За емоционалната лишеност, преживяна в детството и пътя към преодоляване на болката и несигурността, споделено от клиничния психолог Линдзи Гибсън в книгата й „Порасналите деца на емоционално незрели родители“ (Изд. Изток-Запад).
(Berthe Morisot and Her Daughter Julie Manet, 1894, by Pierre-Auguste Renoir)
~ Как емоционално незрелите родители въздействат върху живота на порасналите си деца
Емоционалната самота извира от липсата на достатъчно дълбока близост с другите. Тя може да започне още от детството и причината за нея да е усещането, че си невидим за своите родители, които са твърде заети със самите себе си; може да се появи и в зрелостта, ако значима емоционална връзка бъде прекъсната. Когато е усещане, което ни преследва през целия ни живот, то по-вероятно е източникът да е чувството за отхвърленост, преживяно в детството. Израстването в семейство с емоционално незрели родители е самотно преживяване. Подобни родители могат да изглеждат и да се държат напълно традиционно: полагат грижи за физическото здраве на децата си, осигуряват им храна и сигурност. Отсъствието обаче на дълбока емоционална връзка с тях ще остави огромна празнина, която всъщност поставя под въпрос автентичното чувство за сигурност. Подобна емоционална самота е също толкова фундаментално болезнено преживяване, колкото е и сериозното физическо нараняване, но просто не личи отвън. Емоционалната самота е трудно уловим и твърде личен опит, който не е лесно да бъде наблюдаван или описан. Можем да го наречем усещане за празнота или за захвърленост в света. Неколцина са го наричали и усещане за екзистенциална изоставеност, но всъщност в него няма нищо екзистенциално. Ако се чувствате така, то причината е просто във вашето семейство.
Децата не могат да идентифицират липсата на емоционална близост в отношенията си с родителя, тъй като дори не разполагат с подобно понятие. Още по-малко вероятно е да могат да разберат, че родителите им са емоционално незрели. Всичко, което имат, е едно дълбинно усещане за празнота – именно така детето преживява самотата. Когато родителите са емоционално зрели възрастни, тогава лек за детската самота е всеки акт, преутвърждаващ изпълнената с обич връзка между родител и дете. Но ако родителите се страхуват от силни чувства, у детето в крайна сметка ще остане чувството за срам, че е почувствало нужда от близост. С порастването тази фундаментална празнота остава, дори всичко да изглежда нормално на пръв поглед. Самотата може да стане техен основен спътник в зрелостта им, ако несъзнателно избират да се въвличат във взаимоотношения, които не могат да им осигурят достатъчна емоционална близост. Тези деца ще завършат училище, ще започнат работа, ще сключат брак и ще имат свои деца, но през цялото време ще ги преследва усещането за изолираност.
~ Емоционална близост
Емоционалната близост означава да имаме на кого да кажем всичко, да споделим чувствата си, независимо за какво става дума, и да се чувстваме напълно сигурни и спокойни, когато се разкриваме – с думи, с погледи или просто в мълчание. Това е дълбинно удовлетворяващо преживяване и създава усещането, че в тези моменти сме по автентичен начин себе си. Подобна близост може да съществува само когато другият се опитва да ви опознае, но не и да ви съди. Докато сме деца, основата на усещането ни за сигурност е емоционалната ни свързаност с възрастните, полагащи грижи за нас.
Емоционално ангажираните родители създават усещането у децата си, че винаги има към кого да се обърнат. Този тип сигурност изисква реално емоционално взаимодействие с родителите и когато те са емоционално зрели възрастни, могат да са постоянно въвлечени именно на това ниво в общуването с децата си. Те са постигнали достатъчно висока степен на самоосъзнаване, за да могат да приемат както собствените си чувства, така и тези на другите. Още по-важно е, че когато са постигнали необходимата емоционална настроеност спрямо децата си, те са в състояние да забелязват промените в настроенията им и да посрещат емоциите им с интерес и ангажираност. Взаимоотношенията с такъв родител дават сигурност, независимо дали детето има нужда от утеха, или иска да сподели радостта и ентусиазма си от нещо. Зрелите родители имат интензивен и балансиран емоционален живот и като цяло са последователни във вниманието и интереса, които проявяват към децата си. На тях може да се разчита в емоционален план.
~ Емоционална самота
Родители, които са емоционално незрели, от друга страна, са толкова заети със самите себе си, че изобщо не забелязват преживяванията на своите деца. Освен това за тях чувствата остават на заден план и близостта буди страх. Те не могат да се справят със собствените си емоционални потребности и по тази причина нямат представа как да бъдат емоционална опора на някой друг. Такива родители могат дори да демонстрират нервност и гняв, ако децата им са разстроени, и да ги накажат, вместо да ги утешат. Подобни реакции „пресичат“ в корен инстинктивния детски стремеж към близост и правят невъзможен емоционалния контакт по-късно. Ако единият или и двамата ви родители са били недостатъчно зрели, за да са в състояние да ви осигурят емоционална подкрепа, вероятно вие сте усещали последиците, но не сте били наясно какво не е наред. Може би сте си мислели, че чувството за празнота и самота е ваше лично, особено преживяване, което ви прави различни от останалите. Докато сме деца, няма как да знаем, че то е нормална, универсална реакция, когато сме лишени от близост. „Емоционалната самота“ е понятие, което самò сочи към своя лек, а именно да имате възможността да се радвате на добронамерен интерес към чувствата ви. Този тип самота не е странно или глупаво преживяване, а е очакван резултат от израстване, лишено от емпатично отношение от страна на близките.
~ Как децата се справят със самотата
Емоционалната самота е толкова тежък опит, че детето, което я преживява, би направило всичко, само и само да установи някакъв тип връзка с родителя си. Такива деца се научават да поставят чуждите потребности на първо място, разглеждайки това като „пропуск“ за близост. Вместо да очакват другите да им осигуряват подкрепа или да демонстрират интерес към тях, те възприемат ролята на подкрепящи и успяват да убедят околните, че собствените им емоционални нужди са по-малко или са по-маловажни. За съжаление, това създава още повече самота, тъй като прикриването на най-дълбоките ни потребности ни пречи да установим действителни връзки с другите. Понеже са лишени от адекватна родителска подкрепа, много деца искат максимално бързо да оставят детството си в миналото. За тях най-доброто решение е да пораснат бързо и да станат самостоятелни. Подобни личности се развиват по-бързо, но са самотни дълбоко в себе си. Често те буквално скачат в зрелостта, намират си работа възможно най-рано, както и интимни партньори, сключват брак или пък започват военна служба. Все едно заявяват: Тъй като вече мога сам да се грижа за себе си, имам право и да се наслаждавам на ползите от това да съм възрастен. Те бързат да съзреят, вярвайки, че така ще намерят освобождение и усещане за принадлежност. За съжаление, бързайки да напуснат дома си, те могат да сключат брак с неподходящ партньор, може да толерират злоупотреба с тях или да приемат работа, която ги изцежда, а не дава нищо в замяна. Те често приемат да са самотни и във взаимоотношенията си като възрастни, защото това е нормалното състояние за тях, доколкото са свикнали да се чувстват така още в първия си дом.
Избрано от: „Порасналите деца на емоционално незрели родители“, Линдзи Гибсън, изд. „Изток-Запад“, 2020 г.
Картина: Berthe Morisot and Her Daughter Julie Manet, 1894, by Pierre-Auguste Renoir;
