спечелим любовта му то да се чувства обичано, да зачитаме свободната му воля и да го възприемаме като самостоятелна личност.
Автор: Саша Иванова
Източник партньор: Българска школа по психоанализа
Снимки: nydailynews.com, thedailybeast.com
