„Подражанието е противоположно на очовечаването. Имитацията е маймуноподобна и във възпитанието никога не трябва да се използва изразът „давам или следвам лош пример.“
Франсоаз Долто (1908 -1988) е една от големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Трудовете й са станали класически, а оригиналният й принос към познанието за дълбинното у човека е вън от съмнение. Долто завършва медицина и специализира детска психиатрия. Подлага се на психоанализа още преди да се омъжи и да роди трите си деца, след което посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата, като едновременно практикува, пише и активно поддържа „детската кауза“.
(1908 ~ 1988)
Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“
На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да променя тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.
Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост. Така то започва да има собствена позиция. Майката трябва да може да каже: „Аз бях готова за твоето раждане и ти се роди. Отсега нататък трябва да се справяш с живота, а аз ще правя каквото мога, за да те подкрепям и да бъдеш щастлив, но невинаги зависи от мен, ако нещо не е наред, не си щастлив или се разболееш. Когато беше в корема ми, не си страдал от нищо, но сега си роден и животът невинаги е такъв, какъвто ни се иска. В крайна сметка ще се справиш, ако успееш да приемаш нещата откъм добрата им страна.“
За родителите обаче не е лесно да понасят справедливи упреци и противоречия, ако те самите не са се освободили от дългото подчинение на собствените им родители.
Емоционална, интелектуална или духовна, взаимозависимостта между хората съществува и е присъща на човека, но ако се изразява в изнудване и заплахи, тя руши доверието на детето към неговите родители, както и собственото му доверие в себе си. Да възпитаваш означава да учиш на самостоятелност. „Ти си върши своето, аз ще си върша моето и довечера ще го обсъдим…“
Ние поставяме на децата си много от своите напълно излишни изисквания, които нямат никаква морално възпитателна стойност. Нека оставим детето възможно най-свободно, без да му налагаме безсмислени правила. Да му оставим само рамката с най-необходимите за неговата сигурност правила и когато се опита да ги наруши, то ще установи от опит, че са неизбежни, а не са направени просто „за да го тормозят“. Какво значение има например дали ще си изяде десерта в началото или в края на вечерята, дали ще си сложи пуловера или гащите наопаки, дали ще си завърже обувките? Ако не обръщаме прекалено голямо внимание, един ден то само ще се поправи, когато това го подразни.
Ние често се ядосваме при вида на деца егоисти, които пазят всичко за себе си, но в повечето случаи именно те след време стават най-щедри от всички. Ако не проявява щедрост, значи детето просто не е разбрало, че разполага с всичко необходимо. Съществува възраст за щедростта. Детето преминава първо през чувството за собственост, а ако е лишено от него или с болка се оставя да му отнемат вещите, не трябва да бъркаме това с щедростта. Да не забравяме, че когато дава, то най-често го прави, за да се хареса на възрастните, които го заставят да дава, а не защото знае, че да даваш означава да се идентифицираш с получаващия.
Докато не стане самодостатъчен, субектът не може да даде, без после да съжалява за това. Преди да достигне етапа на даването, той трябва първо да премине през етапа на размяната.
Етапът на размяната не е добре познат от родителите и най-често се осъжда от тях. Защо? Детето не практикува размяната според уравняващата стойност на парите, както смятат за редно родителите. То би дало химикалка, струваща двадесет франка, срещу топче за десет сантима. Нека не се намесваме твърде много в детските размени или поне да ги наблюдаваме отстрани. Можем да поговорим за тях, но да ги оставим да се случват, защото познанието за стойността на парите идва по-късно, към седмата-осмата година – едва тогава може да се говори за щедрост.
Намирам за наистина преувеличено значението, което в днешно време отдават родители и преподаватели на училищния успех, като че ли училището е най-важното нещо за детето и сякаш не е известно на всички ни, че това не е вярно! Преди време училището наистина е представлявало за децата единственият източник за придобиване на знания, но вече не е така. То е незаменимо място за среща с другите, но улицата, радиото, телевизията и магазините са също средства за познание.
Днес учителите не са само педагози. Те трябва да наблягат и на възпитанието, което тесният семеен кръг вече не може да осигури, и от тях се очаква да бъдат не толкова преподаватели на знания, колкото възпитатели в личния живот на всяко дете. Понякога те получават психологическа подготовка, но смисълът на връзката дете – възрастен не се усвоява чрез курсове.
