„Един от характерните симптоми за принципното състояние на душата е задържането на всичко, насъбрало се в нея.“
(„Portrait of a Young Woman“, 1896, by Paul Gauguin)
Мултиплена склероза
От тази болест в Германия са засегнати над 50 000 души, а в света повече от два милиона. В северните райони заболелите са повече в сравнение с Юга, като жените имат значително „предимство”. Настъпването на болестта е между двадесетата и четиридесетата година, като следите могат да се проследят назад във времето чак до детската възраст. Още самото наименование „мултиплена склероза” е многозначително. Преведено от латински, то означава: множествени втвърдявания. Този медицински израз, отнасящ се до нервната система, също толкова точно характеризира и психологическия портрет на засегнатия. Последният проявява към себе си и света извънредна твърдост, често изразяваща се в безцеремонност към собствените потребности и показваща твърди и непоколебими принципи и морални представи. Втвърдяванията на централната нервна система нерядко онагледяват закостеняването на централни житейски теми. Нарушените връзки между отделните нерви и най-вече между нервите и мускулите имат за съответствие неконтактността на пациентите и снижената им готовност за общуване, свързано със собствените им жизнени потребности и изискванията на външния свят. Медицината не е изяснила напълно телесната база на мултиплената склероза. Със сигурност е установено демиелинизиране, което води до загуба на проводимостта на нервите.
Болестната картина има толкова много лица и симптоми, че в началото понякога се диагностицира погрешно. Веднъж поставена, диагнозата често бива премълчавана от научната медицина поради своята неумолимост и невъзможността за лечение. Подобна практика е по принцип съмнителна, а при болни от мултиплена склероза - особено безсмислена, защото дори и без диагноза ситуацията им е безнадеждна поради тяхната душевна заложеност. Понеже претендират за отлична работа и стопроцентово извършване на всичко, а освен това са склонни да търсят цялата вина в себе си, многостранните им провали предизвикват у тях отчаяние. Ако понякога се случи да узнаят диагнозата си, те я приемат направо с облекчение, понеже тя окончателно ги освобождава от тежестта на симулацията и себепотискането, като представлява претекст поне временно да изоставят своя перфекционизъм. Оттук нататък не са длъжни да могат всичко.
Тенденцията да стиснеш зъби и сам да поемеш вината - в комбинация и с определено дебелоглавие - е още една опасност при възможните тълкувания. Тук отново трябва да подчертаем, че никога не става дума за оценка - дори ако изглежда така поради несъвършенството на езика, - а винаги за тълкуване. Ако чрез всички тези явления разтълкуваме живота си, той не става по-добър или по-лош, а придобива значение.
Въпреки своето многообразие симптомите характеризират един основен принцип. Често изпитваната болезнена чувствителност на гръбначния стълб се причинява от протичащи в дълбочина възпалителни процеси. Те намекват за тлеещ конфликт по отношение на откровеността, който ни показва, че тя е свързана с изправяне и демонстрация на твърдост. В тази връзка могат да се разглеждат и други болезнени усещания. Мнозина от засегнатите се оплакват от болки в стъпалата, което показва трудността на поетия от тях път - при това много често не и лично техен. Болките в краката наистина могат да ги вдигнат на крака - и действително изясняват колко трудно е да издържиш по поетия път. Тези болки те принуждават да слезеш на земята и да приемеш собствената си болезнена слабост. Твърдението, че заболяването протича безболезнено, в ушите на засегнатите би трябвало да звучи убийствено.
