„Как да накараме юношата да уважава правилата, когато ние самите ги накърняваме?“
Д-р Патрик Деларош е медицински директор на терапевтична институция за юноши и се занимава с проблемите на тинейджърите повече от 30 години. Написал поредица книги, предназначени за родители и възпитатели.
Заместник-председател е на Асоциацията за психоаналитично формиране и Фройдистки изследвания – „Espace analytique“ – Париж, основател е на Институт за психоаналитични изследвания на юношеството „Bachelier“ – Париж, директор на дневен център за деца в Париж и консултант в детско-юношеската психиатрия на Салпетриер – прочутата болница, в която са практикували Шарко и Фройд.
Д-р Деларош бе един от организаторите и участниците в първия Българо-френски конгрес по психоанализа проведен в края на миналия век.
Произхождайки от латинското vis (сила), насилието дължи лошата си репутация на принудата, която упражнява върху другия, принуда, която в изнасилването намира несъмнено най-пълната си репрезентация. Тази сексуална страна на насилието се открива също в садизма, който е основата на неограниченото насилие, отричащо другия.
Има всъщност много видове насилия: физическо и словесно, законно и незаконно, видимо и невидимо и пр, тези разностранни насилия са обвързани в реципрочни отношения: физическото насилие може да повлече след себе си вербално насилие, законното насилие да причини незаконно такова, невидимото и прикрито насилие – едно видимо и очевидно насилие. Обратното е също възможно.
Не е ли домашното насилие на юношата резултат от едно фино притискане, което му отнема минималното пространство, от което той се нуждае? Това е хипотезата, която формулирам, когато говоря за опасностите от натрапването.
И без да се стига чак дотук, ако вземем една обикновена форма на словесно насилие, дори зараждането на нови чувства на омраза, не са ли те често йената за прекомерно голямата близост?
Нужно ли е също да утвърждаваме някои принципи – известна форма на насилие е осъдителна, разбира се, но преди да я осъдим трябва все пак да разберем причинността и преди да поставим граници пред юношата, да проучим дали ние самите не сме ги надхвърлили. Само при това условие родителите ще спечелят отново уважението, което всъщност юношата предпочита да им дължи. Добре разбраният авторитет не се състои в това да се потиска, а да се поддържат условията на взаимното уважение.
ИЗКУШЕНИЕТО ОТ НАТРАПВАНЕ ПОРАДИ ЛИПСА НА АВТОРИТЕТ
Натрапването се състои в това да се намесваш в интимното пространство на някого, без да имаш такова право. Но тази дефиниция трудно дава представа за ставащото в семейството. Как да говорим за право тогава, когато за гражданското право семейството е място, в което царува неправото, място, настрана от правилата на закона… в рамките, в които, нужно ли е да уточняваме – всичко се случва добре? Семейството не е демокрация, ръководена от мажоритарния избор, поради простото основание, че неговите членове не са равнопоставени.
Когато децата настойчиво искат демокрация вкъщи, това има комичен ефект, защото наяве излиза една истина: властта на родителите е неограничена. Някои родители се натъжават от това, търсят непрекъснато мнението на децата си, консултират се с тях за името на по-малкото братче или сестриче, но това обезщетение е по-лошо от бедата, която се предполага, че предотвратява.
Разбира се, от неограничеността до злоупотребата има само една лесна за преминаване стъпка. Ето защо властта на родителите може да бъде най-доброто и най-лошото нещо. Приложена грубо, без тънко диференциране, тя има за последица да настройва юношата и да произвежда обратното на онова, което се очаква.
Оставката на родителите от мисията им е още по-опасна: тя докарва след себе си провокативни поведения, пораждащи тревога, а те на свой ред благоприятстват преминаването към действие.
Натрапването, обикновено майчиното, е едно от тях и намира своето „оправдание“ в поведението на юношата. Впрочем тук е и цялата разлика с децата, защото натрапването се понася много по-зле от юношите. Те с пълно право съзират в него непоносим опит за завземане на личния им живот. И е благоприятно, когато протестират: един отказ би бил с много по-тежки последици.
Съобразно със зараждането на емоционалния и сексуален живот на възрастен у него, юношата изпитва натрапването като насилие без име. Въпросното насилие може даже да предхожда (или да забранява) това ново зараждащо се битие. Както го изказва един от юношите, които ще цитирам: „Майка ми тършува. Аз дори не знам какво търси тя!“ Има едно нарушение, толкова по-тежко от това, че е извършено от родител, за когото се предполага, че притежава авторитета. Запитвали ли са се родителите как те биха понесли същото натрапване?
ОТНОВО ЗАКОНЪТ, ВИНАГИ ЗАКОНЪТ
Юношите ни заставят към известна дисциплина. Повече, отколкото децата, обречени за по-сетнешни удоволствия (стига да не се бъркат в нашите), юношите уважават правилата, ако ние самите ги съблюдаваме. Тъй като първоначално са били деца, те не познават добре новите права и задължения, в които ги ръкополага съзряването им.
И ако страдат от натрапването, те не дръзват много да се оплакват от него, ако изобщо го забележат, какъвто невинаги е случаят. И както при злоупотребите от всякакъв вид, те не се осмеляват да протестират, понеже се чувстват виновни. Така ще натрупват ненавист и бунт, които ще се изразят по-сетне под понякога силно променени форми.
Натрапването следователно е прикрито насилие, източник на едно открито насилие. Ето защо пред един разбунтувал се юноша трябва да умеем да се запитваме, преди да наказваме заслепено. Защото дори юношата да е забравил основанията за своята ярост, дори да е способен да оправдае своя агресор и да приеме наказанието му, съвсем не му правим услуга, ако той не бъде подпомогнат да разбере скритата мотивация на действията си.
Родителите също трябва да разберат последиците от своите действия. И понякога се налага да им се обяснява, че да говорят си струва повече, отколкото да действат. Всъщност тяхното натрапване е белег за безсилие. Безсилие да говорят, да казват това, което ги безпокои, да поставят граници.
Натрапването е преминаване към действие, често – деяние на една разтревожена майка, която дори се срамува да говори за това със съпруга си. Следователно то е същинско незаконно насилие, аналог на секретна служба в една инак демократична държава. То разбира се е задействано от спешността и от тревогата, което по никакъв начин не оправдава тайната, в която се облича и нарушението, което извършва. Как да накараме юношата да уважава правилата, когато ние самите ги накърняваме?
При натрапването на родителите в живота на юношите, ние се натъкваме на една крайна реакция на предизвикателствата, които младежът (или девойката) противопоставя на семейното равновесие. Патологична, каквато бива, тази реакция е не по-малко и проява на власт, власт която е обаче така малко уверена в себе си, че се превръща в карикатура: това понякога е начин да се сложи край на една предходна прекалена толерантност. Впрочем винаги съм се учудвал да наблюдавам до каква степен юношите понасят подобна ситуация и даже се нагаждат към нея. Навярно е така, защото я „възприемат“ като вид предпазна мярка.
Ето защо родителите, които желаят, трябва да бъдат подпомагани, за да могат да поставят ограничения, без да прибягват до употребата на хитрости. За това е нужно да им се показва, че тревогите им са легитимни, че за тях трябва да разговарят с юношата и че по-скоро трябва да преговарят с него, отколкото да му се противопоставят несъзнателно. Нужно е да им се обяснява и че, напротив – прекалената толерантност не е здравословна, онази толерантност, която неусетно настъпва със снизходителността (върху часовете за прибиране, облеклото, познанствата, общуванията…), която граничи с угодничеството и завършва в мъките на конфликта.
Често угодничеството съседства с потискането. Понякога родителят се чувства преизпълнен с враждебна ревност към приятеля на дъщеря си, враждебност, която той преценява дотолкова престъпна, че я трансформира в безразличие. Някои бащи реагират твърде необуздано на първото червило за устни на дъщеря си и не знаят как да се държат, след като гневът им вече е отминал. Това насилие често е една от причините за липсата на ясно поставени граници, липса, която също разкрива насилническата си природа. Следователно има един легитимен авторитет, за който юношата законно претендира.
НАТРАПНАНЕ ИЛИ БДИТЕЛНОСТ?
