Могат ли децата да бъдат заложници на родителските страхове?
Хелън Гулдберг
превод: Десислава Андреева
източник: Бългаска школа по психоанализа
Не е лесно да си родител в днешно време. Постоянно се наблюдават отправени критики, че детето не е обгрижвано по правилния начин и не му е обръщано достатъчно внимание или, че не е предпазвано от нарастващия списък с опасности. В момента се отправят и обвинения, относно прекаленото обгрижване на децата, правейки ги зависими и несамостоятелни.
Наскоро в английското списание "Children's Society" се публикува доклад на тема "Проучване на доброто детство", който предизвика скандал с твърденията, че децата са заложници на страховете на родителите. Статията твърди, че родителите отказват на децата свободата да се разхождат с приятели; свобода, която нас самите ни радваше. "Играта е от съществено значение", посочва докладът, "защото им позволява да упражняват наученото, да укрепват приятелствата и да се справят с проблемите". Това означава, че има възможност да се играе далеч от надзора на възрастните. Въпреки това, през 2003 година, според проучване на "Плей Ингланд", компания, спонсорирана от Националното бюро за децата, манифистира, че те трябва да имат добри и достъпни места за игра. Оказва се, че 67% от децата на възраст 8-10 години и 24% от 11-15 годишните никога не са били сами в парк или магазин.
Проучване, поръчано от "Children's Society", открива, че 43% от възрастните казват на децата си да не излизат сами навън, докато не станат на 14 години. Друго изследване открива, че през 1970 година децата на около 9 години имат правото да се разхождат на разстояние средно от 840 метра от тяхната къща. През 1997 това е намалено на 280 метра.
Боб Райтемайър, изпълнителен директор на "The Children's Society", предупреждава: "Ако прекрачим границата към прекалената загриженост и не позволим на децата си да изследват, играят, да бъдат с техните връстници или с деца на друга възраст, по-късно ще разберем въздействието на нашето поведение, от начина, по който гледат на обществото и социалното общуване."
Така че дали родителите не ограничават свободата на децата, необходима за тяхното израстване и развитие, поглъщайки вниманието им чрез своята любов? Доста вероятно е, но можем ли да ги обвиняваме за това? Самите те непрекъснато са заливани от предупреждения какво може да се случи с детето, ако не се наглежда през цялото време.
Сега, когато се приема, че родителските страхове са преувеличени, обвинителната тенденция, отбелязана в медиите, трябва да отговаря на много въпроси. Без съмнение родителските страхове са изострени от безмилостния доклад за изчезването на Мадлин Маккан и по-ранното разкриване на убийството на Холи Уелс и Джесика Чапман през 2002 година, както и отвличането и убийството на Сара Пейн през 2000 година. Наред с това, има чести съобщения в медиите за нарастващата епидемия от убийства на деца, опасността от насилие и това, как по-големите "буйни тинейджъри" се забавляват. Всичко това, без съмнение, допринася за усещането, че светът е опасно място за децата. Въпреки това, медиите не могат да поемат цялата вина за ситуацията. Правителството и спонсорирани от него благотворителни организации са направили много повече от полагащия им се дял да всяват паника. Нека да разгледаме спонсорираната от правителството програма "Child Safety Week". Както посочих през 2001 година, информацията, съобщена от организацията през тази година е "задавянето с храна или отравянето с перилен препарат, както и падането през прозореца или удавяне в градинските езера... представляват риск за детето" (вж. безопасността на детето крие свои опасности, от Хелън Гулдберг). Посланието на тазгодишната седмица на безопасността на детето е "Безопасност на децата, здравословен начин на живот. Предай нататък.", защото, разбира се, родителите не знаят какво е добро за децата им. Когато постоянно им се напомня колко уязвими са те, не е учудващо, че се забравя колко издръжливи, изобретателен и способни могат да бъдат, ако им се дава възможност да допускат грешки и да се учат от тях.