В миналото учителите са имали усет за тази връзка, защото в провинцията смесеният клас е обединявал деца от шест до тринадесетгодишна възраст. Освен това те са разполагали с личния си опит на деца, а после и на възрастни от многолюдни семейства, за разлика от днешните, особено градските семейства. Днес децата в града са подредени под калибър като яйца според официалната им възраст, но на тяхната емоционална възраст не се отдава внимание. В клас от деца на еднаква възраст някои са на две години и половина в своята зрялост, а други – на десет. Не е лесно.
Когато детето има „проблеми в училище“, този симптом трябва да се разглежда с особено внимание и да се оценява според множество критерии, без да се обвинява детето. Той показва, че нещо друго не е наред. Защо трябва да се обезсърчават и то, и неговите родители, като се предрича най-мрачно бъдеще? Да бъде обезверено в собствените си способности означава да се отнемат всичките му шансове. Това никога не може да го насърчи.
Слабият успех в училище е трагично изпитание за много деца. Характерът и общителността, уменията на тялото и ръцете, усетът за предприемчивост и сътрудничество са жизнено необходими. Да се интересува от това, което се говори и прави в час (и в междучасието), е по-важно от оценките, които получава. Намесени са множество емоционални фактори, произтичащи от миналия и настоящия живот на детето, както и от атмосферата в класа.
Подражанието е противоположно на очовечаването. Имитацията е маймуноподобна и във възпитанието никога не трябва да се използва изразът „давам или следвам лош пример“. За жалост е станал широко разпространен доводът: „Виж брат ти колко е послушен“ или „Виж сина/дъщерята на еди-кои си“. Сякаш родителите биха предпочели да са родили чуждите деца! „Моето дете е добро момче, но се поведе по акъла на лош приятел.“ Това не е извинение. Между братя е сестри имитацията може да стане причина за сериозни затруднения. Детето може да възприеме образеца на по-големия си брат или сестра, ако родителите не го разграничат навреме. „Първата стъпка, за да стана като татко – казваше едно момче, петнадесет месеца по-малко от сестра си, – е да бъда като кака.“ Когато децата са от различен пол, родителите често установяват въпросната зависимост и я прекратяват.
Никога не трябва да изискваме от по-силното дете да защитава по-слабото! Ако трябва да бъде слабо, за да заслужи защитата на възрастния, тогава то никога няма да пожелае да стане силно. От нас зависи внимателно да подбираме необходимите думи и ако прекалено много страда, да му кажем: „Ти си още много малък, за да ходиш с големите; когато станеш по-силен, ще можеш без опасност да отиваш при тях.“ Това е всичко.
Никога не трябва да задължаваме голямото да бъде снизходително към малкото. Големите нямат майчино или бащино чувство, а ако (привидно) го имат, това е по-скоро зле, отколкото добре – не трябва да ги хвалим за това, защото не знаем какво вършим…
Каквато и да е възрастта на детето или подрастващия, трябва винаги да се питаме и за съжаление, без да можем винаги да си отговорим, дали онова, което сме му казали, отвърнали или сме го подтикнали и задължили да направи в дадена ситуация, действително се отнася за него/нея или се отнася за самия мен, който се поставям на неговото място и възраст – въображаема родителска нагласа, която често е неотменна, но не е нито реалистична, нито възпитателна.
Да се отглежда дете не означава да бъде упреквано за постъпки, които тревожат самите нас. Например какво голямо насилие упражняваме над детето, което иска да тича! „Ще се изпотиш и ще настинеш“ – казват някои майки. Страхът от болести може да стане обсебващ и да скове детето. Но не са ли грижите също част от майчината радост?
Няма безпроблемно възпитание, но най-важното е това да се знае и никога да не бъдат обвинявани децата за трудностите, които изпитват или ни създават и са ни създавали. Те самите имат толкова много да ни прощават за трудности, които ние излишно сме прибавяли към техните!
Франсоаз Долто: „Основни етапи на детството“, изд. Колибри
Снимка: Françoise Dolto (1908-1988)