„Възстановяването на отношенията с бащата е най-трудната духовна и психотерапевтична задача.“
За болката, пропуснатите мигове и опита да възстановим изгубената връзка с бащата, споделено от един от най-изявените антрополози и християнски психолози днес – протойерей Андрей Лоргус.
Незаменимият родител
† В търсене на изгубените връзки
Като свещеник и като психолог на мене ми се случва да се сблъсквам със сериозни проблеми и препятствия при възстановяване на изгубени или никога несъществували отношения между деца и техните бащи.
Ето разказа на една млада жена: „Баща ми се появи в моя живот, когато бях вече възрастна. Той започна да търси срещи с мене, да ми звъни, но за мен това беше много тягостно…Ненавиждах се за това, че толкова приличам на него. Преодолях тази ненавист с помощта на психотерапия, по време на която успях да приема баща си, да разбера, че той наистина е част от мен. Тази липсваща част от моята личност, която толкова години бях отхвърляла, сега зае своето място. Аз спрях да оцелявам и започнах да живея пълноценно.”
Опитът, който ни се открива в тази сложна личностна работа, показва колко е важна темата за бащата. За съжаление, много често се обръщаме към нея, когато бащата вече е починал. Но и в този случай възстановяването на изгубената връзка е не по-малко важно за личността на човека. Тогава обикновено казвам: ако разберете, че баща ви вече е починал, намерете някого, който е бил с него през последните години, дни, и го помолете да ви разкаже за него, какъв е бил, какво е говорел, как е говорел.
Из разказа на Олеся: „Аз нямах баща. Никога не съм имала. Мисля, че е невъзможно да се предаде усещането на детето, което е расло без баща. Ще разбере само този, който сам е минал през същото. Как може да се опише онази пустота, която живее в тебе? Детето не може да погледне на ситуацията отстрани, затова дълго не разбира какво „не е наред” с него, и даже не усеща тази пустота. Аз едва на около шестнайсет години започнах да забелязвам, че в мене има някаква ужасна самота, страх от света, недоверие, неувереност, усещане за собствената ми неадекватност.
Изпитвах ненавист към своя баща, докато слушах как съквартирантката ми в общежитието разказва: „Татко окачи тази етажерка”. Аз нямах какво да й кажа в отговор, и се чувствах като ненормална, непълноценна, неправилна...
Завърших престижен руски университет, а след това и американски университет. Свободно владеех два чужди езика, имах блестяща кариера. И мечтаех някой ден да срещна баща си и да му покажа какво е загубил, да му изкажа своето презрение и никога повече да не го потърся.
А после разбрах, че през всички тези години съм мечтала да отмъстя на човек, който отдавна не е между живите. Беше починал, когато съм била на 17. Помня, че когато научих това, дълго плаках. Защото зад моята жажда за мъст всъщност се криеше надеждата да чуя от него, че съжалява, че се разкайва, че винаги е искал да ме види, надявах се да чуя, че все пак е мислил за мене.
Но това не се случи, и вече никога няма да се случи. Аз наистина никога не съм имала баща. Аз съм сирак ще се наложи да си го призная.”
В разказа на тази жена чуваме нейната пронизителна болка. Тя тъгува за пропуснатата любов, за пропуснатата топлина. Възстановяването на отношенията с бащата е най-трудната духовна и психотерапевтична задача. И колкото повече осъзнаваме ролята на бащата в изграждането на личността на детето и в семейните отношения, толкова по-важна е тази задача.
Когато предлагам на хора, израснали без своя баща, да опитат да го намерят, да научат нещо за него, аз много често чувам от тях: „Ами ако разбера, че той никога не се е интересувал от мен, никога не е говорил за мен?” Тогава обикновено отговарям така: „Каквото и да научите за своя баща, за вас това ще бъде възможност да се свържете със своите корени, да възстановите своята връзка с източника на вашата личност, на вашата душа и тяло. Нали той е вашият родител.”
Ето разказа на Александър, който намери своя баща няколко десетилетия след прекъсването на отношенията им: „Сега чувствам, че моята връзка по бащина линия, с неговото семейство – с дядо и баба – отчасти е възстановена.
Мисля за тях без вражда, макар и без особена любов – по-скоро като за приятни хора, общност, част от която съм и аз. Усещането е все едно преди съм бил куц, с една ръка, с едно око, и сега съм се възстановил от този недъг.
Не съм във възторг нито от характера на баща си, ни от избора му на житейски път. Обективно погледнато, мама до голяма степен е била права в оценката си за него, неговите постъпки не предизвикват в мене възхищение. И все пак не се срамувам от него, както по-рано. Това е моят баща, а значи отчасти и аз самият. Вече не се чувствам виновен за това, че приличам на него.”
