„Отговорност на родителите е да разберат точно от какво има нужда детето. Не бива да оставяме желанието на децата да управлява живота на семейството.“
За здравословните граници в отношенията между родители и деца, споделено от датския семеен психотерапевт, педагог, лектор и писател Йеспер Юл.
Да разговаряме и да преговаряме
Когато има конфликт между желанията и нуждите на децата и възрастните, трябва да има преговори и диалог, за да намерим по-добро разрешение. Най-важно е качеството на процеса - то е от основно значение за щастието и благополучието на семейството. Постигането на качество често изисква по-сериозно обмисляне и по-дълго време, но като правило личният разговор е много по-кратък от неличния. Качеството на разговора е по-важно за благополучието на семейството, отколкото евентуалните заключения.
За този разговор няма конкретен „метод“ с предварително предначертана последователност от действия, както е при демократичния процес. За личните разговори има някои напътствия и принципи (например заложените в настоящата книга), по които човек може да вземе отношение и евентуално да се опита да следва, но няма систематизиран „метод“. Липсата на метод е характерна за онези човешки отношения, които се основават преди всичко на взаимна любов. Можем да се научим как да се държим с колегите, шефа, съседите и т.н. - просто трябва да усвоим определени ритуали. Можем да се научим как да възпитаваме кучета и как да дресираме коне. За всичко това си има методи. Но не и за общуването ни с хората, с които сме в най-близък и непрекъснат контакт. Методите премахват различията, а с тях изчезва и равнопоставеността. Трябва да понасяме несигурността всеки ден и да експериментираме с нови неща. Това, което е работило вчера, може и да не работи днес, защото непрестанно се променяме в личен план. При служебните взаимоотношения е различно - там имаме роля, която е сравнително константна. А ако се промени, бързо ще научим правилата за новата си роля.
В семейството имаме съвсем друга задача - да приемаме нуждите и желанията на другите също толкова сериозно, колкото и своите собствени. Или собствените си нужди и желания също толкова сериозно, колкото и тези на другите - в зависимост от гледната точка. Възрастните и децата си приличаме по това, че когато усещаме, че другите приемат сериозно нашите нужди и желания, вече не ни е чак толкова важно да сме непременно прави и да постигнем своето. Доста възрастни трудно приемат самите себе си насериозно, защото твърде малко хора са ги взимали насериозно като деца. Това им пречи да приемат своите деца насериозно, но тази пречка не е непреодолима, ако до себе си имат зрял партньор, който да ги подкрепя и насърчава. Тази помощ им е необходима, за да не бъдат изненадани в засада от децата си и да не изпаднат в непрестанна и изтощителна борба за власт с тях.
Родителите са отговорни за качеството на общуването и взаимодействието, тяхна задача е да поемат инициативата и да насърчават децата си да разказват по-подробно за своите желания и нужди. Иначе децата няма да се научат да говорят за себе си, а само ще използват аргументи против родителите си. Това води единствено до задълбочаване на взаимното непознаване на двете страни и в крайна сметка се стига до неправилното умозаключение, че думите не помагат в конфликтите с други хора.
„Можеш ли да ми кажеш, защо това е важно за теб?...“
„Трудно ми е да си представя, че някой би. . „затова ми е любопитно да разбера, какво те кара да. . .“
„Не зная, какво да ти отговоря. Трябва да ми помогнеш. Разкажи ми, защо би искал да . . .“
Подобни изказвания са примери за това как родителите могат да подканят децата си да споделят повече и по-ползотворна информация в процеса на преговаряне, за да се стигне до добре обосновано решение.
Най-вече малките деца (в предучилищна и по-ранна възраст) са тези, които съдействат на родителите си през цялото време. На пръв поглед невинаги забележимо, те се стараят усърдно „зад кулисите“ да разберат що за хора са родителите им и как се отнасят с другите - защото децата искат да бъдат като мама и тате. Начинът, по който се държим ние, когато сме в конфликт с децата, рано или късно се превръща в начина, по който те се държат с нас. Децата ни приемат толкова сериозно, колкото ние тях. Детето винаги избира един от двамата родители за основен модел за подражание. В повечето семейства това се знае, но се формулира по друг начин: „Момчето е одрало кожата на баща си, но по характер прилича на майка си“, казвахме само допреди няколко години.
Децата се привързват особено силно към единия родител и тук не става въпрос за чувства. Причината не е, че обичат единия родител повече от другия, че единият родител обича детето повече от другия. Не може да се каже каква е точната причина за подобно развитие на отношенията, но е ясно, че детето го преживява тежко, ако се наложи родителят, към който е най-силно привързани да престане да бъде част от неговото ежедневие. На родителя, който остава с детето, също не му е лесно. Колкото и да се опитва да компенсира онова, което липсва на детето, няма как да успее докрай.
Тъй че децата се учат да се справят с конфликтите — както с вътрешните си конфликти, така и с тези с околните — най-вече от единия от двамата родители. Това е важно в настоящия контекст, защото именно родителят, с когото детето най-много си прилича, изживява конфликтите със сина или дъщеря си най-драматично и ги намира за особено провокативни. Не винаги е забавно да видиш огледалния си образ, но пък точно затова е още по-важно родителите да поемат отговорността за конфликтите върху себе си, вместо да прехвърлят вината на децата. Децата приемат желанията и нуждите на родителите си толкова сериозно, колкото родителите — техните. Инициативата е у родителите - те трябва да започнат първи.
Поколения наред родителите казваха: „Децата трябва да се научат да приемат, че съществува отговор „Не“. Дойде време самите родители да научат този урок. Според мен повечето хора са в романтична заблуда, когато си мислят, че щом в семейството цари хармония, значи са се справили добре. Причината е проста: предпочитаме отговора „да“ пред отговора „не“. Това, че „да“ се приема за по-сърдечен и изпълнен с любов отговор, е свързано с изискванията и очакванията в патриархалното семейство, но аз мисля, че причините са още по-дълбоки. Всяка изпълнена с любов връзка започва с „да“! Казваме си взаимно „да“ с партньора си и също така безусловно „да“ на децата, които имаме. Да си казваме „да“ един на друг всеки път, когато можем, а понякога и когато не можем, е заложено в естеството на влюбването. Ние не сме влюбени просто един в друг, а в сходството, единомислието, единството и разбирателството помежду ни.
Минават около пет-десет години, докато не си дадем сметка за този дисбаланс. Не толкова, че сме казвали твърде често „да“ на другия и на семейството, колкото че не сме казвали достатъчно често „да“ на себе си. При децата кризата настъпва доста по-бързо. Обикновено след две-три години, когато детето започне да казва много активно „не“ на родителите и „да“ на себе си. Когато отведнъж иска да се откъсне от тяхната всепоглъщаща грижа и вече „иска сам“! Паралелно с това се забелязва колко индивидуално и различно е детето от своите родители и техните очаквания; то вече може да изразява словесно своята индивидуалност и различност.
Детското „не“ спрямо родителите е отговор, изпълнен с любов, а не отрицание на тях самите. То е себеутвърдителното „да“ на детето като личност и неговият начин да се разграничи от родителите си. Но тъй като едно двегодишно дете много рядко може да разсъждава и да се изразява абстрактно, то има нужда да казва „да“ на конкретни неща: само да си обуе обувките, само да си измие зъбите, само да си облече зимното яке, да ходи по улицата без да държи мама за ръка и т.н. Детето ще продължи да иска да съдейства - да казва „да“ на родителите си. И ако те зачитат неговите „не“-та, то ще продължи да казва „да“ през по-голямата част от времето. (Да зачиташ детското „не“ означава да уважаваш детето и да го взимаш насериозно - не задължително да му се подчиняваш).
Същото важи и за родителите, както по отношение на партньора, така и по отношение на детето. Те предпочитат да казват „да“ и са склонни да го казват твърде често, дори в неправилните случаи. Някои го правят, защото го считат за свой дълг или отговорност; други защото се страхуват от последиците от евентуално „не“; трети, защото през цялото време са несигурни в себе си; а има и такива, които толкова силно обичат другия, че забравят за себе си.
Всъщност за много от нас е толкова важно да казваме „да“ на най-близките си и толкова трудно да им кажем „не“, че когато в крайна сметка го кажем то или звучи агресивно, или пък се налага да се обясняваме с часове. Трудно е с чиста съвест да кажеш „не“ на хората, които обичаш.
Когато непрекъснато казваме „да“, в нас се поражда очакването, че и другите ще ни отговорят със същото. Това е проблем, защото в дългосрочен план семейният живот се превръща от нещо хубаво в едно задължение, чието изпълнение се осъществява с помощта на сложни калкулации. (Днес вече пет пъти ти казах „да“, когато всъщност исках да ти кажа „не“. Сега ти ми дължиш пет пъти!) За няколко години това се превръща в надпревара за събиране на „точки за отстъпка“ за живота на другия, които никога няма да можем да осребрим. Наградата така и няма да дойде. Вместо това ще си получим заслуженото наказание.
За да е здраво семейството, трябва да можем с чиста съвест да казваме „не“ един на друг и да си помагаме взаимно да научим този важен урок.
Не е толкова трудно. Трябва само да следим за издайнически изражения по лицето на партньора, когато се кани да каже „да“, а всъщност би искал да каже „не“. Обикновено не е трудно да разчетеш реакцията на човек, когото обичаш. Можем просто да кажем: „Казваш „да“, но ми се струва, че би предпочел да кажеш „не“.“ „Спокойно можеш да кажеш „не“, ако така се чувстваш!“
Повечето от нас са се научили да правят точно обратното: когато усетим, че отговорът ще е „не“, се впускаме да разубеждаваме и да увещаваме. В краткосрочен план може и да има ефект, но в малко по-дългосрочен ще ни излезе прескъпо, защото това намалява близостта и увеличава конфликтите. Обяснението е едно и също за всички хора от всяка възраст: Само когато усещаме, че можем да кажем „не“ и че нашето „не“ се зачита, сме в състояние да кажем „да!“ един на друг с цялото си сърце. Иначе отговорът е неубедителен и в крайна сметка завършва с едно голямо „не!“.