Смущенията в чувствителността изразяват, че заболелите вече са безчувствени в различни области на тялото и по този начин повече не възприемат нищо. Дори когато лекарят ги заплашва с убождане, той не постига ефект. Болните вече не възприемат и направо са изключили дори за неща, които ги докосват застрашително и заплашват с нараняване. Действително можем да говорим за изключване от външния свят и неговите влияния. Подобно изключване може да се наблюдава и при други симптоми - като например отслабване и дори пълно изгубване на рефлексите. Те представляват най-простите отговори на нервната система по отношение на дразненията. Лишените от рефлекси хора са изгубили - или предали - най-старата и наследствено придобита възможност за реакция към околната среда. Те в истинския смисъл на думата са ареактивни. Колкото и да бъдат възбуждани, те са като онемели и вече не отговарят на житейските въпроси и изисквания. На това състояние съответства апатията, която често настъпва през определени периоди от време. По своето словесно значение думата „апатия” отива още по-далеч, защото означава „не-страдание” - от гръцкото „а” - не, и „patos” - страдание. По този начин освен типичната отпуснатост тя демонстрира отказ от участие и нежелание за изстрадване на живота. Пациентите наистина се опитват да се отнасят подобаващо към всички, но без собствено участие. Пък и как биха могли да бъдат съпричастни на чуждия живот, когато не съчувстват и на своя собствен - както впрочем доказват и нарушенията в чувствителността. Усещанията за оглушаване често представляват първите симптоми и могат да настъпят толкова бавно и незабележимо, че засегнатите твърде късно осъзнават своята ситуация.
Всичко това почти винаги е съпроводено с настъпваща загуба на сили. Пациентите постепенно забелязват своето собствено напрежение и почти не са в състояние да изпълняват дори и ежедневните дейности. Животът им е станал безкрайно напрегнат в най-истинския смисъл на думата. Накрая те често не успяват дори да поместят крак. В преносен смисъл вече не могат да помръднат, връхлитащата слабост пречи на техния житейски напредък и израстване независимо от съществуващите амбиции. С конкретния факт, че краката вече не могат да носят, тялото сигнализира за изгубената носимоспособност на собствените житейски основи.
Външната телесна парализа е отпечатък на вътрешното. В началото пациентите често се опитват да се заловят за живота, да се захванат за всяка сламка. Дори когато отдавна се подпират с бастун в преносен смисъл, те по възможност отказват помощта на подобна допълнителна опора, която всъщност разширява тяхната жизнена база. Както бастунът, така и толкова ужасният инвалиден стол биха могли да донесат несравнимо облекчение, ако пациентите изобщо са съгласни да приемат помощ. Намаляващата сила, предизвикваща дори парализиране на пръстите и ръцете, показва всъщност липсата на сила за справяне със собствения живот. Невъзможно е да се захванеш за нито едно от двете нива. На парализата съответства и вътрешното настроение, което също се чувства парализирано.
На цялостната картина отговаря и често настъпващата сковаваща умора. Някои пациенти спят до шестнадесет часа в денонощието и по този начин проспиват половината от живота си. След късното събуждане те са като упоени. Точната характеристика на това състояние е безчувственост към собствения живот и потребности. Усещаната разнебитеност показва разбиване на житейския ход и че следването на целта вече не може да се извършва със собствени сили. Наистина народът казва, че умората не е болест, но тази нейна форма, обхващаща цялостния живот, вече излиза извън границите на естествената умора, резултат от пълно отдаване на силите. Очевидно на помощ идва и определено желание за защита от бурния живот, която иначе е дълбоко изтласкана в тялото. Пациентите често потвърждават, че с най-голямо удоволствие биха проспали цялата неприятност. От друга страна обаче, изразходването на силите често е извънредно голямо. За пациента всичко е толкова напрегнато, че и дребните наглед неща безкрайно го уморяват. И кухненският нож изглежда тежък като камък. Тези „оловни тежести” намекват за вътрешна тегоба, натоварваща пациента и в преносен смисъл. Прокрадва се съмнението, че съществува някаква пробойна, от която енергията просто изтича. Медицината вероятно е открила тази дупка - изследванията на имунната система предполагат, че в основата си мултиплената склероза е едно автоимунно заболяване. Всички свои налични сили пациентите изразходват в битка със самите себе си, така че за външния живот остава твърде малко.
