Това, което искам да разкажа е една история отпреди 25-30 години. За мен тя е важна, защото е част от историята на моя живот като човек, роден в социализма и отраснал с мисълта за неговата  вечност и непоклатимост. Родена съм в Бургас и според крепостното право на районирането ми се полагаше да следвам във Варна. Завърши успешно медицина и станах лекарка по убеждение. Когато ни даваха дипломите и аз изричах Хипократовата клетва, и заедно с моите още млади колеги бях абсолютно убедена в думите и принципите, които изричах: „Не причинявай вреда, ако не можеш да помогнеш“. Разпределиха ме в едно бургаско село и така започна моята кариера на лекар. След една година спечелих конкурс за клиничен ординатор в Националния институт по акушерство и гинекология в София и там направих моята специалност по акушерство и гинекология. В Бургас се завърнах отново, вече със семейство и специалност, през 1987г. Както повечето окръжни болници и бургаската се ръководеше от активни членове на БКП. Това не беше нещо ново или учудващо за мен, но в сравнение с опита ми във Варна и София хората в Бургас бяха особено строги и партийни. Малко преди да ме назначат там, бившият ръководител на АГ центъра беше „хванат“, с помощта на подставено лице, да прави „криминални“ аборти, публично поруган и като тежък криминален престъпник изведен от сградата на болницата посред бял ден с белезници на ръцете. Последваха съд и затвор. Разбира се, тази филмова история беше инсценирана. Режисьорът, сякаш изваден от някоя класическа трагедия, беше разкъсван от низки чувства, като завист, болезнена амбиция и желание за мъст, породени от редица осъзнати дефицити, наричани популярно чувство за малоценност. Когато аз се наредих сред останалите двадесетина лекари в АГ центъра, той бе назначен за завеждаш центъра. Започнах работа като специалист под неговото ръководство и още на втория ден бях разпределена да правя аборти.

Тук се натъкнах на едно преднамерено жестоко и презрително отношение към жените, решили да направят аборт. Отделението, където се правеха абортите, беше в мазето на болницата и се състоеше от две свързани помещения. В едното бяха настанени пациентките, често по две на легло, когато бяха повече, облечени в задължителните тогава болнични нощници. Другото помещение беше операционната. Работеше се на два съседни гинекологични стола, без параван помежду им. Жените идваха по две, запрятаха нощниците си до над кръста и сядаха на стола. Непосредствено до стола беше поставен голям стъклен буркан, в който се вливаха аспирираният плод и кървавите съсиреци. Операцията винаги се извършваше без местна или обща наркоза.

Когато бях разпределена за първи път да правя аборти и осъзнах, че от мен се очаква да върша това на живо, бях ужасена. Колежката, която работеше на съседния стол, ме успокои, че жените не ги боли толкова много и скоро забравят болката – те искат да се освободят. За първи път ми се случваше да причинявам физическа болка на някого и стенанията на жените потвърждаваха силата й. Операцията траеше средно около 5-6 минути. Защо не се правеше анестезия, не зная. Задавах непрекъснато този въпрос и получавах обяснения от рода, че е сложно да се организира, което не беше вярно – имаше достатъчно анестезиолози; че с упойка операцията ще се удължи на 15 минути и това ще попречи на капацитета на работата; дори имаше обяснение, че чрез болката жените ще се научат на порядъчно поведение, т.е., че има възпитателно роля. Разбира се, намираха се и щастливки, които имаха връзки, и за тях се викаха анестезиолози, но те бяха съвсем единични случаи.

В Бургас работих около две години преди да замина за Германия. В началото имах кошмари, често сънувах неща, свързани с насилие, кървави сцени, или че се задушавам; събуждах се цялата обляна в пот. Постепенно кошмарите ставаха по-редки. В мен настъпи промяна, към която бях амбивалентна. Сякаш претръпнах и вече не ме ужасяваше мисълта, че причинявам болка. Сърцето ми все по-рядко изтръпваше при виковете на жените, гледах да работя бързо и да не запомням жените, не ги гледах в лицата, различавах ги по цветовете на нощниците им. Усетих, че се вкоренявам. Най-сигурният начин да потушиш угризенията на съвестта си е да намериш някакво рационално обяснение извън себе си – аз не мога да променя нещата, не зависи от мен, те сами са си виновни, ако откажа, ще ме уволнят, или по-лошо.

