♥ Как да започнете да възпитавате едно дете? Първо правило - оставете го на мира

„Оставете детето на мира.“ ~ Д. Х. ЛОРЪНС, „Възпитанието на хората“, 1918 г.

Нездравословните дози трудова етика са сериозна заплаха за детството. Високи цели, тестове и дълги учебни часове задушават чрез тираничен и обсебен от работохолизма надзор годините, които би трябвало да бъдат отдадени на игри и занимателно изследване. Комерсиални интереси, приели формата на самоучители и компютърни игри, окупират свободното време на децата. А вманиачени родители само утежняват положението, като превръщат детството в години на стрес, настървена борба и надпревара. Дните на децата ни са претрупани с дейности, организирани от възрастните: балет, джудо, тенис, пиано, спортни състезания, проекти. Вкъщи ги забавляват компютри и огромни екрани. Затворени и закопчани в колите, те са принудени да слушат образователни записи. Амбициозни майки тормозят обърканите си десетгодишни чеда с часове писане на домашни, като им внушават неясния страх от „бъдещите работодатели“. После им купуват игрови конзоли „Нинтендо“ – абсурдни и скъпи джаджи, от които се очаква да внесат елемент на реалност в компютърните игри. 

Какво стана с игрите? Сещам се за карикатура в „Ню Йоркър“. Две хлапета на детската площадка са се вторачили в личния си органайзър и едното казва на другото: „Мога да те вместя за непланирана игра следващия четвъртък в четири.“

Всички тези дейности изискват много разходи и време от и бездруго изтормозения родител. И не оставят място за безгрижно шляене и свободни игри. Другият им страничен ефект е, че правят децата неспособни да се грижат сами за себе си. Когато стимулите идват от външен фактор, независимо дали е треньор, компютър или телевизор, малчуганите губят способността сами да си измислят игри. Просто забравят как се играе. Спомням си как най-голямото ни дете – жертва на хронично свръхстимулиране от страна на своите загрижени родители – в момент на отегчение изкрещя: „Искам... малко... забавление!“ Отрезвяваща реакция, особено ако е на петгодишно хлапе. А сега какво да правя? Какво да правя после? Такива въпроси задават свръхстимулираните деца. Какво се е случило с тяхното въображение, с тяхната находчивост?

Все пак има изход от капана на родителската свръхвманиаченост. Едно простичко решение ще направи ежедневието на децата ви приятно, а на вас ще помогне да отгледате щастливи, самостоятелни личности, способни да изградят собствения си живот сами, без да зависят от своята вездесъща мама. Наричам го безгрижно родителстване, а нашата мантра е просто: Оставете ги на мира. Страхотното откритие, че ленивият родител е добър родител, ми подсказа следният пасаж от есето на Д. Х. Лорънс „Възпитанието на хората“, публикувано през 1918 г.: „Как да започнете да възпитавате едно дете? Първо правило – оставете го на мира. Второ правило – оставете го на мира. Трето правило – оставете го на мира. Това е всичко.“

Съвременният активен родител намира тази идея за противоестествена. Та нали винаги са ни учили да правим повече, а не по-малко. Кой родител не се е лутал с натрапчивото усещане, че не се справя с нищо както трябва и е длъжен да се старае повече? Нищо подобно! Проблемът е там, че се стараем твърде много, а не твърде малко. Със свръхнамесата си не оставяме децата нито да бъдат себе си, нито да опознаят себе си. Прекалено обгрижваните деца впоследствие не могат да бъдат самостоятелни. Трябва да се отдръпнем, да ги оставим да живеят. Приветствам ви с добре дошли в школата на не-активните родители! Ще бъде от полза и за двете страни – по-малко работа за вас и по-добре за детето ви, което ще се научи хем да се наслаждава на ежедневието си, хем да разчита на себе си и да бъде независимо.

Държа да отбележа, че не защитавам пълното безхаберие. Веднъж се бях поувлякъл в безгрижно родителстване, унасяйки се в дрямка на канапето пред отоплителната печка, докато „пазех“ (както е прието да се казва) прохождащото си хлапе, но внезапно се събудих от писъците му – беше сложило ръце направо върху горещия метал и си бе изгорило върховете на пръстчетата. Не бива, естествено, да оставяме децата си да прескачат през прозорците и да се мотаят с несменени памперси. Едно е безгрижие, съвсем друго – безотговорност.

Може да звучи парадоксално, но безгрижният родител е отговорен родител, защото същността на безгрижното родителстване е уважението към детето, доверието в друго човешко същество. Безотговорен е онзи родител, който прехвърля детето си на различни институции за обучение и грижи, без значение дали това са детегледачки, училища, занимални, спортни клубове, телевизионни програми, онлайн игри или каквото и да било друго. Или пък онзи, който се опитва да натрапи собствените си възгледи на децата и така не ги оставя да бъдат себе си.

