„Наплашени от своите невротизирани родители, децата се оттеглят в „безопасни“ виртуални светове, където няма нито ожулени колене, нито замръзнала вода, нито дървета, нито гори...“
~ Том Ходжкинсън, „Безгрижният родител“ (Изд. „Сиела“).
♥ Не се давайте на компютрите или Дао на родителстването
Децата постепенно започват да забравят как се играе. Или така и не се научават как се прави. Ето, това е голямата тревога на онези от нас, които виждат проблем в днешната доминирана от екрани реалност. Изложени на прекомерното въздействие на телевизорите и компютрите едва ли не от самото си раждане, децата свикват да ги облъчват интензивно с цветове, звуци, музика и реч и да живеят на една ръка разстояние от всичко. Наплашени от своите невротизирани родители, които безрезервно вярват на писанията във вестниците и са убедени, че реалният свят е изпълнен с опасности, децата се оттеглят в „безопасни“ виртуални светове, където няма нито ожулени колене, нито замръзнала вода, нито дървета, нито гори, нито гвоздеи. Има само един екран, една мишка и перфектна изолация. Нима това е представата ни за бъдещето?
Е, аз мразя компютрите. Предпочитам да използвам перо и мастилница и услугите на пощенските служби. Черновата на тази книга е написана на ръка, с писалка. Не си мислете обаче, че съм някой фанатичен неолудит. Компютърът също ми е необходим – за електронната поща и понякога да купувам книги. Признавам, с негова помощ проверявам разписанието на влаковете и от време на време гледам клипчета в YouTube. И все пак всичко, което е във възможностите на един компютър, може да бъде направено и по старите начини, само че с повече удоволствие. Далеч по-приятно и по-удовлетворяващо е да пишеш и да получаваш писма вместо имейли или да говориш по телефона, вместо да общуваш посредством електронната поща. Далеч по-забавно и по-приятно е да разгледаш какво има по рафтовете на някоя антикварна книжарница, вместо да пазаруваш от електронните книжарници. Случва се да се натъкнеш на някое скрито съкровище или да си поговориш с книжаря, който от своя страна може да се окаже неизчерпаем източник на мъдри съвети и предложения. Това преживяване е весело и изпълнено с приключения. Пазаруването онлайн е самотно, скучно и често ограничаващо занимание. Значително по-плодотворно и бързо е да планирате пътуването си с влак с помощта на реално разписание, а още по-лесно е да отидете на гарата и просто да попитате на гишето. Моята малка колекция от справочници е далеч по-добра по отношение на качеството на информацията и бързината на достъп, отколкото търсачките на Google и не особено надеждната Уикипедия. Освен всичко друго книгите доставят и чисто физическо удоволствие, а докато търсите конкретната интересуваща ви информация, попадате на още много впечатляващи материали. Книгите не се нуждаят от батерии и интернет връзка, която се срива при първата разразила се буря.
Сякаш целият свят е превзет от гийковете – преди време антисоциалният самотник беше тип, когото всички избягваха, докато сега отвсякъде ни насърчават да бъдем като него. Средството е съобщението– в блоговете всички се надпреварват да се самоизтъкват. Имейлите ни са самата посредственост. Компютрите изначално носят всички черти на „гийковете“ – чужди на природата, недодялани, лишени от всякакви емоции, уязвими и безлични – и съответно предпоставят появата на такива качества и у потребителите си.
Друга причина да съм против екранните светове е, че финансирането на огромна част от тях е основано на корпоративна реклама. В резултат най-големите компании в света стават още по-големи, защото само те имат финансовата възможност да окупират с рекламите си MySpace, YouTube или Facebook (забележете приликите с оруелския „новговор“), а възможностите пред дребния бизнес се свеждат до минимум и вместо човек да се пробва с някое собствено начинание, е принуден да се примири с назначение в някоя голяма компания. Във Великобритания например „Теско“ има 250 000 служители – преди 200 години всички тези хора биха изкарвали прехраната си в малки работилнички – някои като чираци, други като собственици.
Скаченият с екрана живот подпомага единствено разрастващата се мегамашина, но така и не увеличава свободата на индивида, което винаги е било голямата амбиция на интернет. Ролята на екраните по отношение на ежедневието е по-скоро негативна, защото те пораждат неизчерпаемо изобилие от желания у децата – „искам това, искам онова“... Още повече, че потокът от реклами насажда у тях от много ранна възраст съмнителната увереност, че най-сигурният начин да имаш всичко и да бъдеш щастлив е да си богат. Трябва задружно да положим усилия и да възстановим онези реалност, в която изпращахме децата да играят навън в 9 ч. сутринта и те не се мяркаха повече, докато не стане време за вечеря. Като деца дори и ние, в моето градско детство от 70-те години на ХХ век, карахме колела навън по цял ден, без какъвто и да било родителски надзор. Такова детство формира богати характери.
Телевизионните програми може и да не са лоши, но надали са толкова забавни, колкото обедите в къщичката на дървото. Надали доставят толкова удоволствие, колкото историите, разказвани около огъня вечер. Извън екрана има далеч по-добри, по-наситени и по-изгодни финансово удоволствия.