Други симптоми засягат пикочния мехур - онзи орган, чрез който можем да се разтоварим и да упражним напрежение. Мнозина пациенти с мултиплена склероза и тук демонстрират слабост. Те не могат да задържат водата си, т. е. пикочният мехур се изпуска при най-малките поводи. Симптомът принудително ни връща към периода на ранното детство и неспособността за контролиране както на телесните функции, така и на собствения живот. Онези неизплакани сълзи, за които болните от мултиплена склероза не могат да признаят поради отсъствието на реакции и блокирането на чувствата, те изпускат някъде долу, където никой не забелязва. При напълно изразено заболяване този изтласкан настрани плач може отново да се превърне в истински, ако скритите в тялото защитни мерки се сринат. В такива случаи нерядко се стига до истинска плачливост, която за никого не е толкова конфузна, колкото за засегнатия. При най-малката дреболия - някоя разтърсваща филмова сцена или нещо подобно - толкова дълго сдържаната душевна вълна се освобождава в потоци от сълзи. Или пък сълзите текат непрестанно и показват на пациента необходимостта от търсене и откриване на душевната влага. Изсушеният откъм чувства живот очевидно не съответства на тяхната предопределеност и непрекъснато влажните очи показват вътрешно затрогване. Това по принцип се отнася до безчувствеността и твърдостта, обърнати към външното. Там, където дигата се скъса, възникват чувствени изблици, които показват и един различен човек.
Един от характерните симптоми за принципното състояние на душата е задържането на всичко, насъбрало се в нея. Прибавящите се проблеми на говора са илюстрация на същата драма. Затрудненият избор на думи показва, че на пациентите не им достигат думите. Те са онемели. Тяхното себеизразяване е болезнено нарушено, след като съставянето на свързано изречение става проблематично. Затрудненията в запазване на смисъла при образуването на цяло и вътрешно хармонично изречение изяснява като следваща характеристика нарушаването на цялостния общ смисъл. Координацията между взаимно зависимите части е нарушена. Воденият живот е несъвместим със собствената същност. Координационните проблеми са решаващи и в други области. Те затрудняват пациентите още преди настъпването на парализата и предизвикват типичната несигурна пиянска походка. Засегнатите се клатушкат из живота и съвсем ограничено могат да използват своите мускули. Тази невъзможност за самоопределяне присъства изобщо. Заболяването протича в толкова непредвидими тласъци и редуващи се върхове и падове, че пациентите могат да разчитат единствено на момента.
На телесно ниво засегнатата слаба страна представлява връзката между нерв и мускул. Според научната медицина при мултиплената склероза става дума преди всичко за дегенеративно нервно-мускулно възпаление и следователно за хроничен конфликт в свързващата точка между информационните проводници и двигателните органи. Провеждането на съобщенията е поставено под съмнение. В случаите на затруднение при намиране на думите пациентът не може да изпрати информация на своите партньори и по този начин губи съществена възможност за влияние върху околните. Той не е в състояние да командва думите си в същата степен, в каквато и вече не може да се повлияе от тях. За хора, които вътрешно желаят да контролират всичко, липсата на словесен контрол представлява ужасна заплаха. В тази тенденция към контрол и влияние е залегнало и обяснението за извънредно високата степен на организираност както на отделните пациенти с мултиплена склероза, така и на цялата свързана със съдбата им общност. Чрез своите принципни усилия те дори често помагат на други болни. Пациентите, които вече са преодолели своите собствени проблеми, най-добре намират поле за изява на своята вътрешна същност. Доколкото тя не е използвана като отклонение от собствената задача, а като огледало за разпознаване на други болни, тя може да се яви като чудотворно разрешение. В аналогичен смисъл се разглеждат и проблемите на паметта. Пациентите вече не могат да запомнят и да запазят спомен, а по този начин и да участват в разговор. Те вече не са отговорни и не са в състояние да дадат конкретен отговор; нито на своя събеседник, нито на живота. Очевидно е, че който не отговаря, не може и да носи отговорност. Онова, което толкова успешно изразява картината на заболяването, активните и амбициозни пациенти не желаят да признаят и дори често се съпротивляват да забележат тази своя инвалидност, която от своя страна премахва и правното задължение за собствена отговорност.
