„Възрастният подминава тази мистична любов, без да я забележи. Малкото дете, което ни обича толкова много, ще расте, ще изчезне. Кой ще ни обича като него? Кой друг ще ни извика, когато си ляга и ще каже: „Остани с мен“?“
♥ „Умът на любовта“
Целият труд на живота, който се изпълнява в зависимост от законите на живота и довежда съществата до хармония, достига съзнанието под формата на ЛЮБОВ. Вътрешният съветник, който напътства децата да наблюдават онова, което е около тях, може да се опише с думите на Данте като „умът на любовта“.
В детската любов липсват контрасти. То обича, защото възприема, защото природата му нарежда да го прави. А това, което детето взема, то го усвоява, за да го направи част от живота си, така че да създаде своето собствено същество.
В средата на детето възрастният е специален обект на любов. От него детето получава материални неща и помощ и от него детето взема със силна любов това, което е необходимо за неговото самоизграждане. Възрастният е почитаното същество, от чиито устни, като от един духовен фонтан, бликат думи, които ще позволят на това дете да изгради собствената си реч, и които ще му служат като ръководство. За детето думите на възрастния са свръхестествени стимули. Възрастният е онзи, който чрез действията си показва на детето, което е дошло от нищото как се движат хората. Да го имитира, означава да влезе в живота. Детето е омагьосано и запленено от неговите думи и действия, които дори имат силата на внушение: ето защо детето е чувствително към възрастния до такава степен, че неговата собствена личност може да изчезне, а на нейно място у него да заживее и заработи тази на възрастния. Случаят с детето, което беше сложило мръсните обувки на леглото, показва послушание, достигащо до границата на внушение. Онова, което възрастният му казва, остава гравирано в съзнанието му, като думи, издълбани с длето върху камък. Ето защо, възрастният трябва да обмисля и преценява думите си пред детето, понеже детето е гладно, за да вземе от него; то е акумулатор на любов.
В самите основи на духа си детето е готово да се подчинява на възрастния. Само когато възрастният го моли да отхвърли заповедите на вътрешния импулс, който го кара да се стреми към себеизграждане по неизменни правила и закони, само тогава за детето става невъзможно да се подчини. Следователно това може да се сравни с идеята някой да каже на детето по време на никненето на зъби да спре и да не позволи да се появят повече зъби. Пристъпите на гняв и неподчинение на детето са израз на жизненоважния конфликт между творческия му порив и любовта му към възрастния, който не го разбира. Когато вместо подчинение възрастният срещне раздразнителност, той винаги трябва да се замисли за този конфликт и да вземе предвид защитата на жизненото действие, необходимо за растежа на детето.
Ние наистина трябва да разберем, че детето иска да ни се покорява и че ни обича. Детето обича възрастния повече от всичко, но хората говорят само за любовта на възрастния към детето. Това се казва не само за родителите, но и за учителите, „Учителите обичат децата!“ Казва се също така, че детето трябва да се научи да обича, да обича майка си, баща си, учителя си, да обича всички хора, да обича животните, цветята, всичко.
Кой тогава ще го научи? Кой ще бъде майсторът му в изкуството на любовта? Онези, които определят всички негови спонтанни прояви като непослушание и които обмислят това как да защитят себе си и притежанията си от него? Ясно е, че такива хора не могат да го научат да обича, защото те вече не притежават чувствителността, която нарекохме „умът на любовта“.
Напротив, детето е онова, което обича възрастния, което иска той да е наблизо, да бъде винаги с него и чиято наслада се крие в привличането на вниманието му към себе си – „Виж ме, остани с мен“.
Когато детето си ляга вечер, то извиква любимия човек и го моли да не си тръгва. Когато отидем да вечеряме, малкото дете, което все още се храни от гърдата на майка си, иска да дойде с нас, за да бъде близо до нас, да ни гледа, а не за да се храни.
Възрастният подминава тази мистична любов, без да я забележи. Малкото дете, което ни обича толкова много, ще расте, ще изчезне. Кой ще ни обича като него? Кой друг ще ни извика, когато си ляга и ще каже: „Остани с мен“? Когато детето порасне, то ще изрече безразличното „Лека нощ“. Кой тогава ще бъде готов само да ни гледа, докато се храним, въпреки че той не яде нищо? Ние се защитаваме от тази любов, която ще отмине и ние никога няма да намерим нещо, което да се равнява на нея. Смутено, ние отговаряме: „Нямам време, не мога, имам много работа“, а дълбоко в себе си мислим: „Трябва да се научи или ще ни превърне в свои роби“. Това, което искаме, е да се освободим от него, за да правим това, което ни харесва, така че да не нарушим собственото си удобство.
Смята се за ужасно непослушание, ако детето събуди баща си или майка си сутрин, когато те все още спят. Детегледачката, там където социалният статут позволява такава да е наета, трябва да предотврати това повече от всичко. Детегледачката е пазителката на сутрешния сън на родителите.
И все пак какво, ако не любов, е онова, което кара детето да отиде до родителите си веднага след като се събуди? И там, където може, то се събужда рано, като всяко друго чисто създание, когато се появи слънцето. Детето отива да намери родителите си, които все още спят, сякаш, за да каже: „Научете се да живеете свято; светло е; сутрин е“. То не отива при тях като учител, то само бяга, за да види онези, които обича. Вероятно стаите са все още затъмнени, със спуснати завеси, така че утринната светлина да не събуди спящите. Може би детето се препъва, докато върви, сърцето му бие, заради страха от тъмното, но то преодолява всичко, то влиза тихо и ги докосва. Бащата и майката му се скарват: „Не ти ли казах да не ме будиш сутрин?“
„Но аз не ви събудих“, казва детето. „Аз само ви докоснах, само исках да ви дам целувка“.
Сякаш то казва: „Не исках да ви събудя физически, само исках да събудя духа ви“.
Наистина любовта на детето има голямо значение, когато се отнася до нас. Баща му и майка му спят през целия си живот, склонни са да проспят всичко, и е необходимо едно ново създание да ги разтърси и да ги поддържа със свежата и жива енергия, която те отдавна са изгубили. Необходимо е едно същество, което живее по различен начин да идва и да им казва всяка сутрин: „Има и друг живот, който сте забравили. Научете се да живеете по-добре“.
Да живеят по-добре. Да усещат докосването на любовта.
Човек би дегенерирал, ако детето го няма, за да му помогне да се възобнови. Ако възрастният не се събуди, малко по малко около него ще се образува твърда кора и ще го направи безчувствен.
От: „Тайната на детството“, Мария Монтесори, изд. „Асеневци“, 2017 г.
Снимки: Maria Tecla Artemisia Montessori (1870-1952); montessori-theory.com