Ако от бдителността до натрапването има само една крачка, не трябва да се страхуваме, че можем да я прекрачим! В действителност юношата, чиято съвест не е спокойна, ще ви упреква за натрапничество, което той ще оценява като непоносимо, даже когато е в опасност.
Друг пък – наопаки, ще преживява липсата на правила като изоставяне или въпреки това ще си налага да не излиза въобще. Следователно за най-малките и в зависимост от връзката, която сте установили с юношата, е нужно да наложите минимални, но стриктни правила – установен час за прибиране у дома, телефонен номер, на който той да бъде откриваем, името на приятелите на приятелите, които са го поканили. Най-общо казано – многото правила не вредят никога, недостатъчността им – Винаги вреди.
Съществува необосновано насилие и насилие, което се разплаща. Необоснованото насилие е това, което се упражнява върху другия без основание – това не значи, че за него няма причина, но че тя се намира в човека, а не във връзката с другия. В замяна, насилието, което разплаща – това е възмездието за едно предателство, за измама или за всяко друго подобно нещо. Но, ще добавят те, необоснованото насилие често ще бъде последвано от насилие, което разплаща!
Въпреки това, ако го освободим от външната му обвивка от скандалност и прегрешение, насилието е също така енергията на отчаянието на удавника, или битката за оцеляване на индивида при залавянето от неговите преследвачи.
Впрочем, щом е засегнат от насилието на някого, другият бива вплетен по един или друг начин, при това независимо каква ще бъде собствената му реакция. Което в замяна донася след себе си ново поведение на агресора и съответно нова реакция на агресирания: тази спирала може да се превърне в безизходност. Именно това е, което често се случва в група – агресираният, или даже само онзи, който се счита за такъв, вместо да спре агресията с подходящо действие (обръщане към трети, към регламента, към възрастен) се поставя на свой ред в собствен ущърб като отвръща с удар, което повлича нова агресия.
Едно насилие може да крие в себе си друго без заинтересованият да реагира по какъвто и да било начин. Нещо повече: когато агресираният е прикритият създател на едно скрито насилие, той кара агресора да носи цялата тежест на отговорността и именно тук открива своето удоволствие.
Да не се третира насилието, да не се вземе то под внимание е добро средство за подстрекаване на ескалацията – когато действието не е позволило да бъдеш чут, ще трябва ново, още по-тежко.
Защото в насилието има призив. Най-напред то е форма на проява на човешкото същество, начин да покажеш че съществуваш, когато се смяташ за отхвърлен от другите. После това е способ да изречеш, или по-скоро – да покажеш, че нещо не е наред. Накрая, това е провокация, търсене на реакция от страна на възрастния или на родителите.
Впрочем, понякога тази провокация се проваля – никой не я е чул, никой не й е отговорил. Тогава следва драматичното ескалиране на насилието – провокацията се превръща в апел за наказателна мярка. Няма нищо по-тревожещо от насилие, което доказва своята ефикасност, без да бъде чуто – то парализира всички, като се започне от родителите, а впоследствие се упражнява на улицата като че в търсене на някаква санкция.
Вашият юноша упорства глуповато, противопоставя се систематично, огражда се с мълчание, когато му задавате въпроси. Накратко, атмосферата никак не е ведра. Няма място за драматизиране – спомнете си го на 18 месеца, противопоставящ енергичното си „не“ на всички ваши предложения.
Това е било нормална фаза – той се е учил да говори и неговото „не“ е притежавало всякакви видове смисъл и свойства, включително и това да ви накара да се ядосате. При все това с усмивката си вашият авторитет е постигал всичко, което сте искали. Подобно е и при юношата, с тази разлика, че той знае какво означава отказът. В такъв случай не го оставяйте да се затваря в своя отказ – именно юношата е най-нещастният. Дръжте сметка за това, зачитайте го и внимателно му предложете нещо друго – той пръв ще бъде облекчен.
„Едно насилие може да крие в себе си друго“, д-р Патрик Деларош, изд. Център за психосоциална подкрепа, 2004 г .
Картина: The Belleli Family, 1860 - 1862 - Edgar Degas ~ en.wikipedia.org