Каквото и да се случи с вашите отношения с баща ви след вашето раждане, той си остава ваш баща, той ви е дал живот, вие сте част от семейството му, част от неговия род. За него стоят вашите баби и дядовци, прабаби и прадядовци.
За съжаление, не винаги успяваме да открием информация за своите роднини. Но ние, православните, имаме една чудесна възможност да се свържем с тях – в църковния помен. Ако знаете, че вашият баща и ваши роднини по бащина линия са били кръстени, направете панихида за тях – така духовно ще се присъедините към своето семейство.
„А ако той не ме е искал?” – питат мнозина. Тогава отговарям: „А майка ви искал ли е?” За детето е много трудно да разсъждава за любовното желание на родителите си, които са го заченали. Но за възрастния това не е проблем. И тогава се появява възможност да види в своето раждане желанието на родителите си за собствено битие! Да види в себе си баща си, да види в себе си и негово продължение, а не само на майка си. Да, трудно е. Понякога почти непоносимо. Но възстановяването на бащинството е огромен труд.
Ако човек не може да изгради отношения с баща си, много трудно ще успее да изгради и истински отношения с Бога, да приеме Неговото бащинство. Връзката между фигурата на бащата и отношението към Бога е известна много отдавна. И Фройд, и Юнг са писали за това, че сложните отношения с бащата често предизвикват определени особености при възприемането на фигурата на Бога, тоест специфични религиозни неврози. Разбира се, това не е задължителна закономерност, но все пак тя съществува.
Често ми се случва да чуя следното признание: „Когато стоя пред разпятието, ми е лесно да се моля. Бог, който пострадал заради мене, ми е близък и понятен. Но онзи, който Го е пратил в света, не го разбирам, кой е той! Какво значи Бог Отец?” Подобни въпроси много ясно свидетелстват за това, че човекът има проблем с приемането на собствения си баща.
Аз мисля, че един от ключовете за разбирането на Бог Отец – това е историята за построяването на йерусалимския Храм. Бог не разрешил Давид да строи храм, и Давид се смирява. Той се надява, че неговият син Соломон ще направи това. Той събира материали – злато, кедър, мед, сребро – и моли слугите си да помогнат на Соломон, когато започне да строи Храма.
Давид толкова обича Бога, че не може да не мечтае за Храма. За него е непоносима мисълта, че самият той живее в палати от кедър, а Бог – в проста скиния. Тази толкова трогателна, толкова искрена и интимна връзка на човека с Бога става разбираема, ако човек има лични отношения със своя собствен баща.
Какво означава твърдението „Аз съм син на своя баща”? Това означава, че аз не съм единичка, носеща се из целия този хаос. Аз имам корени в моя род и в родословието на цялото човечество. Аз съм вкоренен в човечеството. Вкоренен съм в тази земя, във въздуха, в природата – във всичко.
Аз не съм случаен на тази земя, а с родословие. Според мене, това дава на мъжа много силно усещане за почва, за твърда опора, за устойчивост. Зад гърба си той има редица поколения мъже, може да се опре на тях, да черпи от тях сила и подкрепа.
За мъжа е много важно неговото послушание към Бога, защото формирането на личността на мъжа е своеобразен път за осъзнаване на себе си, на своята същност. Преди всичко това е усещане за своята личностност. Ако аз съм син Божий, чадо Божие, това означава, че аз съм личност – Той ми дава правото да бъда личност, да бъда уникален „Аз”. Именно Той ме е извикал от небитие към битие, казвайки: „да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие” (Бит. 1:26).
Бог ясно ми е посочил хоризонта на моята отговорност, аз съм носител на Неговите ценности и възпитате на тези ценности в своите деца. Ако мъжът чувства, че зад гърба му стои Бог, когото той слуша, у него се появява ясно усещане за своята истинност и сила.
Когато Моисей се върнал в Египет и призовал народа, те го попитали: „Защо сме длъжни да те слушаме?” – „Така заповяда Господ Бог”, – отговорил Моисей и показал чудесата, които му явил Господ. И тогава хората се убедили , че той наистина е изпратен от Бога, и го послушали.
Всъщност това е моделът на всички отношения на човека със света. Когато той усеща, че зад неговите думи, постъпки, намерения и цели стои Господ, хората започват да го слушат. Те го приемат, и не само затова, че го е изпратил Господ, а затова, че носи в себе си друга истина.
Из: „Книга за бащинството” („Книга об отцовстве“, изд. „Никея“, 2015 г.), превод Румяна Рашкова
Източник: arhangel.bg
Изображение: DALL-E
