„Ако положим усилия да развием потенциала на децата, у тях могат да възникнат възгледи и способности, които да им позволят да живеят в по-справедливо и рационално общество. Може дори да намерят ако не повече щастие, то поне повече удовлетворение.“
~ „Краят на невежеството“, Джон Майтън
(Homework, 1874, by Winslow Homer)
Неподозирани възможности
Представете си свят, в който всички деца, почти без изключение, се раждат със способността да научат практически всичко. Представете си още, че никой не се съмнява в това. Каква форма на управление ще установят жителите на този свят? Тук въображението ми замлъква - никога не съм живял в подобен свят. Напълно възможно е да няма никакво управление, а и хората да не чувстват потребност някой да ги ръководи. Ако всички се учат да зачитат природата и да ценят собствените си способности, може би ще умеят да претеглят истинската стойност на нещата, които купуват или произвеждат, и да се придържат към нея, за да не вредят на себе си и обществото. В такъв случай не биха изпитвали нужда от държавни институции, които да регулират икономическата им дейност. Ако хората получават образование според потенциала си, денонощието (пък и животът) няма да им стига, за да научат и преживеят всичко, което им се иска. Затова времето ще бъде най-ценният им ресурс. Може би ще се занимават със значими неща и ще произвеждат стоки, които могат да предадат на следващите поколения, вместо непрекъснато да рекламират и унищожават почти всичко създадено. Тогава няма да се налага някой да ги поощрява с данъци и стимули, за да се трудят и да изработват каквото им трябва.
Работата с деца ме научи, че в наши дни има един основен въпрос. С него са свързани и разочарованието ни от съществуващите форми на управление, и неспособността ни да се справим със социалните и екологични кризи. Научните резултати ясно показват, че огромното мнозинство от децата се раждат способни да научат всичко. Знаем също така, че мозъкът остава пластичен през целия живот; дори да е увреден, с грижа и тренировки в него могат да се зародят нови умения. Следователно дори децата, които са родени с увреждания или са пренебрегвани в първите си години, вероятно са способни на повече, отколкото предполагаме. Големият въпрос на нашето време е дали сме готови да действаме въз основа на тези открития.
Хабим толкова време и страсти, за да решим каква част от приходите си трябва да отделяме за държавата и дали тя трябва да бъде повече или по-малко централизирана. Но тези политически проблеми не са по-съществени днес, отколкото в древна Гърция, когато мнозинството от хората били смятани за по-низши създания. Макар да поглъщат цялото ни внимание, техните решения няма да надживеят правителствата, които са се случили на власт. Но въпросът дали ще образоваме децата си съобразно с техния потенциал може да получи отговор веднъж завинаги, още в наши дни.
Нужните за целта инвестиции не са никак големи. Нищо не ни струва да променим законодателството така, че учебниците и програмите да бъдат тествани според научните стандарти и без всякакъв конфликт на интереси. Ако променят подхода си съобразно с новите когнитивистки изследвания, учителите могат да осигурят на децата сериозната подготовка, която стои в основата на всяко майсторство, като в същото време им позволят да мислят самостоятелно и да учат чрез игри. А ако преосмислят представите си за детските способности, могат да изоставят изкуствените йерархии и да оставят всички да изпитат радостта от откритията, от намерените решения - както индивидуално, така и колективно. Вместо да изразходват всичките си пари за отделни програми, инспекторатите и образователните министерства биха могли да проведат генетични алгоритми по примера на най-успешните социални предприемачи, като постоянно тестват и комбинират най-обещаващите програми. Не сме длъжни да се примиряваме с програми, които не развиват потенциала на всички деца и по всички предмети. Убеден съм, че ако приемем тези мерки веднага, за по-малко от десет години ще видим удивителни промени и в училищата, и в обществото като цяло. А тъй като възрастните могат да възстановят знанията си по даден предмет, докато го обясняват на децата, бихме могли да създадем специална програма за тях в помощ на държавното образование; тогава вложенията ни биха се изплатили по-бързо. А ако инвестираме сериозно в обучението на най-малките, резултатите могат да бъдат още по-драматични.
Когато се опитваме да предскажем хода на историята, обикновено чертаем линия, която минава през настоящето, прекосява един свят, който смътно се мержелее на хоризонта и продължава нататък в неизвестното. Мислим си, че ако можем да произведем повече от дадени стоки или да убедим хората да предприемат дадени действия, положението постепенно ще се подобри. Светът обаче е толкова сложен, че опитите ни да променим нечие поведение или метод на производство често имат далеч по-широки, непредсказуеми последици. Затова и историята рядко следва начертаната от нас линия. Трудно е да предвидим как точно би изглеждало общество, в което всички деца получават образование според потенциала си. Възможно е в него ролята на държавата и законите да е по-малка, но може да се окаже и точно обратното. Не е лесно да разсъждаваме по този въпрос, защото този тип образование би създал възрастни, които ще са коренно различни от нас.
Няма лек за човешката природа. Безсмъртни едва ли ще станем, а и надали ще постигнем съгласие по някой важен въпрос. И все пак може да има лек за най-тежките социални и екологични проблеми на нашето време. Може дори да доживеем да видим промяната. Ако положим усилия да развием потенциала на децата, у тях могат да възникнат възгледи и способности, които да им позволят да живеят в по-справедливо и рационално общество. Може дори да намерят ако не повече щастие, то поне повече удовлетворение.
За да реализират пълния си потенциал като граждани, децата трябва да притежават няколко качества. Това са дарби, които лесно можем да развием у тях, стига да пожелаем: дарбата да се удивяваш, дарбата да преценяваш риска, дарбата да изпитваш съчувствие и дарбата да се надяваш.
Ако децата не могат да чувстват красотата на видимия свят, ние ще се усъмним дали сме ги възпитали и образовали както трябва. Само че мнозинството от учениците, които завършват нашите училища, не съзират никаква красота в невидимия свят на природните закони, в изяществото на логиката и симетрията във всяка клетка и всяка звезда, в безбройните връзки, които преминават през времето и пространството и като че ли надминават и човешкия интелект, и човешкото въображение.
Наскоро четох проучване, според което само 17% от канадците са отдадени на работата си. Възможно е да има връзка между тази плашеща статистика и факта, че в училище сме свикнали да се отказваме от толкова много занимания и предмети. Може би се примиряваме с малко, защото се страхуваме да започнем нещо отначало. Въображението ни е обуздано, а хоризонтите - толкова стеснени, че не виждаме смисъл да опитваме. Дори да можехме да изкореним материалната бедност в своето общество, ако продължаваме да обучаваме децата по същия начин, няма да се справим с духовния и интелектуален недоимък. Хората ще се примиряват с професии, които не ги засягат дълбоко и не използват почти нищо от техния потенциал.
Подмолното течение на съперничеството ни увлича в деня, в който стъпим в училище, тегли ни непрестанно към бъдещата ни служба и така ни отклонява от истинската цел на нашето образование. Ако хората ходят в даден парк, за да погледат залеза, нима има значение кой е крачил най-бързо или е изкачил най-високия хълм? Тези постижения може да са забележителни и достойни за възхищение, но не те са целта на разходката. Ако насърчаваме децата да учат заради самото знание - заради красотата на идеите, заради радостта да правиш открития и да виждаш връзката между нещата, а не само да надминеш съучениците си и да получиш най-добрата оценка, - може би някой ден няма се състезават за постове и вещи, които значат толкова малко за тях.
С усещането за чудо идва чувството за смирение. Нютон казва, че вижда далеч, защото стъпва върху плещите на гиганти. Сравнява се с ученик, който играе по морския бряг. Макар да е открил най-фундаменталните закони на вселената, той се чувства така, сякаш само е разгледал няколко камъчета, изхвърлени от вълните. Много от нас никога не са изпитвали такова смирение, защото никога не са разбирали колко огромно е всъщност морето.
Нашето поколение не умее да прави връзка между причина и следствие. Не разбира относителния мащаб на последиците, нито колко бързо могат да се натрупат малките на пръв поглед щети. Въпреки милиардите, които харчим за образование, ние сме създали общество без усет за риска. Затова днес сме изправени пред толкова много кризи и проблемите пред нас вероятно са по-дълбоки, отколкото осъзнаваме. Повечето от жителите на света не умеят да си служат реално нито с буквите, нито с числата. Ако образованите хора така лесно се лъжат по политиците и рекламите, ако толкова рядко успяват да видят последиците от своите действия, то какво ли ни чака, когато остатъкът от населението на планетата почне да настоява да живее по същия начин (както вече се случва)?