Американският социален работник и семеен терапевт Майкъл Унгар споделя: "Възрастните са готови на всичко, за да защитят децата от опита на провал, а те трябва да растат здрави." От работата си с проблемни тинейджъри Унгар е убеден, че трябва да се дават по-големи възможности за поемане на риск, както и на отговорности. От опита си с децата, с които работи, независимо дали са израснали с преимущества или не, извежда, че всички те искат повече приключения и отговорности. "И двете са съпътствани от голяма доза поемане на риск и често не са предоставяни в семействата, защото общността предпазва прекалено много децата за тяхно добро." - споделя той.
Британското правителство, както и различните правителствени агенции също предупреждават за необходимостта от предотвратяване на различни опасности. Те също имат ключова роля в подкопаването и дори разрушаването на вярата на родителите в други възрастни, извън семейството. Според обсъждан законопроект, става задължително за всеки възрастен, който е бил в контакт с дете по време на работния ден, да подлежи на полицейска проверка. Посланието гласи: "Не се доверявайте на всеки възрастен, тъй като те могат да навредят или злоупотребят с детето." Не е учудващо защо родителите не пускат децата да играят без надзор в парка.
Много често днес се приема, че родител, който не пуска детето навън е лош настойник. Саймън Кон, отговорник по проучванията към шотландския местен орден, както и директор на компанията "Generation Youth Issues" казва: "това е основата, върху която много правителства се развиват... Почти всички спонсорирани организации имат за цел да махнат децата от улицата. Иронично, нали? В името на борбата с противообществените прояви хората, на позиция като моята, са натоварени да действат като във филма "Chitty Chitty Bang Bang" със задача да изкарат децата от улицата - място, където се научават да се социализират."
От една страна, работниците трябва да махнат децата от публичните места, а от друга, родителите са порицавани, че не им позволяват да излизат сами. Това говори много за объркания подход днес.
Очевидно е, че не само възрастните са заплаха за децата. Другите деца също са фактор, споделят родители. Представителите на правителството, училищните синдикати и медиите предупреждават за опасност от тормоз, който може да увреди детето за цял живот, правейки го социално неподходящ и депресивен възрастен. В резултат от него преподавателите са насърчавани да се намесват във всеки конфликт на децата. Все повече и повече детските дейности, като ругатни или групови отхвърляния, се смесват с актовете на насилие, като пример за тормоз, засегнат в училищата.
Националната асоциация на директорите съветва учителите да вземат под внимание думите на детето, което е обект за тормоз - отчасти, за да не бъде предявен иск за не предприемането на действия. Едно от най-скъпите британски основни училища - "Томас Дийкън Сити" в Питърбъро, е построено без детска площадка. Персоналът твърди, че това ще предотврати ситуациите, в които учениците могат да станат жертва на тормоз. Майлс Делап, ръководител на проекта в академията казва: "За едно училище с такъв размер, училищният двор трябва да е с огромни размери, който не може да се контролира. Премахвайки неконтролируемото място, намаляваме вероятността от насилие и тормоз."
Не е за вярване. Заради паниката относно тормоза днес, училището ограничава възможността на децата да играят свободно - място, където завързват контакти и развиват личностните си умения- в името на предпазването им от тормоз. Такава стратегия най-вероятно е много по-опасна за децата, отколкото непостоянните аргументи или дори нанасянето на удар.
За щастие училищата, премахващи почивката, не са много, но тези междучасия са подкопани от наблюдаващия се тормоз. В повечето учебни заведения възрастните поставят охрана през цялото време, за да са сигурни, че децата не са изложени на опасност. Но дали е наложително те да се включват и да решават всеки конфликт? Създавайки нулев толеранс в подхода с конфликтите, дали не пречим на децата да добиват собствен опит, да се развиват? Петър Блатчфорд, професор по психология в педагогическия институт в Лондон, посочва, че някои подигравки имат социална цел. Той казва, че помагат "да се обозначи границата... определи и укрепне приятелството, показват яснотата в социалния дискурс и желанието за статус. Учениците показват, че развитите умения могат да бъдат изисквани при определяне на дразнимостта с определени хора."