Тези мисли ми помагаха от части да понеса работата си и живота си тогава.

Един ден млада жена на съседния стол, олюлявайки се след аборта, се обърна към лекаря, който правеше операцията й и разказваше циничен виц на асистиращата акушерка: „Какво правите, не ви ли е срам?“ – попита тихо тя. Той й отвърна яростно: „Ти ли си седнала да ми говориш за срам, къде ти беше срама, когато се таковаше, а?“ Срамът набъбна и се надигна в мен като нагнетен мехур, който, спуквайки се, напълни вените и артериите ми. Сякаш сърцето ми помпаше мръсотия и хранеше клетките ми вместо с кислород, с гной. Усетих го – срама, че върша срамни неща, че под маската на моята хуманна професия ненужно причинявам болка. Усетих още, че не искам да забележа и  да осъзная това.

Много съм мислила по въпроса каква беше причината за такава жестокост към тези жени. С годините осъзнах, че е нямало специална причина. Първият, който беше решил абортите да се правят без упойка, може би е бил жесток човек, но следващите просто бяха свикнали с това и вече не им правеше впечатление. Или, с думите на Хана Арнет, реших, че се касае за „баналността на злото“...

Нещата, които ме караха да се срамувам тогава, не бяха само абортите без упойка. Те се трупаха и заемаха все по-голямо пространство в душата ми и аз започнах да ги произнасям гласно. Докато на една конференция не бях предупредена, че ще си изпатя скоро. Решението да напусна страната, решение, с което се борих, беше взето.

Автор: Вивиан Праматароф-Хамбургер

* Малко история:
През 1953г. се отменя съществуващата дотогава в България забрана за аборт по желание. Но според Пенчо Кубадински, член на Политбюро на ЦК на БКП, проявил се като теоретик на семейството, освен новото, дружеско семейство има още два типа семейство – буржоазно и патриархално, останали от предишния строй. Буржоазното трябва да бъде разрушено, а патриархалното – превъзмогнато. За изграждане на новия, социалистически тип семейство се предприемат административни и законодателни мерки, съпроводени с неспирна пропаганда за дълга на семейството пред обществото.

Следвайки партийната повеля, тогавашният министър на здравеопазването д-р Ангел Тодоров подписва постановление от 1972г., чрез което се променя пълното легализиране на абортите от 1953г. Според тази промяна от право на аборт по желание се лишават омъжените жени без деца или с едно дете. Тези, които имат право на аборт, а именно неомъжените жени и момичета, както и омъжени с повече от едно дете, са изправени пред редица бюрократични формалности, свързани с разрешения от специални комисии, които включват освен лекар също и представители на различни инстанции, например на Съюза на българските жени и т.н. Явяването пред такива комисии е свързано с унижение и срам, особено за неомъжените жени. Това води до драстично увеличаване на дела на нелегалните аборти, а оттук – до непоправими последствия за хиляди млади жени. Някои опити на бременни жени да изхвърлят от себе си нежелания плод чрез драстични и рискови за здравето и живота си методи, дори завършват фатално. Отнети са лекарски дипломи, и дипломи за специалност на тези, които са се осмелили да извършат операцията.

Чрез популистката реторика – грижа за майката и детето, и чрез вменяването на тази роля в дълг на жената към обществото, режимът, от една страна, издава своя откровен стремеж  за контрол върху женската сексуалност, т.е. върху най-хуманната страна на частното, а от друга, демонстрира „патернализма на държавата, затварящ жените в предопределената им от природата роля.“

Откъс от книгата: „Любовта през социализма“
Картини: