„Няма по-могъщ възпитателен фактор от майката. Каквото тя направи, направено е завинаги. Каквото тя завърже, завързано е завинаги. Погледнете майките на великите хора. Велики хора - от велики майки.“
За съкровената роля на майката в живота на детето, с красивите думи на българския писател и педагог Цонко Василев Попов, известен в нашата литература с псевдонима Виолино Примо.
(„Майка“, Владимир Димитров - Майстора)
Майката за детето (1935 г.)
Могъщо и неотразимо е въздействието на майката. И не само в детския период, но и в юношеските години. До старост, а може би и до края на живота над нас витае майчиният дух.
Призракът на майката вечно обитава семейното огнище. Майчината незрима сянка неотлъчно следи и бди за скъпите рожби.
В трудните и тежки моменти на живота ние несъзнателно се отдаваме на едно непобедимо вътрешно влечение, в което се запечатани всичките някогашни майчини съвети, грижи и упътвания.
Ние чуваме нейния тревожен, предупредителен глас. Тоя майчин глас е „геният на доброто”, „геният на рода”. Той е, който ни води в пътя на човещината и ни пази от гибел.
Тежко и горко томува, който е напуснат от тоя добър гений. Проклет е онзи, който не чува скъпия глас и не вижда до себе си плачещата сянка на майката.
Горко томува, който е отрасъл без майчината свята любов. И без майчините безкористни, сърдечни грижи, без майчините съвети и закрила.
Неговата душа остава завинаги пуста, студена и сурова. Нему природата не е открила най-висшата, тайна и свята любов. Любовта, която обгаря, която пречиства и кръщава душата.
И която преобръща животното на човек!…
*
Душата на детето е тъмна, затворена стаичка.
Слънцето обилно пилее своите животворни, чистителни лъчи наоколо, но вътре те не проникват… Няма прозорци на тъмната стаичка! И слънцето не сгрява, не оживотворява малката душица.
Но ето, идва майчината любов и стопява ледените стени. Отваря прозорче… Майката открива пред очите на детето нов свят… Не! Самата майка е прозорецът, през който детската душа гледа света.
Детето е получило своя живот в майчината утроба. Хранено е през майчиното тяло, а сетне с майчиното мляко. Физически детето живее посредством майката.
И душевно то заживява чрез духа на майката. Чрез нейното духовно мляко.
Затова няма по-могъщ възпитателен фактор от майката. Каквото тя направи, направено е завинаги. Каквото тя завърже, завързано е завинаги.
Погледнете майките на великите хора. Велики хора - от велики майки.
*
И въпреки всичко това, хората често забравят що дължат на майката. Всичко отдават на личната дейност, личните дарби. А де са изворите на тая дейност? - Никой не ги търси?
Като че тая самодейна личност е цвете без корен, без почва.
И като че тая душа черпи от облаците своите душевни сили, когато, всъщност, повечето от онова, що съставя богатството на самодейната душа, е влязло вътре благодарение на „майчиното прозорче”.
Под тънката кожица на личното, на индивидуалното в децата се крие родовият дух на семейната традиция.
Подращете внимателно тая кожица и ще се покаже образът на майката.
*
И в европейската, и в американската преса, и в обществото, и в семейството се говори и пише с безкраен възторг и жар за „хората на днешния век” - някакви чудновати личности, които още от крехка възраст са почнали борбата с живота… И после… те сами се издигат от низините на живота до върха.
Сами ли са пробили път в света!? И на себе си, само на себе си, а не някому другиму дължали своите успехи в живота?… Особено се славят и величаят някакви „самоиздигнати” милионери и милиардери, изобретатели, царе на индустрията, князе на капитала, гении на труда, и пр. Един от чистач станал такъв, друг от вестникопродавец станал чудо. А трети от хамалин станал гений и пр., и пр.
Всички „самоиздигнати”?… Забравя се и баща, и майка, и род, и семейство, и традиция… А отгде и как са вгнездени в душата на детето тия стремежи към самоиздигане?
Отгде идат тия душевни сили, тоя характер, които обосновават самоиздигането? Кой е вложил тая самонадеяност, тая вяра в себе си, с които се отличават такива деца?
Животът ли?
Тъкмо обратното.
Животът е ломил, рушил и вярата, и надеждата, и волята, и характера. И все пак тия хора са вървели напред, самоиздигали са се, пробивали са си път в живота.
Една далечна светлина, подобно на Витлеемската звезда, ги е водила и направлявала в борбата. Най-често това е духът, образът на майката.
Хората не винаги съзнават това, както повечето хора не съзнават, таят дълбоко в душата си, там нейде под прага на съзнанието, ония потиснати идеи, за които ни говори психоанализата.
И които цял живот тормозят духа и тласкат човека със страшна сила към тая или оная посока.
* Публикувано във в. „Литературен час”, 30 октомври 1935 г.
Картина: „Майка“, Владимир Димитров - Майстора, gallery-victoria.com
