Книгата на естонската лекарка Лууле Виилма „Източник на живот” е една от много нейни произведения, посветени на връзката между духовния и физически свят, боледуването на тялото и боледуването на душата, възпитанието и травмите на децата и тяхната съдба. Всеки родител би намерил познание за себе си, за да разбере, че щастието на детето му зависи от това, доколко той самият е в хармония със себе и своята половинка, а не от парите, спечелените награди и успехи. „Родителските черти на характера се предават и усилват у децата. Детето е образ на родителите в криво огледало. Детето е урок за родителите, родителите са урок за детето”, споделя Лууле Виилма.
(Edvard Munch, The Sick Child, 1896)
Ако целият свят и всички хора казват, че моят живот с мъжа ми е пример за подражание, а детето ми е болно, това е свидетелство за грешното мнение на хората. Единственото, което не греши – това е здравето на детето ми. Моето дете може да нарича мен и баща си „добри родители” и да вярва в това, но то не е истина. И когато децата боледуват, нужно е да признавате своите грешки и да се занимавате с тях все по-дълбоко.
Скъпи родители! Външно вие може да сте всякакви, в очите на света вие може да сте богати, да сияете в ореол от слава, доколкото на човечеството са му нужни идоли, но своите деца не може да измамите – пред тях вие сте като пред лика Божий.
Ако искрено желаете да станете добри, то вгледайте се в своите деца и живейте така, че те да бъдат здрави. Здравето е огледално отражение на живота и ако детето е болно, значи родителите живеят неправилно.
Съвременният човек се занимава със самозаблуди и заблуждава и останалите. Своето вътрешно „аз” той крие зад външната доброта така, че сам започва да вярва в нея.
Всеки дух има своя пътека, водеща към слънцето. По тази пътека вървят мъж, жена и дете. Бащата (духът) избира тази пътека. Ако моята пътека е светла, то е благодарение на моя баща. Ако пътеката е тъмна, то е също благодарение на баща ми. Но това е житейският урок, който аз сама съм избрала. Детето ясно вижда сенките, хвърляни от хората вървящи пред него.
(Richard Canals, Sick Child, c.1903)
Колкото по-ярко е слънцето, толкова по-силни са сенките. Сянката е негативността на родителите. Детето трябва да заобича техните сенки, за да стане мъдро. Това то може да стори чрез прошката. С прошката то може да се научи да разбира своите родители. Тогава лошият баща и лошата майка се превръщат в добри – това е и житейският урок на детето.
Сенките изчезват, а те двамата – мъжът и жената, продължават по своята житейска пътека заедно. Така се чувстват спокойно. Помежду им може да върви дете, хванало ги за ръце, и то ще продължи по пътя с тях, докато не порасне, и докато пътеката не стане тясна. Тогава то тръгва напред, оставяйки родителите си по-назад. Новото поколение винаги трябва да изпреварва старото. В такова състояние, всеки дух жадува да усвои своя житейски урок. Това би било възможно, ако човек се е научил да мисли правилно. Детето синтезира от родителите си своето собствено Аз.
Върви тази троица по пътя на човек. Всеки от тях е независимо цяло, което е длъжно само да обезпечи свободата си. Но обикновено никой от тримата не го прави, а дори напротив – пречат си един на друг.
Човек не умее да бъде свободен, той дори не знае какво е свободата. Физическата свобода не прави душата свободна, така както физическото поробване не може да ограничи свободата на душата.
Откъс от книгата „Исток жизни”
Картини: commons.wikimedia.org
