"Възпитаният чрез страх няма да нарушава нормите, но никога няма да осъзнае тяхната истинска необходимост."
(The Virgin Spanking the Christ Child before Three Witnesses: Andre Breton, Paul Eluard, and the Painter, by Max Ernst, 1926)
В съчиненията на Макаренко неколкократно се повтаря едно важно наблюдение: "Децата на щастливите семейства са добре възпитани." Да, наистина, няма никакво съмнение, щастието е най-добрият възпитател, но за жалост неговите "научни основи" още не са установени. Знае се само, че "всички щастливи семейства си приличат", както твърди Лев Николаевич Толстой, докато нещастните са пълни с "разнообразие". Може би трябва да се добави, че възпитанието пък от своя страна до голяма степен е отговорно за щастието, и така кръгът ще се затвори.
В съвременното семейство няма единство и по въпроса за наказанията, дори и за най-примитивното - физическото. Много родители са категорично убедени, че едно дете не бива да се бие. И аз съм убеден в това, жена ми - също. И въпреки това всеки един от нас е нарушавал убежденията си. Така че разликата между нас и онези, които вярват в терапевтичната стойност на боя, е в това, че ние се намираме в по-жалко положение, страдаме от угризения, защото сме престъпвали възгледите си. Ние имаме едно оправдание - нервите. Въпросът е само кой е виновен, че собственото ни дете е било в състояние да ни извади от равновесие.
Да се обсъжда физическото наказание, е неприлично старомодно. И ако трябва да размишляваме върху нещо, то е защо продължаваме да го прилагаме. Мисля, че да се откажеш от физическото наказание, не означава само да престанеш да раздаваш плесници. Когато едно дете за пръв път през живота си почувствува болката, то не е в състояние да проумее смисъла на събитието. Това, което постигаме с първата плесница, е събуждането на чувството за страх, ние се надяваме, че споменът от болката ще предпази от повторна постъпка. Така че физическото наказание е само разновидност на възпитанието чрез страх, а трябва да признаем, че в продължение на хилядолетия страхът е възпитател номер едно и в семейството, и в обществото. Какво означават чистосърдечните думи на старите хора: "Децата трябва да имат страх", освен синоним на добро възпитание.
Страхът от физическата болка е най-примитивният и най-ясно изразеният. Когато стопанинът вдигне ръка, битото куче се свива само. Важното е да си отговорим честно дали възпитанието чрез страх в каквато и да е форма е също така остаряло, както побоят. Тук обаче почвата става хлъзгава - има ли наказания, ще има и страх от тях. В края на краищата обществото се предпазва чрез наказателната институция.
Аз не пия, когато карам колата си, най-вече защото ме е страх, че ще ми отнемат свидетелството. Но подобен страх не може да бъде цел на възпитанието. Тъй като, щом той отпадне (началникът на КАТ е мой приятел), няма да има какво да ме възпре. Възпитанието има смисъл, ако доведе моя разум и воля до забраната да карам пиян, защото съм проумял и оценил опасността, на която излагам себе си и другите. И тука отново кръгът се затваря. Възпитаният чрез страх няма да нарушава нормите, но никога няма да осъзнае тяхната истинска необходимост.
Да се отрече наказанието по начало, впрочем такива гласове неведнъж са се чували, известна е формулата "Наказанието възпитава роби", ми се струва безнадеждно начинание, поне за близкото бъдеще на човечеството. Като си спомня само какви блестящи редове са написани за или против смъртната присъда, изпадам в дълбок смут. И въпреки това знам, че едно възпитание, разчитащо на страха и насилието, може да постигне определени прагматични цели, но в своята същност то си остава фалшиво. По времето на Хитлер криминалната престъпност в райха е достигнала най-нисък процент. Страхът е тържествувал и сякаш осъществил целта си. Но по времето на същия този Хитлер престъпленията срещу човека в Германия са достигнали върха си. Никой не е смеел да прибере забравен портфейл, но ужасяващо много, нека това не се забравя, ужасяващо много са били хората, които са посягали върху забравената човешка свобода.
Както много други хора, и аз си представям задачата на истинското възпитание не в насаждане на подчинение към нормите на обществото, а в създаване на личности, които нямат нужда да ги нарушават дори тогава, когато срещу тях не може да се приложи никаква санкция.
Насилието върху детето е последното, а не първото средство и убеден съм, че то ще си остава отчаяно средство. Детето е невинно, дори древните правници, които са били достатъчно безцеремонни, са го освобождавали от отговорност. Детето е невинно и благородната цел на възпитанието е да запази тази невинност в най-голяма степен и у възрастния човек. Нашата тъжна история поне е доказала, че еничари лесно се създават.
Страхът от болката или целта на плесницата, на пръчката, на издърпаните уши, извитите ръце и всички останали средства на семейната инквизиция имат едно главно последствие: светът се разделя на бити и биещи. Когато биещият е татко, той понякога казва: "Да знаеш, че мене ме боли повече от тебе!" Иска ти се да му повярваш, защото той общо взето е добър човек и започваш да разбираш, че да биеш е твърде драматична и естествена необходимост. Същественото е по някакъв начин и ти да попаднеш в категория на биещите, значи трябва да се намери някой подходящ за целта. Братчето, това гадно същество, него все още не удрят, него все още глезят и като си разсипе яденето, и като счупи паницата. Пляс на братчето един шамар, пляс още един. То се разплаква него също като мен го боли, ето сега отива при мама и започва да се вайка.
- Ти ли го удари?
- Аз?
- Защо?
Чистосърдечният отговор е: защото вие удряте мене. Но майка ми не пита себе си и понеже аз мълча и гледам, тя ми зашлевява една плесница с мократа си от чиниите ръка. Мама не ме обича, никой не ме обича. Но следващия път аз ще набия братчето, когато никой няма вкъщи, то е още малко и ще забрави да се оплаче.
Избрано от: Убийството на Моцарт (Размисли за възпитанието), Георги Данаилов
Изображение: The Virgin Spanking the Christ Child before Three Witnesses: Andre Breton, Paul Eluard, and the Painter, by Max Ernst, 1926; Paris, France
Снимка: БГНЕС