„Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на дерибея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?“
Двубоят на изтъкнатия ни поет-философ, публицист и общественик Стоян Михайловски с монарха Фердинанд Сакскобургготски продължава 8 години. Той се води със средствата на острото публицистично слово, но предварително е обречен на провал за прочутия еленчанин. Неуспехът на един от най-добрите ни творци е показателен за незрелостта на обществото ни, за силата на короната и за ограничените възможности на самопожертвователния личен живот, в който има искрена болка, но и театрален патос.
Опиращ се на свещените начала на Търновската конституция за свободата на словото, Михайловски критикува принципно и безкомпромисно режима на Фердинанд… Фердинанд се бичува за грандоманските си прийоми на властване и за подкрепа правителството на Рачо Петров, олицетворяващо корупцията и обществената поквара.
Михайловски вярва в авторитета на своето име. Това му дава възможност на страниците на меродавния вестник „Ден“ през 1903-1906 г. да публикува серия жигосващи филипики, насочени директно срещу Кобурга, с които остава в аналите на родната журналистика. На 23 и 30 декември той публикува два от най-силните си памфлета – „Психофизиология на държавното разбойничество“ и „Новогодието на княза Фердинанда“.
* Думи на Борислав ГЪРДЕВ („Предизвестената развръзка“, 7 януари - 150 години от рождението на Стоян Михайловски)
Психофизиология на държавното разбойничество в България
В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.
У прабългари, у нови българи – се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.
И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая – раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени – тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му – често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”
И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници приеха мюсюлманството.
За агарянския хомот (агаряни - мохамедани, по името на Агар, египтянка, робиня на Аврам и жена му Сара. Агар ражда син на Аврам, когото нарича Измаил. От тук начева историческото разклонение на исляма), за фанариотския (фанариот – грък от цариградския квартал Фанар, член на висшето духовенство) ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка – многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, - коята гласи: „Турчин със сила и грък с книга – докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.
Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!
Освободи се България... В кратко време епопеята се превърна във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия (разбойник по пътищата): Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината (простотията), тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:
„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен... Натоварете го с данъци – и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”
Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки (за да се справят с него, да му дадат заслуженото), осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесноуправляем.
Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина (турски войник от християнското население, жесток човек), пищовът на деребея (самовластен управник) не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните (интригите) на половин дузина дворцови лакеи?
Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.
* Христоматия по история на българската журналистика, Георги Боршуков, Филип Панайотов, изд. „Наука и изкуство”, София, 1976 г.
Снимки: Стоян Михайловски, Институт за литература – БАН, dictionarylit-bg.eu; bulgarianhistory.org