Друго голямо предимство на безгрижното родителстване е, че то избавя родителя от недоволството. Няма нищо по-пагубно и по-досадно от напиращото в гърдите негодувание. Представете си как правите жертва след жертва, как се раздавате и търпите лишения заради децата си, а после те се преобразяват и затъват в кошмар ала Ейми Уайнхаус или Пийт Дохърти. Не, в света на безгрижния родител няма място за мъченичество. На първо място стои нашето собствено щастие. И това е вярната посока – както каза онзи ден един таксиметров шофьор за децата си: „Те са щастливи, защото ние сме щастливи.“ Нужно ли е да страдате?! Радвайте се на живота си!“

Безгрижният родител е родител домошар. Но не от онези, които се вживяват в ролята на домакини, организиращи луксозни забавления за уикенда. Ние сме против скъпо струващите емоции, предлагани от увеселителните съоръжения и паркове, от зоологическите градини и от семейните екскурзии като цяло. Ние сядаме на дивана и оставяме нещата просто да се случват – намираме забавлението в собствения си двор. А картонените опаковки превръщаме в самолетчета. Удивително е колко много интересни и весели игри може да играе човек с децата си, докато си седи на дивана. Ние си имаме една, която сме нарекли „Гъдел и клопка“ – малкият се спуска към мен, извиква: „Гъдел!“, или: „Клопка!“, и аз следвам инструкциите.

Безгрижният родител е пестелив родител. Ние не полагаме усилен труд и затова не можем да очакваме, че ще бъдем богати. Но пестеливостта върви ръка за ръка с изобретателността.

„Пестеливостта е поетична, защото е съзидателна – пише колосът Г. К. Честъртън. – Прахосничеството е непоетично, защото е равносилно на загуба“. Когато си останеш у дома без пари, започваш да откриваш собствения си потенциал. Майсториш различни неща, рисуваш. Сложете купчина листа на кухненската маса заедно с телбод, ножица, пастели и лепило и ще се удивите от това, което ще направят децата ви. Забравете интерактивните играчки и дигиталните джаджи. Заменете ги с нещо аналогично. Далеч по-забавно е, а и много по-евтино. Прикрепете хранилка за птички на кухненския прозорец. Съвсем не е задължително забавленията да струват скъпо.

За нас общественото положение и успешната кариера не са от значение, не се вълнуваме и как изглеждаме в очите на околните. Отърсили сме се от всичката тази плява. Искаме просто да се радваме на живота си и да дадем на децата си щастливо детство. Какъв по-голям подарък може да направи един родител? Ако някой ден моите деца кажат на приятелите си: „Имах чудесно детство!“, за мен това ще бъде истински успех. По-добре щастливо детство, отколкото години на забележителни постижения и последващо завещание от сериозни дългове.

Безгрижният родител е дружелюбен родител. Ние осъзнаваме колко са важни приятелите. С тях е по-леко. Един от митовете на съвременното общество е, че „човек е сам на този свят“. Вместо да разговарят с приятели и съседи, нашите всеотдайни съвременници търсят съвети в книги, уебсайтове и интернет форуми. Стремим се да правим всичко сами и не се осмеляваме да поискаме помощ, да признаем пред другите, че сме слаби. Нищо подобно! Бъдете слаби! Предайте се! Не сте всеможещи! Свалете летвата! Нека приятелите да дойдат и да ви помогнат. Организирайте у дома малки занимални, където родителите ще си побъбрят, а децата ще си поиграят! И не се вторачвайте твърде много в хлапетата! Допада ми представата на Д. Х. Лорънс за „отглеждане“. Той казва, че бебетата трябва „да бъдат поверявани... на глуповати дебели лелки, които не се трогват от тях“, че трябва „да оставим децата на мира“, да ги „изпъдим“ „на улицата или на детската площадка и да не им обръщаме внимание“. 

Не гледайте на тях като на мека глина, която трябва да бъде оформена в калъпа за покорни роби на бъдещите работни места. Оставете ги да играят. И пак ще повторя: заобиколете се с приятели. Животът е далеч по-лек, когато работата е поделена. Приятелите разведряват и развеселяват. Надали има по-тъжна гледка от самотна родителка, повела чедото си из потискащ градски парк, отчаяно опитваща се да си внуши, че си прекарва чудесно.

Аз си представям „отглеждането“ като широко игрище. От едната страна на бар под навес се предлага местна бира – там са родителите. От другата страна, някъде в далечината, играят децата. Нито аз ги притеснявам, нито те ме притесняват. Нека имат възможно повече свобода!

Избрано от: „Безгрижният родител“ (Защо при отглеждането на децата по-малко означава повече), Том Ходжкинсън, изд. „Сиела“, 2015 г. 
Изображение: DALL-E