За да видите колко ни липсва верен усет за риска, погледнете как се грижим за семействата си. Високообразовани родители са готови да идат с колата си до другия край на града, за да купят играчка на детето си. Искат да направят нещо прекрасно за него, но не си дават сметка колко струва в действителност новата вещ, нито какво ще коства всичко това на следващото поколение. Пък и тяхната щедрост често спира до входната им врата. Много родители харчат голяма част от доходите си за собствените си синове и дъщери, но отделят съвсем малко за благотворителност. Само че най-сигурният начин да изложиш децата си на риск е да захлопнеш вратата пред децата отвън - освен, разбира се, ако не очакваш твоите никога да не напуснат дома… Никое общество не може да процъфтява, ако гражданите му не изпитват чувство на съпричастност, ако тяхното милосърдие се простира единствено до близките им роднини. Аз съм имал късмета да живея добре, близките ми също. Огромното мнозинство от хората нямат този шанс. Не мога да се отърся от чувството, че това е дълбоко нечестно. Трудно ми е да отделя семейството си от другите семейства по света.
Чувството за съпричастност, за милосърдие трябва да се възпита. На родителите си дължа убеждението, че трябва да помагам на хората. Когато бях малък, те даваха безплатна квартира на студенти от Африка, за да им помогнат да следват в местния университет. Баща ми често работеше без заплащане като хирург в африкански болници, а майка ми помагаше в събирането и разпределението на помощи за няколко благотворителни организации в Третия свят (работата й получи признание от федералното правителство).
Ако не се научат на отзивчивост от родителите си, децата трябва да попият това чувство в училище. Но малцина от тези, които срещат трудности с материала, усещат искрено съпричастие и близост с учителя си. Колкото и да обича учениците си, той не може да им даде толкова важните за развитието им постижения и похвали. Трябва да обучим преподавателите и да им предоставим нужните материали, за да помогнат на всяко дете да постигне успех и да премахнат излишните йерархии в класната стая. Трудно бихме възпитали у децата отзивчивост към другите хора, ако те самите се чувстват непрестанно сравнявани със съучениците си - като че ли съвсем безпричинно.
Даже да притежават усет за чудото на света, чувство за самосъхранение и съпричастност към другите, ако нямат надежда, хората няма да предприемат нищо. Когато бъдат подложени на многократни и неизбежни за тях шокови изживявания, плъховете развиват такова чувство за безпомощност, че не правят опити да избягат дори ако клетката им е отворена. Може би това е най-невидимата, но и най-дълбока щета, която ни нанася училището. Децата се раждат с увереност, която им позволява да опитват невъзможни неща - като примерно да вървят и говорят - и с вяра в чудото на света, която ги кара да надничат зад всяка завеса и зад всяка врата. Но когато постъпят в училище, тези врати започват да се затварят пред тях. Всяка година се отказват от нещо - или смятат, че не им се удава, или спира да им е интересно. Накрая развиват толкова дълбоко чувство на безпомощност, че след време говорят за любими и нелюбими науки, за умения и неумения така, сякаш тези неща са въпрос на природа, генетичен модел или даже душевност, а не просто на ред обстоятелства.
Децата няма да реализират необикновения си потенциал, докато не си спомним какво е да чувстваш, че всичко е постижимо. Няма да ни бъде лесно да си спомним кои бяхме, преди да се оформят характерите и убежденията ни - тогава, когато надеждата беше най-естественото нещо на света и дори най- простите неща бяха възможни. Всичко сякаш ни канеше да го видим и да го докоснем, всичко искахме да разберем и направим, като примерно да отворим врата към един нов свят - бил той само училище или детска площадка - точно толкова, колкото през нея да мине дете.
От: „Краят на невежеството“, Джон Майтън, изд. „Изток-Запад“, 2013 г.
Картина: Homework, 1874, by Winslow Homer; chinaoilpaintinggallery