В своята премерено емоционална трилогия за Ларк Райз и Кендълфорд Флора Томпсън рисува ярка картина на бедния селски живот във викторианска Англия. С не повече от 10 шилинга на седмица хората на село са преживявали съвсем прилично, а детството им с положителност е било по-волно от днешното. Тоалетните са били външни, нямало е течаща вода, гледали са прасета в дворовете си и въпреки че не е имало изобилие от празници и танци, хората са били уверени и щастливи. Защото не са били разглезени и омаломощени от цивилизацията и неизчерпаемите удобства. Същото се отнася и до децата им:
Около селските колиби играеха множество деца – твърде малки, за да ходят на училище. Всяка сутрин ги увиваха в стар шал, прекаран на кръст отпред на гърдите и вързан на стегнат възел на гърба, пъхваха в ръцете им по малко храна и ги изпращаха да „идат да си играят“, докато майките им си вършат къщната работа. През зимата те се щураха насам-натам с премръзнали ръце и крака и играеха на кончета или на локомотиви. През лятото правеха торти от кал, като мокреха прахта с най-интимните си течности. Ако паднеха или се нараняха по някакъв начин, не тичаха вкъщи за утеха, защото знаеха, че всичко, което ще получат, ще бъде: „Кат’ не си гледаш в краката, на ти сега!“
Индианците от племето йекуана също са добър пример: „Те не се вайкат, когато детето се нарани – пише Лидлоф. – Оставят го да се успокои самичко и продължават напред.“
Такова отношение закалява децата, както се случва и в Ларк Райз:
Те бяха като малки жребчета, вече започнали да пасат и затова не им се полага повече внимание. Течащите носове и премръзналите ръце, крака и уши бяха нещо нормално, рядко обаче се случваше да се разболеят дотолкова, че да се наложи да си останат вкъщи, и така растяха силни и издръжливи, явно доволни от начина си на живот. „Да се каляват!“ – казваха майките им и те наистина се каляваха, също както бяха калени мъжете, жените и по-големите деца от селото – и телом, и духом. Тези хлапета без проблем изминавали пеша три мили до училище или пет мили до най-близкия град. Независимо от (или по-вероятно заради) бедността си, те са израствали смели, силни и самостоятелни, за разлика от разглезените съвременни деца и възрастни – постоянно хленчещи, комплексирани и безцеремонни. В онези дни хората са разчитали сами на себе си, за да си осигурят забавления. През деня малчуганите си измисляли какви ли не игри из горите и полята, а вечер захласнато слушали историите, разказвани от бабите и дядовците им.
Друг недостатък на дигитализирания свят е, че той атомизира, разбива семейството, превръщайки го в нестабилна съвкупност от индивиди и всеки мълчаливо преследва личните си интереси с посредничеството на компютъра. Както казва Филип Пулман: „Друго много характерно нещо е разрушаването на семейния живот, особено когато всеки член на семейството има свой собствен айпод, собствен компютър, игрова конзола и телевизор – тогава, с изключение, че живеят в едно жилище, те вече нямат нищо общо помежду си. Всеки отбягва другите, всеки е зает със собствените си задачи и никой не разговаря с никого. Голяма част от вниманието е отдадена не да се поддържа целостта на групата, а само на личното удоволствие. Според мен това е ужасно.“
Трайният процес на отчуждаване на индивида от общността води началото си от около 1535 г., когато, след като Хенри VIII потъпква установените традиции, започва преобразяването ни от хора със съзнание за общностна принадлежност в съвкупност от уязвими индивиди, всеки с изградена сигурна защита срещу всякаква външна човешка намеса. Израз на нашата креативност и идентичност става изборът на стоки, който правим. „Мисля, следователно купувам“ – казва Пени Римбод.
Не бива да сме твърде наивни и по отношение на компютърните програми. Забелязали ли сте колко често компютрите „ви позволяват“ да правите това или онова: „Това ново приложение на Facebook ви позволява да изпратите картичка за рождения ден на всеки от вашите приятели.“ Така машината се превръща в своеобразен властник, който постепенно ни разрешава да правим все повече и повече неща, а от нас се очаква да бъдем благодарни. Езикът на тези програми е поразително опростен и разчита изключително на употребата на препинателни знаци: „Покани приятелите си!“, „Сърфирай из профилите!“,
„Стани част от МySpace!“ Всеки, уважаващ писаното слово и красотата сама по себе си, би трябвало дълбоко да се обезпокои от това как гийковете осакатяват езика и категорично да отхвърли позицията на Хобс по отношение на света, която безспорно предпоставя появата на компютърните технологии.
Това съвсем не е лесно обаче. Вчера Дилайла ми заяви: „За рождения си ден искам лаптоп.“ А е само на шест години! И за какво й е дотрябвал лаптоп? Не, не и не! Няма да дам 500 паунда, за да разнася напред-назад устройство, което ще я отдели от околните и ще я мами като магазин, отворен 24 часа.
