♥ Детето трябва да знае, че е уважавано. Начало на неуважението е осъждането на родителите

 „Опять двойка!“ (1952), худ. Фёдор Решетников

~ Детето трябва да знае, че е уважавано

Има нещо, което трябва да се забрани на детето – да осъжда родителите си, защото това е начало на неуважението. Т.е. таткото може и да сгреши, но това не трябва да се обсъжда. Но е много важно родителят да може да иска прошка от детето си. Ако аз настоявам за нещо, което ни ми е присъщо да правя, само и само да се изпълни волята ми, детето скоро ще разбере, че нещо не е наред и ще го подложи на съмнение. Например, ако не съм в настроение и се разкрещя на детето, накажа го само защото съм бил раздразнен, то от това наказание няма да има полза – то ще разбере, че греша и ефектът ще е нулев. И освен това, такова наказание няма да способства за възпитанието на детето. Когато му се извиня и му кажа, че над нас има закон Божи, на когото всички сме подвластни, то ще разбере. Извинявайки му се, детето ще знае, че го уважават и ще бъде много по-спокойно. Това е важен момент за детското щастие. Трябва да му показваме, че го уважаваме и когато е на 3 години, и на 7, и на 12 и на 18. Каквито и да е неприятни моменти да имаме с него, когато е в пубертета – а те са неминуеми, то трябва да разбира, че за нас неговото мнение е важно.

Сигурно и вие си спомняте как сте искали да бъдете чути. И не само вкъщи, но и в училище. Ето, учителят ти по литература те е изслушал. Тогава вътрешният ти свят възраства от това, чувстваш, че мнението ти значи нещо, започваш да бъдеш по-отговорен. Разбира се, има и един разрив, който почва обичайно в пубертета. Днес той е като ураган. Наскоро дойде едно момче на първа изповед с майка си. И започна: „В преходен период съм, затова с това и с онова не се справям, затова се държа грубо и т.н.“. С една дума, в пубертета съм и затова ми е позволено. Не си спомням подробности, но в такъв смисъл ми го каза. Поговорихме си после за това и му обясних, че това не е оправдание.

~ Възпитаваме детето не за себе си

Преди всичко ние не възпитаваме детето за себе си. Казваме това, но да го приложим на практика е доста сложно. Това е огромен проблем, с който не се сблъскваме, докато децата ни са още малки и затова ни е още по-трудно, когато пораснат. Тогава той сам ще решава какъв иска да бъде, с коя да се ожени, как ще протече семейният му живот, какви ще са отношенията с жена му, кой какво ще решава. Не трябва да се бъркаме в това. Само можем да съветваме, когато ни попитат. Можем и да помагаме. Ако свекървата влезе в дома на младото семейство, тя може да попита снахата – ти си домакинята тук, с какво да ти помогна? Но не и да каже – я бързо да измиеш това, че синът ми е привикнал на чистота, а при тебе – гледай какво е… Това е съвършено недопустимо. От какво се получава това? Ако обичаме – служим, ако не обичаме – налагаме се.

Ето например – моя син преди всичко е неин мъж, а след това мой син, нищо, че преди 25 години е бивал само мой син. Сложна задача е тази, трудно е да замълчиш, за да запазиш отношенията си, да не разрушиш младото семейство. И колко много такива семейства са били разрушени от свекърви и тъщи, всички знаем…

Когато детето навлезе в пубертета, то започва да опознава окръжаващия го свят с дадената му от Бога свобода. Ние сме длъжни да му помогнем в това, нормално е. Ние го възпитаваме не за себе си, то ни е дадено временно. След това то си остава наше дете, остава ни като наш близък приятел, брат или сестра в Христа, в Царството Божие. Тези отношения могат да бъдат едни прекрасни такива, дълбоки, приятелски, включващи уважение и почит към родителите. Отношения между две свободни личности. 

В много семейства родителският авторитет е загубен. И родителят говори, разгневен – как може да постъпваш така, нали аз съм те хранил, обличал, осигурявал съм ти всичко, изучих те, водих те по екскурзии и кръжоци, а сега – къде ти е благодарността? Благодарността може да се прояви, когато той започне да възпитава своите деца, особено когато навлязат в пубертета. А може и да не се прояви, ако детето възприеме всичко това само като необходим дълг на родителите. Нищо, че те са губили времето си да го водят по кръжоци и курсове, той дължи постъпването си в университета главно на своя талант. Длъжни са били и край. Несправедливо е, но така се получава.

Но какво можем да направим все пак? Трябва да се занимаваме с детето, докато е малко. Да, да го храним, обличаме, да го водим по кръжоци – добре. Но и да разговаряме с него, а днес това не се прави. А гледаме да му наложим собствените си амбиции.

Можете много да говорите на детето си как трябва да се държи, да споделяте опита си с него, но само по начин, който да му бъде интересен, разбирате ли? Независимо дали му четете книжки, разказвате му приказки или беседвате с него, трябва да му е интересно. Това е принципно важен въпрос. Ето, таткото е слязъл от своя Олимп, седнал е до мен, разказва ми някаква история. Това е много по-хубаво от анимационни филмчета и компютърни игри, повярвайте ми! До ден днешен си спомням как мама ми четеше интересни детски книжки. Когато бях дете, баща ми много обичаше до ни разказва разни небивалици. Седне и почва да разказва нещо като „Невидимия човек“ например. По-късно разбрах, че той вземал сюжетите си от различни разкази. Но това не бе важно, той разказваше много интересно. Даже и по-късно, когато ни напусна, и имаше други две деца, и с тях се държеше много забавно и сърдечно. Ето къде е важният момент. Да разговаряте с детето, да му покажете уважение, макар че изобщо не са ви интересни неговите игри и герои. Главното е, че сте влезли в неговия свят, че се интересувате от заниманията му, и тогава полека-лека можете да му предадете ония неща, които искате, като изслушвате и отговорите му. Ето основата, на която можете да стъпите, за да въздействате на детето в периода на неговия растеж. Каквото и да се случи, то ще ви слуша и уважава. Ще си каже – ето, татко ме обича и се интересува от мен, ще го послушам. Това е най-добрият практически съвет от моя страна.

И до днес връзката ми с децата е силна, не се нуждае от заздравяване. А у един мой много добър приятел, още от детската градина, който ми е като брат, се получи друго. Той беше единствено дете, значи, можеха да му отделят повече време. Да, но неговият татко беше на системата „телевизор – чехли – вестник“. И когато той навърши 18 години, баща му стана за него неудачник, загубеняк, макар че той беше в ония години състоятелен човек с високоплатена работа, имаха и кола, и две вили. Но родителите му никога не прекарваха свободното си време с него, а го пращаха по пионерски лагери и при баба му на вилата. Предпочитаха да си почиват без него. И отношенията им се възстановиха едва след като баща му заболя тежко от рак. Но цял един дълъг и важен период от живота му бе отминал без никакво бащинско влияние, затова и баща му се бе превърнал за него в никой.

А нали бащата и майката са хора, които могат да ти бъдат полезни и когато си на 18 и на 50 години, защото винаги ще имат повече жизнен опит от тебе и могат да ти дадат ценен съвет. А ако са вярващи хора, още повече ще могат да те разберат. Именно за това трябва да се занимаваме с децата си. 

Със съкращения от: „Любовта в семейството е най-добрия възпитател за децата“, Отец Фьодор Бородин
Източник: pravoslaven-sviat.org
Картина: ​„Опять двойка!“ (1952), худ. Фёдор Решетников; ru.wikipedia.org