Много родители емоционално са все още деца. А вътрешното порастване означава разпознаване, приемане и поемане на отговорност за собствените чувства.
Даниела Стоянова е завършила клинична психология в Международния Славянски Институт в Москва, а от 7 години работи активно и като гещалт психотерапевт. В процеса на терапия тя подкрепя хората по пътя към собственото им осъзнаване, поемането на отговорност и вътрешното опознаване за пълноценно общуване със себе си и другите. „Всяко психическо или физическо страдание на душата е само резултат от натрупано напрежение, вътрешно оплитане и болка. Всяка болка има своя скрит смисъл и носи в себе си шанс да разберем посланието на душата ни, а чрез нея – за по-осъзнат и пълноценен живот”, споделя психоложката, чиито полезни статии са посрещани с огромен интерес от читателите на Web Stage.
В специално интервю с Даниела Стоянова, разговаряме за разменените роли в семейството – парентификацията. Как децата често се превръщат в родители на собствените си родители и защо са толкова сложни отношенията помежду им по отношение на даването и получаването.
(Mother and Children, 1901, by Mary Cassatt)
Няма безгрешни родители
Няма родители, които да не правят грешки – няма перфектна майка или перфектен баща. Идеалните родители са онези, които осъзнават грешките си и знаят какво да правят с тях. Истината е, че родителството се оказва сложен и предизвикателен процес. Често се случва, когато разговарям с родителите и ги питам, коя е вашата лична подкрепа в живота, те отвръщат – децата ми. Живот заради децата, жертва заради децата, отказване от собствения живот в полза на децата, ресурс от децата – това е огромно бреме за детето. Оказва много голямо емоционално напрежение върху самите деца и влияе обременяващо върху техния живот като по-възрастни хора. Посланието, което така получават за своя живот е – да се жертват някога на свой ред за другите.
Как се стига до една такава ситуация? Много родители смятат, че като се опират на децата си в трудни ситуации и искат подкрепа от тях, децата стават силни, придобиват по-голяма опитност за живота. Това не е точно така, защото по този начин майката или бащата прехвърлят на детето своята отговорна роля. Така то започва да се грижи за тях емоционално, започва да се опитва да ги разбира, да ги усеща, да не ги тревожи, да не споделя с тях собствените си проблеми, дори понякога то поема целия контрол върху раменете си. Това кара децата да пораснат преждевременно емоционално, стоварва им една непосилна отговорност за крехката им възраст за неща, които не са тяхна работа. Подобна роля е голям товар за едно дете.
Разбира се, това има своите плюсове и минуси. Плюсовете са, че често тези деца израстват самостоятелни, отговорни, решителни, емпатични, разчитащи на себе си хора, защото им се е наложило да разбират и подкрепят родителите си още от малки. Поемайки отговорност за емоционалния живот на родителите си, те неволно се научават да поемат повече, отколкото е нужно. Цената, която плащат за това е, че заедно с тази псевдо-сила и отговорност, се оформя една арогантна и гневна нагласа към живота – неосъзнатия зов на този пораснал вече човек да си позволи да бъде отново дете. Да получи подкрепата и позицията на дете, която не е имал като малък.
По посока на родителите, когато детето вече не само е „смисъла на живота”, а дори е „емоционален отдушник” за проблемите на мама и татко, то става „по-голямо” от родителите си – вътрешно и емоционално. Обикновено тези хора израстват и успяват в почти всяка сфера на живота, защото разчитат само на себе си и са амбициозни. Проблемът е, че в отношенията си срещат трудности със здравословното отдаване на друго човешко същество, затрудняват се силно да получават и поискат подкрепа. Когато още от дете човек е зает с болката на майката/бащата, или расте с усещането как те се „жертват” заради него, цялата динамика на емоционалния им живот остава вътре в семейството и е много трудно да напусне този кръг на отношения, да се свърже пълноценно с партньора в живота си.
Друга опасност е, че когато успее да открие потенциален партньор, това пораснало вече дете може да започне да се раздава твърде много във връзката. Прекаленото обгрижване на партньора е задушаващо и нарушава така важния баланс между даването и получаването. То разкрива трудности с доверието и отдаването, поради вътрешната нужда да се контролират отношенията, от страх да се остави на процеса.