Липсата на възможност за концентрация показва неспособността за придържане към темата. Пациентите с мултиплена склероза показват принципна склонност към твърдо отстояване на гледна точка, при което обаче почти не са в състояние да я защитават пред другите или дори само да я изразяват. Претенцията им за твърдо убеждение и вярност към принципите стига до непреклонност и дори до твърдоглавие. Отслабналата способност за концентрация е един телесен опит за самопомощ - също както и преливането на пикочния мехур. При отсъствието на концентрация за засегнатия става невъзможно да остане продължително в своите обичайни коловози.
Действителността незабелязано се измерва „с двоен аршин”. Двойственият поглед показва, че някой се опитва да живее едновременно в два несъвместими свята. Но светът на собствените потребности не може да се обедини с този на околните изисквания, поради което повечето пациенти несъзнателно решават драстично да ограничат собствените си чувства и възприятия - или да не поемат в себе си нищо повече. Но двойствените образи показват, че собствените представи продължават да съществуват в сянка и оттам да влизат в конкуренция с външния свят. Пациентите с мултиплена склероза са донякъде деца на два воюващи помежду си свята. Те не могат да навлязат напълно в нито един от тях и просто седят между два стола. Две невъзможни за припокриване възприятия често предизвикват у някого виене на свят. Механизмът е същият както при морската болест. Очевидно става дума за зашеметяване.
Тук можем да причислим и често настъпващите нарушения на равновесието, показващи недостатъчна душевна хармония на пациентите. Те често описват изплъзването на почвата под себе си - дали не и на самата жизнена основа? - и тогава трябва да преодоляват подвижни пясъци или да балансират като въжеиграчи. Чувството да изгубиш почва под краката си като пиян показва нестабилния и неблагонадежден контакт със собствените устои и с корените на душевната основа. Страхът пред падането от тясното мостче показва заплахата на живота и близостта на бездната при прехода из стръмните урви. Наистина с напредването на заболяването се увеличава и опасността от залитане в пропастта.
Самите засегнати не осъзнават потискането на всички свои жизнени импулси, реакции и отговори на живота. Ако понякога настъпи съзнаване, то най-често се появява като свръхкомпенсация и особено демонстративна жажда за живот. Сковаността и твърдо установените представи контрастират със склонността към угода на всички. Тогава пациентите занемаряват собствените си потребности, което ги кара вътрешно да настръхват. Все повече неспособни да се налагат и да изразяват агресията си, те я насочват навътре към себе си. Медицинското обяснение ма мултиплената склероза като автоагресивно заболяване всъщност обяснява мястото на изгубване на енергията. Терапията познава някои типични изявления като например: „Бракът ми беше истинска саможертва”, „Винаги съм се подчинявал”, „Никога не съм си позволявал нищо”, „Направо се влачех по корем” или „Толкова се отдалечих от себе си”.
В последна сметка разрешаването се състои в себеотдаването на болестта - да приемеш отправената от тялото принуда и да се оставиш на случая. Борбата се превръща в основна задача. Незаявената гласно потребност на пациентите с мултиплена склероза: да планират всичко според собствените си представи, да насочват и контролират - тя се контролира от съдбата. Едва при успешно откъсване от претенциите на околните ще се заговори за отскубване на заробващия и първоначално толкова спасителен егоизъм и за подчинението на по-висшата воля. „Да бъде не волята ми, а Твоята воля!”. Преди обаче този висш религиозен идеал да получи своя шанс, е необходимо да стъпим на краката си вътрешно. Потребността от себеутвърждаване живее в сянка и почти изцяло се изживява чрез болестните симптоми. С диагнозата „мултиплена склероза” се упражнява една сила, която рядко се среща, но често се оспорва. Тук задачата вече не би могла да се съдържа в по-нататъшното спазване на изискванията, поставени от околните, а най-напред в откликване на собствените потребности и в последна сметка на божествените, респ. на единството и смисъла на „Да бъде волята Ти!”
Себеотдаването в полза на околните би могло да действа лечебно само когато сляпата покорност и нежелателните последствия на болестта се превърнат в доброволно и непринудено вътрешно съучастие, което често се случва, когато пациентът се застъпва за свои братя по страдание. Чрез свръхнарасналата необходимост за сън и настъпилата парализираща умора не само се подчертава нощната - или женската - страна на денонощието, но и горещата молба на пациента към нея. В жизнена задача се превръщат собствените чувства, мечтите, фантазиите и тяхното жизнено пространство. Болката в гръбначния стълб насочва вниманието към борбата за провеждане и налагане на собствената линия и към темата за откровеността, която напомня за себе си и в други симптоми. Освен това склонността към главозамайване съдържа и предизвикателство за съучастие в заобикалящите събития, за съмнение в измамността на собствените морални представи и принципи и за повторното раздвижване на предизвиканата от тях скованост на гледната точка. Важно е да се разклатят и направо да се разтърсят познатите действия и твърдо установени представи, които предхождат някого и по този начин му преграждат пътя.
Между другото двойствените образи посочват, че освен обичайната съществува и друга действителност и че животът наистина притежава двойно дъно. Едва когато се доверим на това второ ниво, на божествения план, съдържащ в себе си всички човешки планове, може да израсне онази увереност в собствените сили, която толкова липсва на пациентите с мултиплена склероза.
Преливащият пикочен мехур иска да подскаже свободно да излеем сълзите си и при всяка възможност да разтоварваме свръхналягането на душевното задръстване. Възбуденият пикочен мехур насочва вниманието ни към конфликтите, свързани с темата „изпускане". Задържането на урината символизира цялостно сдържане и оттегляне от взаимоотношения със света, което ни подсеща да си спомним за себе си и да използваме душевните енергии за собствени цели; вместо да се сдържаме и отдръпваме, да се досещаме и вглеждаме в себе си.
В тази посока насочват и нарушенията във възприятията: чувството за собственото тяло и способността за усещане на външното трябва осезаемо да изтласкат от съзнанието на засегнатия целия външен свят с всички негови изисквания. Като задача остава усещането и почувстването на недостатъчно доловения досега вътрешен свят. Указанието за обръщане към вътрешното може да се прочете в случаите на проявление на парализата. Ако краката вече не ни държат, очевидно не бива повече да се втурваме в света и да прекратим това тичане заради другите, респ. заради собственото си признаване. Единствената възможност е насочването навътре към себе си. Ако ръцете са безсилни, те очевидно не могат вече да си поставят за цел управлението на света и полагането върху него на нашия собствен печат. Напротив: поемането на собствения вътрешен живот в свои ръце става възможно и се превръща в първостепенна задача.
Възможно най-далечното обратно позоваване води към прастарите архетипови образци, познати от митовете и религията. По този начин най-всеобхватната задача, появяваща се на хоризонта при всяко заболяване, е крайното позоваване върху духовната и душевната прародина на човечеството. При наличието на симптоми, които заплашват да прекратят или драстично да ограничат живота, тази задача придобива особено важно значение. При болест като мултиплената склероза, която чрез симптомите си толкова настоява за обратно връщане към себе си и собствения вътрешен свят, тази тема е подчертана допълнително. По този начин засегнатите биват приближавани до религиозното-обратната връзка към произхода в религиозен смисъл. А великите въпроси на човешкото идват от царството на сенките и се отправят към светлината на съзнанието. И те са следните: „Откъде идвам?”, „Накъде отивам?”, „Кой съм аз?”.
Из: „Болестта като език на душата“, Д-р Рюдигер Далке, изд. „Лик“, 1995 г.
* „Portrait of a Young Woman“, 1896, by Paul Gauguin;