Компютърът е едновременно и фигура на властта, и устройство за разширяване на пазара за глобалните марки. Малките деца знаят по-добре какво е кока-кола, отколкото праз лук. Защото „Кока-кола“ влага по 2 милиарда на година в маркетингови стратегии. „Кока-кола“ е марка номер едно в света, чиято реклама не спира нито за миг. Винаги се удивлявам, когато хората казват: „О, рекламата не ми влияе.“ Ако рекламите наистина не ни влияеха, компаниите нямаше да харчат огромни суми за промоции. Представете си колко добрини могат да бъдат сторени с всичките тези пари – представете си новопостроените красиви сгради, градините и парковете, посетите семена, изпечения хляб, нахранените гладни хора. Представете си колко произведения на изкуството щяха да бъдат поръчани, ако тези пари, инвестирани в реклама, бъдат похарчени по друг начин.
Тогава какви стъпки да предприемат родителите в противовес на тиранията на компютрите? Моето прагматично решение е следното: „Не забранявайте! Свеждайте до минимум!“ Проблемът със забраната е, че тя неизбежно прави забраненото нещо още по-привлекателно, отколкото е било преди.
Наскоро решихме да ограничим времето пред екрана за нашите децата до един час на ден. Първоначално смятах да е половин час. Споделих намеренията си с един приятел, чиито деца са пристрастени към компютъра. Сега синът на този приятел носи лаптопа си навсякъде, където отиде – „Половин час на ден? Та ние се опитваме да ги ограничим до половин час на час!“ Веднъж тези момчета бяха играли толкова дълго на компютрите си, че прегрелите лаптопи бяха оставили отпечатъци по бедрата им.
За да реализирате „свеждането до минимум“, нужно е от позицията на родители да запознаете децата си и с други дейности – и в известен смисъл да им покажете как се играе. Напоследък след вечеря излизаме на двора и около час играем френски крикет, изключително приятно занимание. Впечатлен съм колко много смях съпътства играта и си дадох сметка колко рядко всъщност хората се смеят пред телевизора и пред компютъра. Открих също, че след като веднъж увлека децата да се захласнат в някоя игра, мога тихичко да се измъкна и егоистично да се върна към собствените си удоволствия. В по-неотчуждените от природата общества, където децата имат възможност да играят задружно на големи групи, по-големите учат по-малките как да играят (както все още се прави в училище при препредаването и заучаването на детски игри, оцелели стотици години). Налага се днес родителите да полагат повече усилия за предаването на знания, ако не искат децата им лесно да станат жертви на консуматорския свят.
Компютърните игри пораждат конфликти. „Проклет да е денят, когато тази дяволска игра влезе в дома ми“ – казва моята белгийска приятелка Жули за тяхната игрова конзола „Нинтендо“. Тя разказва, че нейните момчета не спират да спорят чий ред е – компютрите разделят, това е заложено в природата им. За разлика от тях една най-обикновена топка например сплотява.
Понякога се чудя как е възможно консуматорският свят да е толкова неизмеримо привлекателен за децата. Защо, когато им се даде възможност да избират, те предпочитат да пазаруват онлайн, вместо да излязат да играят навън? Вероятно заради несекващия поток от новости. Или защото пазаруването онлайн и онлайн измерението им дават усещането, че имат властта да контролират живота си – усещане, от което родителите ги лишават. Вероятно компютърът предоставя на децата възможност да се докоснат до определена представа за свобода, без да излизат от рамките на ограничения си живот – по същия начин той предоставя тази възможност и на мнозина възрастни, закрепостени към отегчителните си служби. Няма спор, екранът действа успокояващо. Когато Артър е разгневен или натъжен, в повечето случаи го намираме захласнат в някоя мрежова игра. Ако наистина е така, това е знак, че трябва непременно да дадем повече свобода на децата си. Става ми тъжно, когато се замисля за щастливия живот на бедните жители на Ларк Райз и го сравня с охолния, но изпълнен с проблеми живот на съвременното семейство. Какво се е случило? Защо сме станали толкова уязвими, толкова зависими, толкова недоволни, толкова нетърпеливи, толкова изнервени, толкова страхливи? Моята идея за безгрижното родителстване в действителност цели да върне силата, благополучието, удовлетворението и щастието не само на децата, но и на родителите. Няма по-лоши родители от разочарованите родители, защото те се вкопчват в надеждата, че децата им ще успеят там, където те са се провалили.
Смятам, че възпитанието трябва да бъде основано на личен пример, а не на авторитет. Ако ние сме щастливи или най-малкото ведри и доволни от живота си, тогава детето съвсем естествено ще приеме щастието за нормално състояние. Демонстративно нещастният родител, наставляващ детето си какво да прави, съвсем не е в услуга на системата от правила, която защитава – „Щом мислиш така, аз ще правя обратното, за да не заприличам на тебе.“ Не задавайте правила. Така децата ви няма да има какво да нарушават.
От: „Безгрижният родител“ (Защо при отглеждането на децата по-малко означава повече), Том Ходжкинсън, изд. „Сиела“, 2015 г.
Илюстрация: DALL-E