За родителския авторитет и затрудненото общуване между родители и деца
В повечето случаи, за самите родители е предизвикателство да износят своите емоции. Те често обвиняват детето, изискват от него неща, свързани с представата „Какво ще кажат хората?” Никой родител не наранява умишлено детето си, но за съжаление често именно това е резултатът. Самото родителско отношение има нужда от преосмисляне. Повечето родители така са научени от своите родители и дори искрено да вярват, че правят най-доброто, то се оказва с обратен ефект. Възможно е да използват и авторитарен стил, който често маскира безсилието да се справят с нуждите на детето, което пречи за изграждане на взаимна, изпълнена с топлина и сърдечност връзка помежду им, с уважение и здравословни граници.
Невъзможността на родителите да общуват с децата си започва много по-отдалеч – от трудността да общуват и разбират самите себе си. Да разпознават собствените си емоции, да бъдат осъзнати за това, което изпитват – защото ако не разпознаваме собствения си гняв, е възможно да го насочим към детето. Много родители емоционално са все още деца. А вътрешното порастване означава разпознаване, приемане и поемане на отговорност за собствените чувства.
Порасналите в подобни сложни ситуации деца много често освен гняв, изпитват и вина, арогантност, изоставяне и самота. Те живеят или с чувството, че са по-знаещи, можещи от родителите си, което води към гняв и арогантност, или с чувството, че трябва да се отплатят, издължат за всичко, което родителите са направили за тях, което води до токсичен срам и вина.
Това е напълно обърнат ред на потока, по който живота тече. Ние не можем да върнем нищо в замяна за живота, който сме получили от родителите си. Животът върви само в посока напред. Ако ние сме децата, можем да се отблагодарим на родителите си за живота единствено като предадем това чувство напред – на собствените си деца или на професионално призвание, кауза, духовна мисия, които сме избрали със сърцето си.
Не можем да променим нашите родители, можем да променяме единствено себе си. Да изследваме как и защо нещо ни пречи, тъй като само тогава може да има осъзнаване, което именно дава избор в живота.
За децата не е толкова важно да достигат до емоционалния свят на своите родители, макар че те го могат отлично, защото често именно те са "терапевта в къщи". Много по-важно е обаче, родителят да достигне до ранимия вътрешен свят на детето си. В противен случай отношенията се свеждат до едно повърхностно битово ниво на общуване – ядене, спане, ходене на училище, работа. Въпроси от рода на – „Как се чувстваш?”, „От какво имаш нужда?”, „Мога ли да ти помогна с нещо?”, „Какво е важно за теб сега?” - отсъстват от живота, а те са тези, които поливат като с жива вода душата на детето. Храната за душата не достига. Трапезите са богати, но често вътрешната ни душа умира от глад.
Огромна част от вътрешните страдания на децата идват от родителите, а ситуацията може да бъде много по-облекчена, ако родителите започнат да работят със себе си – това би имало осезаем резултат и върху децата им.
За подкрепата и уважението
Ние имаме странен начин да „подкрепяме” децата си, като често ги сравняваме с другите деца. Това не е здравословна подкрепа. Подкрепата е в пълното приемане. Здравословната подкрепа е – „Приемам те и те подкрепям във всичко – такъв, какъвто си!” Когато използваме сравнение, уж за да мотивираме детето, тогава посланието, което достига до него е – „Ти не си достатъчно добър. Дефектен си! Не се справяш!". Макар, направено с най-добри намерения, сравнението е много дълбоко нараняване и послание към детето, че нещо не е наред с него. Това е сериозна почва за развитие на токсичен срам у детето.
Често се случва така, че онова, което не сме получили от родителите си, го изискваме от децата си. Много често родители идват и споделят, че децата им не ги уважават. Всъщност много е възможно този родител да не е получил уважение именно от собствените си родители. Да не е бил уважаван и подкрепян и след това, несъзнателно да го проектира върху детето си. Когато родителят уважава, обича и приема себе си, своите чувства и вътрешни нужди, детето уважава, обича и приема родителя си. А по-късно и себе си.
Да бъдем родители е „постоянен танц” между здравословните граници, нужни, за да може детето да расте с усещане за сигурност и защита от една страна, и да чувства емоционална грижа и подкрепа – от друга.
Мария Тонева
Вижте повече на: psychotherapy.alle.bg
Картини: Mary Cassatt (1844 ~ 1926), pinterest.com