Някои родители вярват, че би настъпил пълен хаос, ако въведат този принцип в своето семейство. След десетина години съвместен живот те може и да са усетили неговите предимства във връзката с партньора си, но сега пък и децата! Как изобщо някога ще можем да свършим „всичко, което трябва да се свърши“, ако всеки прави каквото си иска? На практика се оказва, че в семействата, които легализират „не“-то, след известно време „не“ започва да се чува по-рядко отпреди - особено ако броим и всичките предишни неизказани „не“-та.
Това „не“ за което говорим, не е „не“ по отношение на семейството, а „да“ по отношение на себе си в семейството. Предимството е, че така всички членове на семейството се научават да поемат отговорност за себе си. А хората, които могат да поемат отговорност за себе си, стават по-отговорни и спрямо другите. Тук не говорим за ситуация, в която всеки по всяко време да може да прави каквото пожелае. Принципът на желанието не е основният житейски принцип. Той е илюзия на детството и на консуматорското общество. Тук говорим за свободата да изразиш индивидуалността си, така че всички в семейството заедно да преценят как тази индивидуалност си взаимодейства с групата, и евентуално как групата да се разгърне, така че да осигури пространство за всички. Родителите все пак са тези, които водят и които взимат решенията, макар че трябва да се задоволят с по-малко власт от предшествениците си. Родителите трябва да се сбогуват с доброто старо: „Ще правиш, каквото ти кажем! И ще го направиш ВЕДНАГА!“ - или пък да си останат с него, в зависимост от това в коя посока искат да вървят.
Правото да кажеш „не“ и „дотук!“ е свързано и с правото на родителите да поставят собствените си граници. Да се разграничат от децата. Ако тяхното „не“ по отношение на децата означава „да“ по отношение на собствените им основни лични потребности, то това „не“ е отговор, изпълнен с любов. За сметка на това едно „не“, дошло при самоотбрана, след като твърде дълго време сме го потискали, не върши работа. То прави от възрастните жертви, а вината за това се прехвърля на децата.
Една от основните причини, която налага родителите да маркират личния си периметър, да поставят граници и да използват властта си е, че децата не знаят от какво имат нужда. Те знаят само какво искат и какво желаят. Разбира се, това е опростено обяснение. Истината е, че децата са достатъчно наясно от какво имат нужда. Просто не умеят да го изразят красноречиво с думи. В повечето случаи те не могат да формулират основните си нужди, но ако основните им нужди не бъдат подобаващо задоволени, те могат да сигнализират на околните за това. И не го правят чрез думи, а чрез промяна в поведението. Децата не могат да кажат: „Вижте какво, искам да ме виждате такава, каквато съм“. Вместо това или ще се затворят в себе си, или ще се опитат да привлекат още повече внимание. Ако децата все още имат надежда, че родителите им ще реагират позитивно, тази тяхна реакция ще си остане в рамките на дома; но много често тя се пренася и в детската градина, училището или на улицата.
Родителите трябва да слушат внимателно, когато децата казват какво искат и какво не искат. Не е нужно да си психолог, за да разбереш кога детето ти иска сладолед и кога кукла Барби. Точно така трябва и да бъде. Но ако детето започне да ни тормози и през цялото време създава конфликти, то това, от което има нужда, не е нито сладолед, нито кукла. Тогава отговорност на родителите е да разберат точно от какво има нужда детето. Не бива да оставяме желанието на децата да управлява живота на семейството. Ако децата получават всичко, което желаят, най-вероятно няма да получат това, от което най-много имат нужда: близък контакт с отговорни възрастни хора.
Няма нищо нередно в това да попитаме другите какво искат за вечеря. Но не е редно да се чувстваме задължени да им дадем това, което искат, само защото сме ги попитали. Когато обмисляме менюто, трябва да се съобразим с три основни фактора: какво искат децата, какво искат възрастните и как да осигурим на семейството здравословно и балансирано хранене. Последното е задача на родителите - те трябва да намерят баланса между удоволствието, естетиката и качеството на храната (вместо да измислят ограничения и правила - като например колко често може да се яде пица).
Така е във всичко. Важно е всички в семейството да се чувстват свободни да кажат какво искат. Това е началото на разговора, а не краят му. Децата стават самотни и нещастни, ако техните желания определят решенията на родителите им. Това няма нищо общо с едновремешното понятие „разглезеност“. Разглезено е не дете, което получава твърде много от това, което иска. Разглезено е дете, което не получава достатъчно от онова, от което се нуждае.
От: „Това съм аз! А ти кой си?“, Йеспер Юл, изд. „Жанет-45“, 2012 г.
Снимка: Jesper Juul - commons.wikimedia.org