Изследване на "Общество на децата" откри, в отговор на въпроса "Ако имаш проблем, с кой би разговарял?", че 46% от децата ще потърсят приятел, а само 35% - родител. Изследването заключава: "Дружбата с приятели помага на децата да развият чувство на социална принадлежност и идентичност, както и да развият "ежедневния си морал", чрез отношението си към другите." Авторът твърди в едно от заявленията си, че трябва да се преобразува целта на обучение, вземайки предвид важността на приятелството за децата и трениране на учителите в оглед на "способността да провокират съдружие и приятелство между студентите." Тук се пропуска най-важното: децата не могат да бъдат обучавани на теория как да имат приятели. Това става в свободната игра - по време на конфликти и сътрудничество, когато имат възможност да развиват и изграждат приятелства чрез доверие.
Изследователи са открили, че между приятелите се наблюдават повече конфликти, отколкото при ученици, по принцип. Децата използват дружбата, за да изследват границите и да откриват какво е подходящото поведение. Когато се наложи да взема четиригодишната си племенница Мая от детската градина, при посещението ми в Норвегия миналата седмица, я помолих да се запозная с най-добрата й приятелка Ирен. Детето твърдо отказа, защото те били "uvenner" (норвежката дума, че не са приятели). Очевидно Ирен е хвърлила два камъка на Мая и, когато Мая върнала камъните, Ирен решила, че вече не иска да са приятели. Разбира се, Мая определя цялата ситуация като нечестна, защото тя дори не е хвърлила камъка. След като приключихме 10 минутната си обиколка из детската градина, Ирен подари букет от глухарчета на Мая и те станаха отново приятелки. Детската учителка сподели, че често се скарват, но винаги се сдобряват накрая. Децата често влизат в спорове със своите приятели - диспути, които могат да бъдат много по-разстройващи от спречкването между Мая и Ирен, но чрез тях изграждат по-добро разбиране за това, какво могат да очакват от другия. Така че създаването на приятелства по време на детството включва както интимност и доверие, така и напрежение и конфликти.
Разбираемо е, че възрастните искат да се намесят, когато усетят, че децата имат лошо държание, но не може да бъдат добри през цялото време. Разбира се, родителите трябва да поставят граници и, когато видят, че то е уплашено от поведението на връстниците си, е необходимо да се намесят. Границите трябва да са много внимателно поставени, така че предимствата на играта да не се нарушават. Тим Гил, писател и консултант по детското развитие, директор на "Children's Play Council", съветва: "Един от проблемите на възрастните е, че детската игра невинаги съдържа хубави неща, като правене на пясъчни замъци или вземане на шоколадови бисквити. Понякога е просто да разрушиш замъка на някого, да се сбориш или да откраднеш бисквитите му. Играта включва всички тези емоции, а не само онези, които ние приемаме като позитивни и нормални."
Според Гил, децата могат да се научат да изразяват чувства и да ги разпознават в другите, както и да разберат разликата между привидния гняв и истинския гняв - ако им се даде шанс да ги изпитат. Голяма част от това, което възрастните разбират като лошо поведение, е просто експериментиране на децата и усвояване на тези умения. Възрастните трябва да разберат, че конфликтите на интереси са неизбежни, както тези при възрастните. Децата са, разбира се, не толкова сложни при разрешаването на конфликти, както възрастните и следователно, те трябва да натрупат опит, който ще им помогне да развият социалните си умения.
За тези, които са загрижени за благосъстоянието на днешните деца, бих казал: нека спрем да даваме опит на родителите, порицавайки ги за всичко, което правят. Би било по-конструктивно да се противопоставим на всички инициативи, които са често ръководени от правителството, и които подкопават доверието ни в другите възрастни и деца.